Обичам да пътувам. Още като дете пътувах много – със семейството на морето, със съучениците на лагер в някоя хижа, при едните или другите роднини през по-дългите летни ваканции. По-късно времената се промениха и пътуванията станаха по-различни, по-скъпи, по-далечни и по-екзотични – с братовчедите с новия Голф до Охрид, с автобус до Истанбул, с корабче по Дунав до Виена, с нискотарифен полет до Брюксел… Но, колкото и странно да звучи, досега не бях ходила в Гърция. Защо ли? Ами, така се случи. Веднъж нямаше пари, друг път нямаше с кого, трети път не можах да си взема отпуск, а малко преди да отворят границата ми изтече международният паспорт. И така до тази пролет, когато Мирела, колежката от офиса, предложи да организираме тиймбилдинг за мениджърите от нашата фирма. Говорихме с Мартин, шефът и той отсече:
– Може, ама да е по-наблизо и да не е много скъпо.
Набързо го измислихме – майска екскурзия до остров Тасос. Разгледахме офертите на разни туристически агенции – скучни, изтъркани. Тогава решихме сами да си измислим програма. Мартин се обади на Генчо, съдружникът от гр. Гоце Делчев, аз звъннах на Сандра, която беше в болнични, а Мирела извика Иво, новият IT мениджър. Така се уговорихме.
Програмата звучеше обещаващо: щяхме да тръгнем от София с две коли, по пътя да разгледаме известната пещера Алистрати, да хванем ферибота за Керамоти и да нощуваме на остров Тасос в хотел, който Мартин уреди чрез някакъв негов познат грък. На следващия ден – малко туризъм. Бяхме видели в интернет оферта за туристически преход до „най-високия връх на острова”. В информацията към офертата обаче се обясняваше, че бил висок само 1204 м. Стори ни се лесно и решихме да се пробваме, като оставим следобеда за плаж. Вечерта щяхме да имаме нещо като бизнес-вечеря в местен ресторант. На другия ден пък мислехме да разгледаме Тасос, да се настаним за третата нощувка в хотел в Керамоти и да се разходим до гр. Кавала. В гр. Драма – задължителната спирка на повечето организирани екскурзии – щяхме да се отбием на връщане за България.
Вечерта, докато си подреждах багажа, ме обхвана напрегнато нетърпение. Нищо, че първото ми пътуване на гръцка територия щеше да бъде с досадните ми колеги. „Жертвата” си струваше, защото все пак това беше Гърция! Онази, за която бях слушала толкова много спомени, остарели като своите разказвачи; онази Гърция, за която се пишеха и се говореха навсякъде всякакви неща, и хубави, и страшни; и най-вече онази, чиито планински ридове бях наблюдавала толкова пъти, синьо-зелени, замрежени в далечината, точно срещу баира над просторния двор, докато Беласица и Пирин блестяха в лъчите на залязващото слънце над Огражден.
До последно преди да изляза се мъчех да натъпча поредната забравена вещ в препълнения сак. Притеснението, че ще закъснея не ме беше напуснало съвсем, дори, когато вече пиех сутрешното си кафе под един огромен кестен на площада срещу Руския паметник и разглеждах пътуващите за някаква друга екскурзия. Те прииждаха от разни посоки, довличаха куфари, раници и чанти на тротоара пред автобус без табела и се оглеждаха любопитно. След известно време откъм ъгъла отсреща се зададе и Мирела. Пресече трамвайната линия с бодра стъпка и с видима лекота понесе малката си раничка насам. Както винаги се беше издокарала безупречно – маратонки Puma, черни с бяла емблема, черен панталон и розова блуза Lafuma. Върху силно изрусената и тупирана коса бяха вдигнати като диадема дъгообразни спортни слънчеви очила. Тя се усмихна още от далече и вторачи в мен хитри шарени очи, подчертани със спирала и очна линия.
– Добро утро, скъпа! Пак си подранила! А аз за малко да закъснея! Айфонът не звъня, пак нещо е забил. Как успях да се събудя, още не знам, толкова бързах, че…
Последва дълго емоционално излияние за сутрешните й перипетии, докато дойде с маршрутката дотук.
Мартин пристигна с личния си автомобил – сив Нисан, след около десетина минути. Почти веднага се появи и Иво, IT-то, с тъмносиния, малко поочукан Форд Фиеста. От предната седалка до него им махна Сандра, видимо отпочинала и освежена. Зад тях пък надничаше 10-годишният син на Сандра, Стефи. Мартин се беше съгласил да го вземем с нас, защото майка му нямаше на кого да го остави. Родителите й не живееха в София, с бащата се бяха развели отдавна и тя се грижеше за детето сама. Сега, като ги видях тримата с Иво, ми заприличаха на весело младо семейство.
Двете с Мирела се настанихме в Нисана на Мартин. Тръгнахме. Още докато се движехме по булеварда към Княжево и Владая, Марто взе да обяснява, че се разбрали с Генчо да го вземе от Гоце Делчев. Надявал се само движението през КПП „Илинден – Екзохи” да не е много натоварено.
Пътят до границата ми се стори скучен, въпреки че Мирела не млъкна през цялото време. Бях пътувала в тази посока не веднъж, и с кола, и с автобус, и с влак. Всичко ми беше толкова познато, че нямаше какво да ми направи впечатление. Нито просторните поля от двете страни, нито далечните планини, особено насечени в сутрешната мъгла. Минахме покрай познати градове и села, спpяхме за кратко на голяма лъскава бензиностанция, прекосихме р. Струма – доста пълноводна през този сезон и най-после се отклонихме от главния път Е-79 към гр. Гоце Делчев. Опасенията на Мартин за движението през новото КПП се оказаха напразни. На пункта от българска страна имаше само две коли. Митничарите хвърлиха бегъл поглед на документите им и те продължиха нататък. Нашата проверка също стана почти формално. Забавиха се повече само с разглеждането на паспорта на малкия Стефи.
Като подминахме сградата, Мартин спря. На тротоара, на „ничията земя” между българския и гръцкия граничен пункт, стоеше Генчо, пиеше кафе и се смееше на приказките на един от униформените служители. Мирела веднага изскочи от колата и се затича след Мартин. За връзката й с Генчо във фирмата се говореше отдавна. Досега обаче не ги бях виждала двамата заедно, защото откакто ме назначиха преди три месеца, гоцеделчевският шеф не беше идвал в София. Сега щяхме да се запознаем. Аз също слязох и отидох при тях. Генчо веднага ме фиксира със свалячески поглед.
– О, това ли е новата колежка?
Подадох си ръката. Той я стисна като в менгеме. Подразних се, но отговорих любезно:
– Аз съм. Приятно ми е.
– А аз съм Генчо Македонеца. Хайде, добре дошла в екипа!
Всички си взехме кафе, а Стефи каза, че не иска нищо. Било му скучно с „големите” и затова остана в колата. По едно време Мирела предложи да се снимаме на границата. Започнахме да се оглеждаме къде точно да застанем. Отляво, върху рамката над КПП-то помпозно се открояваше надписът „Република България”. Отдясно пък се жълтееше сградата на гръцкия пункт, с някаква модернистична бяла статуя на преден план, над която се четеше все още непонятната за мен тогава дума „Αστυνομια” (гранична полиция). Иначе, наоколо нищо особено – пътят, тротоарите, телените огради, зад тях попрегоряла трева, тук-там борчета по планинските склонове и някакъв скъсан найлон до едната мантинела.
– Ето тук! – посочи Мирела.
Подредихме се за снимката с гръб към българската сграда, така че да се вижда над главите ни надписът. И запечатахме момента. Снима ни Генчо, който се стара много преди да нагласи кадъра. Имаше малко мутренски вид, носеше сиво спортно горнище, панталонът му беше също спортен, на сиви и черни квадратчета. Не знам какво толкова беше харесала у него Мирела. Мартин го покани в нашата кола и вече не се разделихме с неговата компания. По пътя по-нататък ни разказа надълго и пространно бъдещите си планове за разширяване на общия бизнес. Двамата с Мартин се надпреварваха кой да говори по-бързо. Оказа се, че знае и някакъв гръцки и започна да ни превежда крайпътните надписи. Първата табела, която подминахме, ни пожелавала „Приятен път!”, втората обяснявала колко километра остават до гр. Ксанти и т.н., и т.н.
Вече повече от половин час пътувахме на гръцка територия. Откакто надписът на джиесема се смени от „BG Globul” на „GR Cosmote”, бяхме минали покрай няколко малки селища. Но някак си не се чувствах в друга държава. Вярно, тези спретнати на вид и прясно измазани в бяло фасади у нас ги нямаше, нямаше ги и дворовете с райграс, без следа от зеленчукови градини, кокошарници и порутени плевни. Но зеленината наоколо си беше съвсем като нашата през този сезон, също и заобленият релеф на Южните Родопи.
Наближаваше около 15.00 часа, когато колите спряха на паркинга до пещерата Алистрати. Цялото пространство беше оформено като парк, с подредени плочки, декоративни дървета, магазинче за сувенири и просторно кафене с дървен навес. Имаше и грамаден фонтан във формата на необработена скала, който кой знае защо не работеше, въпреки следобедния пек.
Но в пещерата се оказа хладно. Екскурзоводът, като разбра, че сме българи, започна да обяснява на някаква смесица от гръцки, сръбски и английски, че в Алистрати температурата оставала постоянна, около 20 градуса, дори през зимата, което създавало прилични условия за съществуване на прилепи и други разни пещерни обитатели. Каза, че в далечното минало тук са живели и първобитни хора. В залите, които в момента още не бяха отворени за посетители, били открити много следи. Слушах го и се чудех какво ли е било да живееш в тоя полумрак сред странните звуци и тъмните сенки, които се спотайваха във вдлъбнатите процепи по стените. Всъщност, чувството не беше много по-различно от това в пещерата Леденика до гр. Враца, където ме заведоха като малка, на връщане от сватбата на една братовчедка. Още си спомнях онова особено усещане за влажен студ, ехтяща тишина и самотност.
– Аа-ау! – отекна внезапен вик.
Какво… Какво стана? След нас имаше и други туристи, които също взеха да се обръщат стреснати. На известно разстояние по-назад стоеше Мирела, държеше се за главата, мръщеше се, стискаше очи, а до нея Генчо й говореше нещо.
– Йе ли све у реду? – подвикна загрижено екскурзоводът.
– Не, бе, шефе, споко! – махна му Генчо – Реши, че на главата й е кацнал прилеп, а то отгоре нещо капе…
Лицата на всички се развеселиха, усмивка се появи и под дългия остър нос на екскурзовода.
– Сега че да ви покажем откуде капе!
Той натисна някакво копче. За секунда целият покрив със стената под него блеснаха във вълшебна ярка светлина. Погледите ни с възхищение се насочиха нагоре към огромния скален свод, от който като полилеи висяха различни по форма сталактити. По стената насреща пък сякаш течеше водопад от вкаменена вода, застинала в причудливи висулки, сводове и колони като гравиран барелеф в древноиндийски храм.
– Ово датира од 2 000 000 години про Кристи (преди Христа)… Све су уникални за ова пещера. Прилепи стварно има, но они се плашат од шумови и люди. А следи од них – овде, и овде, тако и овде…
Той направи кръгообразно движение с ръка.
– Къде са следите? – обади се нашият Стефи.
Екскурзоводът завъртя очи, наведе се и отговори:
– Там, горе, овде… Видиш ли? Ово йе гуано, од прилеп.
Детето явно не разбра съвсем какво точно му каза и затова се наложи Сандра да му дообясни настрана. Стигнаха до края на достъпната част на пещерата и тръгнаха обратно към изхода. На едно място екскурзоводът пак се спря. Искал да ни покаже нещо много интересно, което не успяхме да видим в началото, защото първият път прожекторът тук не светна.
– Сега че да му направиме магия! – обърна се той и подхвана Стефи. – Како се зовеш?
– Стефан.
– Добро, Стефане, ела овде, кажи «светло»!
Детето отиде, пипна нещо като метална кутия, фотоклетката най-после се задейства и прожекторът огря нагоре в променлива бяло-жълта светлина неповторимо скално образувание. Приличаше на вкаменен корал, който висеше ниско над оградената пътека. Беше кремав и шуплест, сякаш от дребни захарни кристалчета, заплетени в чудновата дантелена плетеница със стърчащи кръстато фини връхчета и остриета. Всички дълго го разглеждахме.
Когато излязохме от Алистрати, късното следобедно слънце напичаше ярко почти от хоризонта. Беше точно време за кафе, а дървеният навес на заведението отсреща предлагаше удобство и прохладна сянка. Потърсих с поглед Мирела и отново я видях с Генчо. Двамата си приказваха нещо много задушевно. Той май се опитваше да я успокои за реакцията й в пещерата. Като ме видя, Мира, разстроена, направо ми се хвърли на врата.
– Мила! Станах за смях! Какво ли са си помислили за мене хората?! Ужасно!
Сега трябваше и аз да я утешавам.
– Е, голяма работа! Не го вземай толкова навътре! Изплашила си се, какво! И на мен ми е потискащо да влизам в пещери.
– Бе, малко като кифленце измрънка, ама нейсе! – подметна Генчо. Искаше да я развесели, но недодялан си беше, не можа да подбере точните думи и ефектът стана по-скоро обратен…
Отидохме в кафенето. Поръчахме на бара три кафета, натурален сок, две минерални води и сладолед общо за 30 евро! Сокът и сладоледът бяха за Стефи, но малкият нещо се цупеше сега и не искаше нито да пие, нито да яде.
– Ей, защо се сърдиш, а? – казах му аз – Ако не изядеш бързо сладоледа, ще се разтопи. Или предпочиташ аз да ти го изям?
– Не! – отговори намусено дедето.
– Стефане! Не така! – скара му се Сандра и веднага се обърна към мен със сконфузена усмивка – Извинявай! Решил е пак да се прави на интересен, но ще му мине.
Стефчо се сопна и на нея:
– Не се правя на интересен, а искам да ми купиш брошура! Искам, пък! Ти каза, че ще ми вземеш, щом не може да се снима вътре!
Сандра ме погледна безпомощно.
– Имам 20 евро на цяло и въобще не ми се разваля за брошура…
– Аз ще му купя, пък ще ми връщаш после. – усмихнах се аз.
– Ей, много ти благодаря! – въздъхна с облекчение майката.
– Йес! – викна зарадван Стефи.
– Не тичай! Върви с каката! – уж му се скара пак Сандра, като се опитваше да остане сериозна.
В павилиона продаваше мустакат възрастен мъж, бавен и отпуснат като горещия тежък ден.
– One of these, please!(Една от тези, моля!) – помоли Стефи на звънлив, добре заучен английски.
Но мъжът ни изгледа изпод вежди, размаха пръст и избърбори:
– Δεν μελαο Αγγλικα! Δεν καταλαμενο! (Не говоря английски! Не разбирам!)
А сега, де! Стефчо объркано ме хвана за ръката и разбрах, че ще трябва да действам решително, колкото и да не ми се искаше. По принцип и аз имах някакво понятие от гръцки, слушан и сглобяван оттук-оттам – от гръцката телевизия, която постоянно се гледаше у леля в Петрич; от някои по-известни песни, които се пускаха по разни музикални канали и в заведенията; от самоучителя, специално купен и разучен преди пътуването. Ето, дойде моментът да се разбере доколко беше ефективна методиката „Разговорен гръцки за шест седмици”…
Позамислих се и успях да скалъпя следното изречение:
– Θελωμε ενα απο αυτο… Ποσο κοστιζει? (Искаме една от тези… Колко струва?)
Дали трябваше да звучи точно така, дали беше правилно граматически, но мъжът не даде видима индикация за нередност, а направо изтърси в отговор:
– Δυο ευρο.(Две евро)
Извадих две евро от портмонето си и побутнах Стефи да му ги даде. Мустаците на мъжа се разтегнаха в широка гримаса и той предъвка едно “Ευχαριστω!” (Благодаря!).
Излязохме пак навън. Наблизо сега се чуваше шуртене и клокочене на вода. Бяха пуснали фонтана.
Като се върнахме при останалите, Стефчо изпадна във възхитена еуфория. Няколко пъти разправи пред всички как съм говорила с продавача на гръцки. Мира се изуми демонстративно, Мартин изръкопляска, Генчо си предложи услугите, за да си усъвършенствам езика, а Иво, който до момента се държеше дистанцирано, изведнъж прояви повишен интерес.
– Имаш подход към децата – похвали ме той, докато вървяхме обратно към паркинга. – Ако искаш, ела в моята кола. При мен има достатъчно място, пък и…
Не чух добре какво ми каза по-нататък, защото по жп линията наблизо мина раздрънкан влак с цели шест вагона, надраскани с графити.
От Алистрати се върнахме малко по вече познатия път, за да излезем отново на магистралата при гр. Драма. Нямах търпение да влезем в града и любопитно се взирах през прозорците на колата. Скоро от двете страни се заредиха бели измазани стени с червени керемидени или плоски покриви със слънчеви батерии почти върху всеки. Навътре в улиците се показваха и по-високи блокове с широки балкони и спуснати ниско огромни сенници.
Бързо се уморих от впечатления. Облегнах се пак на седалката. Сетих се за онази песен, която наскоро леля слушаше по канал “Родина”:
«Пирин се буди отново
от неврокопски камбани.
Дуйни ми, дуйни, бел ветре,
отвори пътя за Драма…»
Докато си я тананиках наум, съм заспала. Събудиха ме спирачките на Нисана и дългата маневра, която Мартин направи, за да паркира на пристанището в Керамоти. Едвабяхме пристигнали и видяхме как голям бяло-син кораб се отдалечава от брега. Попитахме и разбрахме, че това бил фериботът до Кавала. Курсът за гр. Лименас на остров Тасос тръгвал след около час, но въпреки това по крайбрежната улица вече започваха да се трупат леки коли. Имаше две-три по-стари, но повечето бяха нови модели, лъскави, сякаш току-що излезли от автомивка. Някои от собствениците им стояха нетърпеливо край отворените врати. До едно бяло БМВ се въртеше дебела гъркиня във феерична рокля и говореше нещо на мъжа зад волана. По-нататък група младежи, с морски тен и по джапанки, се бяха събрали в тясното пространство между синьо Рено и черно Ауди. И те се оглеждаха високомерно, брояха с явно недоволство колите пред тях.
Тъй като трябваше да чакаме, а огладняхме, с Мирела отидохме до близкото бистро за сандвичи. Точно като пресичахме улицата, покрай нас зави лъскав сив джип Тойота, мина напряко и се опита да изпревари двама по-бавни шофьори. Засвириха клаксони, настана суматоха. “Гледай го този!” – помислих – “Точно както у нас в България!” Джипът успя някак да обърне, престрои се отляво и се видя, че е с българска регистрация…
Върнахме се със сандвичите. Генчо и Иво вече се редяха на опашката за билети. На Мирела й стана студено и тръгна към колата да си вземе якето.
– Там заключихме! – викна й Генчо. – Марто след малко ще дойде. Отиде да проверява нещо.
На пристанището ставаше силно течение, Мартин се бавеше и аз също взех да треперя. Сандра облече Стефи, наметна се и тя. Добре, че фериботът скоро се появи, наближавайки бавно насам.
След малко между колите най-после се зададе и Мартин. Но сега той не беше сам. С него вървеше някакъв непознат със спортна фигура, в черен стегнат анцунг, по гръцки къдрава къса черна коса и стилни слънчеви очила.
– Да ви представя Янис – каза Марто. – Той е моят състудент и приятел, за когото ви говорих. Мислех, че е хванал предния ферибот, но се оказа, че и той е останал за този. Янис ще бъде нашият домакин, така че за всичко ще можем да разчитаме на него.
И като се усмихна, добави:
– Той разбира и говори български много добре, следователно не би трябвало да възникнат проблеми при комуникацията.
Погледнах Мирела. Тя беше обърнала гръб на Генчо и зяпаше Янис. Не можеше да се отрече – гръкът беше много симпатичен. Добре, де, не просто симпатичен, ами направо сладур с тези мускули и с това полускрито под очилата мургаво лице. Истината е, че почти приличаше на излязъл от сапунен сериал. Е, не чак като героите на Освалдо Риос, Къванч Татланту или Асен Блатечки, но все пак в реалния живот идеални хора няма. Какво си правех илюзии! Сигурно беше отдавна зает, а и с Мирелината конкуренция…
Тези мисли продължаваха да ме тормозят, докато фериботът се носеше плавно по гладката повърхност право към огнения залез над Егейско море. Разхождах се по палубата и примигвах срещу хладния полъх на морския бриз. Там, на хоризонта, вече все по-ясно се очертаваха върховете на остров Тасос. Те бавно изплуваха в близката далечина сред спускащата се вечерна сянка. С какви ли красоти и изненади ни очакваше “зеленият рай на Северна Гърция”? Днес нямаше да успеем да видим май нищо. Смрачаваше се, скоро щеше да се стъмни съвсем, а от пристанището в Лименас до Скала Потамияс, където се намираше нашият хотел, имаше още около час път. Но аз вече предчувствах приключението.
От ресторанта вътре се разнасяха откъслечни смехове и шумен говор. Сред общата навалица нашата малка група се беше разположила на две маси около Мартин и Янис. Двамата обсъждаха нещо. Марто ръкомахаше разпалено и се кокореше, а гръкът с лека усмивка от време на време изтърсваше пепелта от цигарата си. От двете им страни седяха Генчо и Мирела. Генчо се въртеше ту към единия, ту към другия, опитваше се да се включи в разговора, но Мартин май не му отстъпваше думата. Мирела пък повече слушаше Янис и на моменти като че искаше да го глътне с големите си шарени очи.
Дали да не им направя една папарашка снимка? Не. Можеха да ме видят. По-добре да снимам залеза…
Автор: Ирина Константинова
Снимки: Ирина Константинова