Мадара – природа и вяра

Желанието ми да напиша пътепис за Мадара, нe е за да разказвам за историческия резерват, а за усещането, което изпитах от срещата с множество вери и култури. Древните ни предци – и траки, и прабългари, и християни вярвали, че това е свещено място, заредено с много позитивна енергия, затова изградили там своите култови места. Идете там и ще видите, че това усещане е живо и до днес.

Преди да се разходим из резервата, влязохме в малко музейче, събрало археологически артефакти, най-интересните от които каменни изображения на конник. Разбира се, Мадара се посещава, за да се види на живо познатия още от първите учебници Мадарски конник, скален релеф, изсечен на 23 метра височина, вероятно през VІІІ в. Многото са хипотезите кого изобразява той. Те са познати, затова няма да се спирам на тях. Въпреки че е много посещавана туристическа дестинация, Мадара съхранява нещо от мистичното древно очарование, неопорочено от туристическата индустрия. В музея екскурзоводката разказа какво трябва да види всеки средностатистически турист и след това те оставя да откриваш чутото.


Ще спомена само разказаното за прабългарските надписи на гръцки език, те няма как да се видят с просто око, но е добре да се знае каква информация носят. Най-общо около релефа на конника има надписи, които съобщават за събития между България и Византия през 8–9 в. при кановете Тервел, Кормисош и Омуртаг. Един от надписите представя събития от 705 година.

Въоръжен предварително с научно-популярния разказ, туристът е оставен сам на себе си, защото не е по силите и на най-издържливия екскурзовод да се изкачва многократно по безкрайните стълби. Пък и не е необходимо. Пътят е един, зашумен е, не пече, поемаш го и той те отвежда точно под релефа на конника. След това тръгваш наляво или на дясно, според желанието си – или към Голямата пещера, или по път, който отвежда към платото над конника. Има достатъчно табели и няма как да се объркаш.

Късният следобед след безкрайни обиколки по исторически руини ме кара да гледам толкова страшно, а и слънцето свети в очите ми, но всяко удоволствие се заплаща, а за мен най-голямото удоволствие е за пореден път се настаня в нозете на историята. Не разсъждавам над въпроса кой е конникът, екскурзоводката реши предварително всички загадки (това отнема малко от очарованието на откривателството) – вероятно владетел – най-вероятно Тервел, казват по-старите хипотези, вероятно – бог, епоним на българите, казват по-новите. Релефът е символ на триумфа, твърдят всички източници, на държавността (съгласна съм с това).

Защо тогава лаик като мен се бърка в толкова солидно проучена историческа реалност? Съвсем скромно – аз искам да разкажа за своето си преживяване.
Пътешествам често, видяла съм много кътчета от българската земя, опитвам се да приличам на Иречек (той е моят кумир) и да видя моята земя през моя собствен уникален поглед. Повярвайте ми тази буйната, яркозелена юнска растителност, спокойната уютна гора, внушителните достолепни скали създават неповторимо усещане. И въпреки че би трябвало да се чувстваш разтърсен от толкова много свежи емоции, усещането е друго – във въздухът витае покой, мир и хармония. Драмите на човешкото ежедневие са отминали, останало е само присъствието на боговете.

Невероятни скали! Топъл бял камък! Над Мадарския релеф се е намирала средновековна крепост, казват била построена 2-3 век, но съществувала до османско време. Погледът отдолу към нея е едно от най-разтърсващите усещания.

И така заради конника прабългарската част от историята и легендата доминира. Новото, което научих е, че тук се намирала тайнствената и митична Мундрага, вероятно централният култов център на българите. Разбира се това е ново само за мен, иначе е твърдение на средновековни автори. Възможно било, тук да са се намирали и летните резиденции на кановете.

Преди да дойдат прабългарите по тези земи, траките също считали това място за свещено. Голямата пещера вероятно била светилище на тяхната богиня майка Бендида. Култовият комплекс бил най-големият на Балканите, припомням си разказа на екскурзоводката, (тя много държеше да запомним всичко, всеки важен факт ни съобщаваше, след като предварително ни насърчаваше да внимаваме), бил по-древен и мащабен от Делфи. Може и наистина да е било така. Внушителните скали трябва да са създавали усещането, че тук е божие място.
Хората са били безхитростни и предани на своите богове, виждали са себе си дребни, безпомощни и нищожни пред величието на природата. И са вярвали. Днес не можем да вярваме така.

След траките и прабългарите, дошли християните, те не се церемонили много, много, настанили се на това място и създали своя представа за вяра и вечност. Тук бил изграден манастир, а манастирският параклис бил в непосредствена близост до Голямата пещера. Където науката отстъпва или не смее да представи хипотеза, се явяват ясновидките, според тях манастирският комплекс бил посветен на местна светица, чието име е забравено.

Днешният турист има едно предимство пред древните вярващи, той идва и вижда следите на всички цивилизации. Това интелектуално удоволствие, съчетано с мистичното усещане, че тук наистина е свещено място, щом толкова вери го твърдят, създава представа, която не мога да обясня с думи, а това ми се случва за първи път.

Тайнствено-очарователни пещери и ниши колкото искаш.

Страшнички гледки – също. Все едно тези камъни ей сега ще ти се изсипят на главата.

Красивата гора, обаче казва, че всъщност това местенце изобразява хармонията между природата, човека и неговата история.

На връщане вървя спокойно сред причудливите скали.

Те не ме плашат, канят ме да остана.

Малко са тези моменти, когато човек чувства себе си като част от отдавна минало време. Такъв момент аз лично преживях в Мадара.

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева