Гранд Каньона – пътуване във времето, пространството и себе си

Не твърдя да съм пътувала много. Из Щатите и малко из Европа. Целта ми е да пътувам много повече в бъдеще. Обхванала ме е някаква треска за пътуване, опознаване и търсене на себе си в същото време. И не искам да пътувам като повечето туристи – забележителностите от „гид” книгите, ясните места, където всеки ходи разпънал туристическата карта по средата на улицата, опитвайки се да намери следващата забележителност от списъка. Понякога безуспешно.

Фотоапарати с най-различни големини и технологии висящи на врата, облекло, което крещи от далече „Аз съм турист” и неизменния разговорник, помагащ в някой ситуации. Не искам, но осъзнавам, че има много места по света, където ще съм разпозната като „турист” поради една проста причина – раса.

Мястото, за което бих искала да споделя тук обаче не е такова, където можеш да се слееш с местните – там всеки е турист, дошъл за малко. Говоря за Гранд Каньона в Щатите. Имах невероятния късмет да го посетя преди повече от 3 години. И засега остава най-забележителното място, което съм посетила.

Тръгнахме на екскурзия през Лас Вегас, Каньона и южното крайбрежие на Калифорния. Това беше първото ми голямо пътуване из Щатите, въпреки че бях живяла там вече 6 години. Беше ме обхванал голям ентусиазъм и нямах търпение.

След 2 дена в Лас Вегас наехме кола и се запътихме към Каньона. Пътят с кола е около 4.5 часа. Вие се през пустинни местности, малки градчета и скали.

Близо до Лас Вегас пътят минава през Хуувър Дам – едно от наи-невероятните човешки изобретения. Заставаш на ръба (за тези, които могат да преодолеят страха), поглеждаш надолу и….се изгубваш. Погледът ти следи бетона надолу и съзнанието ти не може да проумее как е строено това, как е възможно. Пътят минава буквално отгоре над язовира и е много тесен.

След снимките, ахкането и малкото време със себе си, продължаваме към главната цел. Пътят е еднообразен, пейзажът не се сменя много, но в колата има чувство на очакване, трепет и нетърпение. След няколко часа наближаваме. В подножието на Каньона има селище. Караме по-бързо вместо да намалим. Пътят нагоре се вие, но не като през планина. По-различно е. Хем е нагоре и се изкачваш, хем можеш да видиш хоризонта. Няма много дървета. Само храсти. Тук-таме по някое по-голямо дърво.

Запазили сме стая в един от малкото хотели/хижи на върха на Каньона. Записваме се бързо и излизаме, че вече е следобяд. Взимаме си карти с различни маршрути и се запътваме към Каньона. Все още не сме го видели. Уж сме тук, а той не се вижда. Минаваме през ниски дръвчета, някъде напред се вижда гола поляна, аз почти бягам. Дръвчетата са зад мен, пред мен се вижда празнота. Продължавам. И стигам до ръба. Няма ограда.

И пред мен… нещо, което съзнанието ми не може да проумее. Каньонът. Стоя и съм онемяла. Не знам какво очаквах. Виждала съм снимки. Но това, което е пред мен е толкова обширно и огромно, толкова мащабно, че аз за първи път се чувствам като песъчинка.

Била съм в окена и насред морето. Знам чувството за мащабност. Но чувстовото, което ме обхваща тук е различно. Как се описва с думи?! Ще се опитам. Поглеждам надолу и погледът ми не намира края. Поглеждам напред и погледът ми се рее, опитвайки се да обхане необятното. Скали в червено, бяло и кафяво показващи различните епохи; тук-таме по някое храстче и ниско дърво и… необятност, тишина….

Шумни туристи развалят преживяването с неспиращо говорене, деца се гонят, камерите не спират да снимат. Но въпреки всичко Каньонът предлага толкова места за усамотение и размишление, че не е трудно да успееш да се усамотиш. И да се опиташ да възприемеш, това което природата ти предлага, а съзнанието не може да проумее.

Вървя покрай ръба и се чувствам като прашинка. Няма ограда. Надолу е стръмно и можеш много лесно да се подхлъзнеш. Човекът, с когото споделям това преживяване не смее да се приближи до ръба и се наслаждава на гледката от по-далече. Аз не мога да се спра. Вървим. Говорим малко. Правим снимки. Но за мен са малко разочароващи, защото не предават това, което очите ми виждат. Не могат да обхванат необятността. Дори специалните ефекти на Канон марката не са достатъчни. Дори и увеличеният плакат, който правя по-късно не предава чувството, което Каньона оставя на живо.

Вървим. Следим отбелязана пътека, която трябва да ни отведе до едно от местата, където се наблюдава залеза най-добре. Не сме единствените с тази цел. На мястото, което е нещо като ниша на ръба, има доста хора. Всички трепнат в очакване на залеза. И той се случва лека-полека. Гледката е невероятна. Спира ти дъха. И искам да продължи завинаги. Не съм виждала нещо по-красиво.

Слънцето, Каньона, реката в подножието, любим човек до теб… Едва ли може да се сравни с нещо по-невероятно. Камерите продължават да щракат, но всички са в захлас и като че ли са онемели. Слънцето е на половина. Не искам този ден да свършва. Не мигам. Забравям дори да дишам. Вълшебно е. И слънцето го няма. Усещам, че е станало доста студено. Потрепвам. От студ. От емоции. От радост. От мъка.

Тръгваме обратно и много бързо се стъмва. Вечерта е още по-вълшебна. На сутринта тръгваме към слънчева Калифорния. Каньонът остава завинаги с мен. В мен. Дори и след няколко години е пред очите ми. И чувството не е изчезнало. Все едно съм там. И чувствам необятността. И красотата. И не мога да си тръгна. Завинаги е с мен. Ще се върна пак…

>> Разгледайте всички снимки във висока резолюция

Автор: Радосвета Вълкова
Снимки: Радосвета Вълкова