Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Този ден дъщеря ми Маргарита и зетя Нено, които живеят в Чикаго от 12 години бяха планирали да се разходим до Езерото, любимо място за разходки и почивка през летните месеци. Местните жители го наричат “Морето”. Любезни ми читателю, няма да се впускам в цитиране на скучни статистически дани, които повечето туристи почти не слушат, когато екскурзоводката реди, нито да ви казвам колко е дълбоко, колко широко и колко “високо”. Всички тези неща средно интелигентния българин, вече може с едно или две кликвания с мишката да открие в “всеможещия” Интернет.
Ще се опитам обаче да предам онова, което почувствува сърцето ми, а не толкова това, което видяха очите ми и това което чуха ушите ми при това посещение.
И все пак малко информация: Езерото Мичиган е едно от 5 – те Големи езера в Северна Америка. Разположено е изцяло в САЩ, за разлика от другите четири. Граничи със щатовете Индиана, Илиноис, Уисконсин и Мичиган. Името му идва от индианското наименование “миши гами”, което на български означава “Големи води”.
Ето ни първо в Гранд Парк, един от безбройните големи паркове на Чикаго. Тук се провеждат редица музикални и театрални фестивали. Върху дървени подиуми видях играта на театрални групи от Норвегия, чух музикални изпълнения на шотландци с традиционните карирани полички и се насладих на танцувалните умения на стегнати германски девойчета.
Навсякъде, многобройната публика аплодираше с подобаваща признателност изпълнителите. Този ден беше ден на Шотландската култура и съвсем естествено най – внушителните групи бяха от тази страна.
Вече трети час обикаляхме по красивите алеи край градинки с пъстри и разнообразни цветя, край водопадчета, водоскоци, шадравани, сменящи цвета си водни стени, множество скулптори на заслужили личности, направени от метал или бетон животни от минали епохи, край които десетки туристи щракаха с фотоапарати и камери.
Отдалече привличаше вниманието огромна огледална сфера, а под нея и край нея беше истинско стълпотворение от посетители. Снимките под нея ставаха изключително ефектни, особено ако си професионален фотограф, какъвто за съжаление аз не бях, но и от любителското ми творение може да добиете известна представа.
Вече сме на брега на “Морето“. Вървим по широка и чиста алея, вляво магазини, увеселителни заведения, барове, банки, офиси и още и още…
Ввдясно – Езерото, кея, насреща се виждат скални образувания, единсвено тук може да се открие известния камък Петоски, множество корабчета, яхти, лодки за разходки и развлечения.
На входа вляво горе се набива на очи огромно Виенско колело извисяващо се на 40 метра височина и от всяка от 40 – те му кабинки се открива невероятна гледка към Чикаго и Езерото. Имат право местните да го наричат “Морето”, че то и плаж си има и вълни, и кораби, а когато и ято чайки кацна в краката ми и започна да кълве подхвърлените трохички, то представата за море бе пълна.
Само един въпрос ме глождеше – водата солена ли е или сладка, на което моите хора отговориха нееднозначно ? Естествено, че слязох до нея и я опитах – сладка беше, та как иначе нали е езеро.
Вървим и гледам – истински пиратски платноход, чевръст млад пират бързо се катери по мачтата, други се втуркат насам – натам по палубата, а капитанът със стряскаща носия насочва кораба към кея. Пронизително свири сирена и платноходът акостира – илюзията е пълна и картината истински правдоподобна, познат туристически похват за набиране на пасажери за разходка. И наистина “пиратският кораб” скоро се пълни за поредния курс.
Още не е истинския сезон, дъщеря ми разказва, че през лятото тук е човек до човек. Когато стигаме края на алеята, времето напредна и вече мислехме за връщане, а за да не бъде днешния ден изключение от другите, ето отново срещаме българин.
Е дин пловдичанин, навремето им викахме “майнички”, дочул българска реч ни заговори. Отново обичайните неща, които се говорят при случайни срещи със сънародници в чужбина : Охоо, българи… От къде сте ? От кога сте тук ? Как е там ?…. и тъй нататък, в същия порядък.
Пловдичанинът се оказа инженер завършил МЕИ – София, дошъл преди 8 години, има постоянна работа като стругар във стабилна компания. Нямат гражданство, но имат кола и къща, не мислят да се връщат в България. Това беше първото, което ме боцна в сърцето – квалифициран кадър, изучен от българската държава – загубен за нея.
Второто – дъщеря им, която бе на годините на големия ми внук Александър не говореше български. Ето това не мога да проумея в манталитета на някои наши сънародници, навярно се срамуват, че са българи. Как иначе си обяснявате факта, да не учат собствените си рожби на родния език.
Наскоро четох в наш спортен вестник, как един от известните наши големи футболисти живял дълго в Германия, сега треньор в България в чудо се видял с “българския” на синовете си. Ами на времето като не са ги закърмили с майчиния, сега да му мисли.
Шапка свалям на дъщеря ми, че и големият внук, който е на осем, има перфектен български и малкият, който е 1 година, закърмя с майчиния език. После другия, когато си сред деца – в детската градина, училището, се усвоява много лесно, така и на Александър “американския” също е без грешка. А вкъщи, в Чикаго се говори само български.
Така или иначе, лоша или добра, България ни е само една !!!
Автор: Стефан Генков
Снимки: Стефан Генков
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Един коментар
Имам леля в Лос Анжелис. Не иска да си контактуваме, защото се омъжи за някакъв, който е важна клечка и контактите с чужденци може да им развали рахатлъка!Няма лошо. Това са нещата от живота. Не би трябвало да съжаляваме, че децата ни не се завръщат у дома. Утехата ни е, че там някъде има българи, които учат децата си на български и на българските обичаи – надявам се! Това е една голяма утеха – ако има такива!