На баскетболен мач в НБА

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Аз съм бивш професионален треньор по баскетбол, завършил ВИФ в далечната 1971г. Винаги съм мечтал да отида и гледам на живо поне един, единствен баскетболен мач на така наречените “Извънземни”.
За много от Вас това звучи твърде прозаично, но за мен и истинските приятели на тази велика игра е изключително преживяване, пораждащо обяснима завист у колегите професионалисти. Така е, на мен просто ми провървя, дъщеря ми живее в Чикаго и подсигури моето пътуване и престой, за което съм и безкрайно благодарен.

Още преди осем години ми прати покана, но тогава ми отказаха виза. Тази пролет, през март отново се явих на интервю и този път, слава богу, я получих. Неприятна и унизителна процедура е това, казвам Ви го, но изглежда няма как, американците се напатиха от световния тероризъм и яко затегнаха нещата по границите си.

12 април. Вече съм на борда на малък пътнически самолет на Полските авиолинии София – Варшава. Близо 30 години не бях летял и усещането, че съм на дърво без корен силно ме притесняваше, а неприятният инцидент от предния ден, когато беше загинал елита на полската нация в самолетна катастрофа край Смоленск беше опънало нервите ми до крайност.

Не е необходимо да Ви описвам какво изпитвах, когато самолетът се отлепи от земята и бавно започна да набира височина – пот по челото, ручейчета по врата, гърба и цялото тяло, сърцето опряло в гърлото,…. кошмарни два часа. Когато колесниците докоснаха пистата и пътниците радостно заръкопляскаха, чак тогава изляэох от вцепенението, поех си въздух облекчено и благодарих на бога.

На другия ден в полета от Варшава до Чикаго бях вече по – спокоен. Грамадната небесна птица Боинг 637 с 320 души на борда внушаваше респект и сигурност. Вярно 9 часов изморителен полет, но се трае пък и разговорите със съседите по място, непрекъснатата информация от екрана пред теб, филмите, закуските, обеда, вечерята, дори разходките по пътеките между седалките помагаха времето да тече по бързо.

Приземихме се безпроблемно, минах през имиграционните власти и митницата също леко и ето ме в прегръдките на дъщеря ми и двата внука. Два и кусур часа до в къщи, вечеря, разговори за пътуването, за България и …..почивка.

Каква почивка бе?… Близо две седмици не мога да свикна с часовата разлика, хората стават за работа, аз още не съм мигнал и така дни наред, пък и някаква алергия от вятъра ли от що ли, непрекъсната хрема, в чудо се видях, малко бебе бавя, а носът ми – река.

На втория ден беше Мачът на мечтите ми. Баскетболната зала Юнайтед Център ме очакваше. Стиснал ценната хартийка – билета, аз със страхопочитание пристъпих в нейните предели. Аз, малкия провинциален треньор, най – сетне в мегата на големия баскетбол.

Още във фоаетата, коридорите, ескалаторите се усещаше дъха на нещо внушително и вълнуващо. Следващите два часа и половина бях съпричастен с неoписуемо, невиждано и неподражаемо баскетболно шоу, сред над 20 000 зрители. Само с виждане се разбира за какво става на въпрос. Опит за предаване на атмосферата в залата съм правил в други публикации, тук искам да предам и споделя културата и толерантността на феновете на тази велика игра.

От ляво на мен беше седнал огромен негър навярно бивш баскетболист – фен на Бостън, в средата ние фенове на Чикаго, до нас от дясно американец с дръпнати очи и сина му, до тях семейство със скандинавски произход.

Ето първа сценка:
Под купола на залата бавно падат парашутчета със сувенири на “Чикаго Булс”, изстрелвани от миниатюрни оръдия. Човекът с дръпнатите очи лови един, към подаръка са протегнали ръка синчето му и скандинавчето и …. ооо ? – той го дава не на своето дете, а на другото, после обяснява нещо на разочарованата рожба, то кима разбиращо, но е видно разочарованието му. А другото дете, каква спонтанна проява на благодарност – скача и дълго прегръща дарителя. Къде може да се види тук подобно нещо ?

Втора сценка:
“Чикаго Булс” вкарват кош, ние привържениците скачаме, викаме, радваме се, исполинът вляво бърчи нос, ядосва се, гримасничи, но вдига палец “ОК”. После “Бостън Селтикс” вкарват, негърът се кефи, ние чикагските фенове го поздравяваме, чукаме свит юмрук в неговия. И това става навсякъде в залата. Не, няма я нашата разюзданост, диващина и простотия ширеща се по българските спортни зали и стадиони превърнали се в свърталища на шепа наркомани и лумпени, където обикновения любител на спорта отдавна е престанал да ходи.

Тук още се вижда разликата в манталитета на американците и нас българите и стигането им може да стане само с промяна в мисленето, а после ще дойде и промяната в стандарта на живот. И това което се набива на очи е, че там разлика в манталитета на кореняците американци и ония милиони емигранти няма. Разбира се по държането им на обществени места – усмихнати продавачи, служители, работници.

А културата на движение на милионите коли, в този адски трафик, не нямам думи.
Ето на тротоара съм с малкото внуче на ръце на пет метра от пешеходната пътека на малка уличка, а водача на огромния джип от двадесетина метра намалява скоростта, спира дори и макар светофарът да му дава предимство изчаква да не стане нещо непредвидено.

А у нас какво е ? – Чета вчера в един столичен вестник, някакъв актьор, пиян като смок, пътен джигит потрошава двама души и после вместо да си посипе главата с пепел или да се гръмне тръгнал да търси връзки да се отърве от възмездието на правосъдието. То пък едно правосъдие!

И защо е така ? Защото там законите са железни, правосъдието строго! За месец престой, не видях спряла кола на магистрала, не видях катаджия, катастрофа също, а всеки ден минавахме стотици километри. А в моето село, където сега живея, повече от половината превозни средства, повечето от половината водачи са нередовни от всякъде и ежедневно са в нарушение на закона. Така е за съжаление в цяла България.

Моля да ме извините, че се отклоних малко и аз от пътя който си бях начертал, но това са проблеми, които ме мъчат.

Знаех, чел съм, гледал съм, как уважаващите се народи се прекланят пред своята история, пред своите герои, своите идоли, но тук на място, на живо видях, какво е уважението към тях.
Специално в баскетболната история на толкова велик клуб като “Чикаго Булс“, големите баскетболни величия Денис Родман, Скоти Пипън те гледат от хиляди знаменца, сувенири, плакати, а легендарния Майкъл Джордан е изваян в огромна скулптура.

На полувремето на мача шпикера приканва днешния гост Скоти Пипън в центъра на игрището. Елегантно облечен, с чаровна усмивка бившия баскетболен ас приема приветствията на двадесетхилядната публика. И така е на всеки мач, напомня се историята, показва се уважение към миналото, а това увлича младежта и я стимулира да спортува.

След края на мача, а той беше победен за “Чикаго Булс”, на партерния етаж настъпи истинска фиеста. Феновете изразяваха радостта си от победата в песни и танци под съпровода на оркестри от барабани и други ударни инструменти.

Прилагам няколко любителски снимки и ако четивото ми Ви хареса, ще продължа с посещението на Даун таун, Езерото и други направили ми впечатления забележителности на Чикаго.

Към следващия разказ на автора Езерото Мичиган

Автор: Стефан Генков
Снимки: Стефан Генков

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!