Полет към бъдещето

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

На 16.05.2010г. за мен бе един вечно запомнящ се ден. Денят в който заминавах за Испания и най-вече денят на първият ми полет със самолет. Наистина за мен това си беше голяма работа.

Това ми бе мечта от много отдавна и бе дошъл момента на осъществяването и. И за всичко това трябва да благодаря на учителката ми по Испански език – Сайра. Тя бе спечелила някакъв конкурс и чрез него се предоставяше на двадесет и четири ученици от нашето училище безплатно едноседмично обучение в Сория, Кастиля и Леон, Испания. Също така трябва да отбележа, че това бе първата ми значителна ако мога да го нарека победа, тъй като тя избираше хора, които се представят добре в часовете и. От всеки клас бе избрала по 4 човека и аз бях една от тях. Нека се върна на самолета, а след това на това какво видях и научих от това пътуване.

Сутринта на 16-и Май наистина бях развълнувана от предстоящите събития. Не си мислете, че преувеличавам само за един полет. Просто при мен е така щом става дума за самолети и летища – както има един израз – “Филмирам се.” Като се качих на самолета за първи път се опитах да запаметя всичко. Хубаво стана, че все пак се паднах на седалка до една приятелка от моят клас. Всъщност на много от нас това бе първият полет със самолет, така че не бях единствена. Забравих да спомена, че всички ние сме на 16 години. Когато самолетът вече бе получил разрешение за излитане, започна да се движи бавно по пистата след което спря, рязко се засили и неусетно се отдели от повърхността на земята. Голям адреналин.
Беше ми странно и в същото време бях щастлива, че най-сетне сбъднах тази моя мечта.

Когато пристигнахме на летището в Мадрид – “Барахас”, си помислих, че съм по-скоро в мол. Наистина беше доста мащабно спрямо летището в София. Наложи ни се да хванем метро за да си вземем багажа. Какво ли щяхме да правим ако Сайра не беше с нас да ни напътства? Сигурно цял ден щахме да търсим на къде да тръгнем. Взехме си багажа и отидохме на разходка из Мадрид.

Нямате си напредстава какви постройки съществуват в този град. Аз лично бих нарекла Мадрид – град на архитектурата. Толкова красиво и чисто място. Разглеждахме го цели 5 часа и разбира се не ни стигнаха. Там видяхме и къщата в която е живял българският писател Димитър Димов на която бе поставена негова плоча. Стана ми изключително приятно като видях сънародник почетен от Испания, особено като видях върху плочата написаното : “Gran Amigo De Espana”.

След това разгледахме Плаза Майор, разходихме се по търговските улици, снимахме много и се възхищавахме на величеството и могъществото, което притежава този град. Както моята приятелка А. каза тогава – Космическо е.

След като разгледахме запленителния Мадрид дойде автобус, който да ни закара право към Сория. Може би повечето от Вас не са чували за този град, затова нека да Ви разкажа малко и за него. Намира се в автономната област на Испания – Кастиля и Леон. Ивестна с Рио Дуеро «река» и най-вече с родения там писател и поет – Антонио Мачадо.

Градът като цяло не е малък, но пък е спокоен и според мен по-чист от Мадрид, в смисъл, че ако в Мадрид съм забелязала фасове, там това и не може да видите. Наистина Сория не може да се похвали с популярност сред туристите, но въпреки това е един град, който си заслужава да бъде посетен, защото има какво да се види.

През цялата седмица, която прекарахме там, нямаше и един лош, дъждовен ден, който да провали престоя ни. Цялото ни това обучение бе свързано точно с Антонио Мачадо. През 1907 той преподава френски в гр. Сория където се запознава със съпругата си Леонор, а две години по-късно се женят. Тогава тя е едва на 15, а той на 34. Само каква разлика, а?

Та, когато се настанихме в училище- общежитие (само не си мислете, че общежитията там са като български – нищо общо) се запознахме и с една група баски, която също бе пропътувала няколко часа път за да дойдат до Сория. И те бяха като нас, по същата програма, но бяха с една година по-малки от нас.

Училището много ми хареса, имахме стаи за игри, компютри, мултимедия и какво ли още не. Организацията беше на ниво. Всеки ден трябваше да ходим пеша по няколко километра, проследявахме пътя на Мачадо, къде бе писал поемите си, къде бе преподавал, къде е живял, та стигнахме дори до гроба на жена му Леонор, която за голяма жалост бе починала едва на 16 години.

Където и да отидехме на място на което е бил Антонио Мачадо четяхме по една негова поема свързана с мястото(тези испанци всичко бяха обмислили). Като се връщахме след 5 часова разходка в училището ни даваха свободно време, а след вечеря, която всъщност беше в 21.30ч., малко късничко за мен, но пък тогава и без това не ме вълнуваше много времето – всичко ми се беше сляло в едно, бяха организирани различни развлекателни игри.

Последната вечер организаторите на “Ruta Literaria”, така се казваше програмата по която бяхме дошли, буквално преведено “ Литературен път”, бяха подготвили една фиеста, както го наричат испанците, т.е купон, парти. Много мъчно ни беше когато се разделяхме с баските, защото през цялата тази една седмица ние бяхме неразделно заедно. Дори в стая спахме заедно. Бяхме в стая – 4 българки и 6 испанци. Но пък всяко нещо си има и край, а нашият беше доста емоционален. След което на сутринта трябваше да ставаме в 06.00ч., защото ни чакаше три часа път обратно към летището в Мадрид…

Това беше моята история за едно пътуване, което ме научи и образова на много неща, за които едва ли щях да се поинтересувам, ако бях тук. Открих нови хора и приятелства, научих как живеят дриги нации по света. Разбрах също така и за проблемите им и за това как се справят с тях. Също така стигнах и до едно мое заключение, че винаги едно такова пътуване те зарежда с енергия, която те кара да се бориш и дерзаеш за още постижения, защото това наистина за мен е постижение.

Знам, че не всеки на моята възраст може да има така възможност, но пък на мен тя не ми е просто ей така подарена. Знам, че съм си я заслужила, чрез труд и упоритост. Всички знаем израза, че безплатен обяд няма. Не можем просто да седим на едно място и само да искаме и да се оплакваме от живота. Раздвижи се малко, поогледай се и ще видиш колко възможности ти предоставя света, а и колко възможности си пропуснал (това се отнася и за мен).
Ако седиш само на едно място, светът ще мине покрай теб…

Автор: Вероника Маркова
Снимки: Вероника Маркова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!