Севиля – перлата на Испания (част 3)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Севиля – перлата на Испания (част 2)

Почивен ден е. Топъл, светъл предобед. Надвесили сме се десетина души над борда и наблюдаваме метача, който мете кея пред кораба. Той е снабден с пищна работна униформа на гърба на която с големи букви пише името на корабостроителницата. Администрацията й е разположена в разкошна старинна сграда, но отлично поддържана (вижте по-долу картината, която нарисувах). До нея са разположени цеховете на предприятието.

Повечето дейности тук се извършват на открито. Ремонти на дребосъци, като нашия кораб, правят между другото.

Всеки месец тук пускат на вода по един 35 000 тонен морски кораб. Докато бяхме там, пуснаха два – страхотна атракция! Точни са в сроковете като цикъл на девица. Трийсет и пет хиляди тона не са малки кораби. Нашата корабостроителница във Варна никога не е произвеждала такива големи, хем е на море, а Севиля е сухоземен град.

Облегнали сме се на перилата, пушим и се опитваме да разговаряме с метача на онзи универсален морски език, който включва всякакви думи от всякакви езици, но предимно си служим с жестове и знаци. Мъжът е около четирийсетгодишен, слабичък и изпит, и като го гледам, му поставям диагноза (доста съм точен в окомерните диагнози) язва на дванадесетопръстника и алкохолизъм. Преобладава май второто.

Питат го колко пари получава (типичен въпрос за българите, който никога не се задава на Запад. Той е толкова неприличен, колкото да го попиташ колко често оправя жена си). За да улесни разговора, един от нашите вади кайме пезети и ги подава на друг, сетне разперва въпросително ръце към шашардисания човечец.

Тогава арменчето Арто, който е малко нещо полиглот, добавя две-три думи: травахо куанто динеро (работа колко пари) и метачът се ухилва разбиращо. „Миа синко сиен песетас” (хиляда и петстотин пезети). Нашите светкавично правят сметка – това са към двайсет и пет долара. „На месец ли бе, или на ден?” „На седмица”. „Уха, че този взема колкото нас, бе! А се подпира цял ден на метлата!” „А бачкерите в корабостроителницата по колко вземат?” Мъжът прави жест с ръка – много повече – към 3-4 хиляди на седмица. „Че той за една седмица може да си купи газова печка, бе!” „Получават, ама и бачкат – не ги ли гледаш по цял ден? Скъсват ги от работа. Че и надзиратели имат!”

И наистина испанските корабостроители работеха, не се шматкаха като нашите бачкери. Сутрин свири сирената и точно в седем часа всички минават един след друг през пропуска – всеки си перфорира на специална машинка някакво картонче в колко часа и минути е влязъл. Като напуска завода в края на работния ден – също. В края на седмицата представя на отговорника си картончетата и въз основа на изработените часове получава и заплатата си. Ако се случи да закъснее поради някаква причина или пък се наложи да излезе по-рано – съответно му режат от парите.

Ако въведат такава машина в нашите предприятия, половината от работниците ще напуснат – че кога ще пият кафе, ще пушат цигари или ще бачкат частмаг?

Няма да забравя, веднъж преглеждах в здравната служба на Пристанище-Бургас партийния секретар другаря Кочев. Кротък и хрисим човечец, ако и да беше партиен секретар. Имаше високо кръвно налягане.
По време на прегледа в кабинета ми почти нахлу италианският представител на фирмата, която монтираше новите кранове на пристанището, заедно с преводача си. Трябва да се бе случило нещо черезвичайно, както казват руснаците, за да си позволи този възпитан човек да влезе в кабинета ми по време на преглед. И наистина беше.

„Другарю партиен секретар – рече той възбуден, а преводачът лениво преведе (италианецът между другото бил член на италианската компартия, която тогава бе доста силна) – вашите работници стачкуват!”

Другарят Кочев скочи от кушетката като ужилен и манометърът на апарата за кръвно издрънча в бюрото ми. „Как така стачкуват? – опули се той. – Ти чуваш ли се какво приказваш? Че нас ще ни обесят, ако някой тук стачкува! Идвай с мен!” – извика другарят Кочев на италианеца и тръгна, а аз подир него. Не за друго, а защото апаратът за кръвно бе навит на ръката му и исках все пак да си го прибера.

Успях да скоча почти в движение в колата на италианеца и шофьорът наду газта. След секунди бяхме на въглищния кей, където десетина цигани подравняваха площадката, за да поставят на нея релсите за крана.
Бачкерите си приказваха, подпрели се на лопатите и пушеха. Като ни видяха, хвърлиха цигарите и взеха усърдно да ровят с лопатите. Стояхме и ги гледахме мълчаливо. Другарят Кочев – с умиление. „Ама как ще стачкуват бе, другарю италианец, работят момчетата! Направо ми изкарахте акъла!”

Италианецът гледаше в захлас усърдно ринещите пръстта мургави наши сънародници и за свое оправдание рече: „Ами те цяла сутрин се подпираха на лопатите и си приказваха, а у нас, когато една стачка не е разрешена от профсъюзите, така работят…” „Няма страшно – потупа го по рамото другарят Кочев. – Работят си момчетата. Нали така, юнаци?”
„Юнаците” се ухилиха и взеха да ринат пръстта с още по-голямо усърдие, без да гледат къде я хвърлят. Но бачкаха!

И така, стоим ние облегнати върху леерите (парапетите) на борда на кораба и наблюдаваме работата на метача. Той стига до едно парче хляб, хвърлено сигурно от някой от нашите моряци, взема го, поглежда го (парчето изглежда съвсем добро, защо ли са го изхвърлили тези кретени?) и ние притаяваме дъх – сега сигурно ще го заръфа и тогава край на мита за щастливия живот при капитализма.

Но не! Метачът го разчупва на няколко парчета и го хвърля в реката. „Този тип замърсява природата, а нас санитарните им органи ни гонят като империалисти заради една хвърлена в реката бутилка от минерална вода!”

Но става чудо, от които всички ние облещваме очи – поне десет големи шарана се заборичкват за парчетата хляб и след секунди от тях няма и помен.
През следващите няколко мига се случиха две неща – едната половина от нас се втурна към каютите да си вземе въдиците, а другата – към столовата, да прибере от масата останалия от закуската хляб.

Срещаме се отново след няколко минути пак на същото място. Едната половина прави хлебни топчета, а другата ги закача на въдиците и ги хвърля в реката. Метачът наблюдава сцената с отворена уста. На него такава идея вероятно не му бе минала през главата.

Не бил инициативен българинът, а? Ряпа да яде английският посланик в София Уйлям Харпъм, написал в годишния си доклад до Форин офис през 1965 г.: „Историята им е направила от българите пасивна раса. Тяхната пасивност, тяхната ужасна липса на инициативност е наистина една от най-отчайващите черти на характера им.” И продължава: „Именно този фатализъм направи възможно лидерите да приемат руска доминация толкова дълго, а народът да приема без оплакване правителство, което не го представлява.” (Британският посланик пропуска обаче нещо, което, като поданик на свободна държава, не бе забелязал – страха. Страхът на хората от комунистическия режим.)

За по-малко от половин час всеки от нас бе уловил поне по двайсетина шарана, над кило всеки. Ще речете – големи майстори-риболовци. Нищо подобно – шараните се ловяха сами. Хвърляш въдицата със закачена на кукичката хапка хляб и след няколко секунди кордата се опъва и шаранът известява, че се е хванал. Остава ти само невъобразимото удоволствие да го теглиш, а той да се мята като улав и накрая да го пльоснеш на палубата, цялата охлепана с шаранови люспи.

Когато напълнихме палубата с мятащи се насам-натам риби, взехме да си даваме сметка, че те все пак искат и чистене, и готвене… Ето защо прекратихме риболова, всеки взе по няколко от по-едрите парчета (останалите все още живи хвърлихме обратно в реката) и вкупом се запътихме към готвача да го зарадваме с плячката. Той се зарадва, но не чак толкова – рибата тук миришела на мазут. Накара ни да изпържим една и да се убедим. Истина беше. Върнахме се и изхвърлихме и останалия улов в реката.

Дали престанахме да ловим риба ли? Ами-и-и-и! Започнаха дълги и упорити опити за премахването на миризмата на нафта от рибата посредством най-различни методи – от накисване във вода, до подправяне с чесън, но все безуспешни. Риболовът обаче не спря. Запалиха се дори капитанът и помполитът. А какво правехме с рибата? Пускахме я обратно във водата, както правят днес баровците-риболовци и еколозите.

Един от нас обаче изнамери забавен начин за употребата й – хвърляхме я през филистрина в кабината на някой спящ моряк и му изкарвахме акъла, когато някакво студено и лигаво тяло се замяташе върху корема му.
Скоро обаче и това ни омръзна и спряхме с риболова.
Всичко лесно бързо омръзва.
Дори хубавата жена.

Домакинът ме кандърдисва да ида с него на някаква борса да купим шкембе за сутрешната шкембе-чорба. Готвачът я прави идеално – шкембето е бяло и чисто, слага вътре и кисело мляко, и чесънец, и червен лютив пиперец – става направо бижу! Само че шкембето вече свършвало, та трябвало да се купи ново.

Трябва да купим и портокали. Ние в България не знаем какво е пресен портокал. Тези, които ядем, ги берат недоузрели, стоят сума ти време в разни складове, пътуват кой знае колко дълго и когато ги отрежем, я пуснат някоя капчица сок, я не. Не знаех това, докато не вкусих пресен испански портокал. Не можеш да го обелиш! Сокът му тече чак до лактите ти – отхапеш и пръсне сок до тавана, понякога и до съседа ти по маса. Разкош! Сочни, сладки, ароматни испански портокали!

Домакинът поръчва по телефона такси и пристига един лекотоварен полуоткрит пикап. Зачудих се защо е дошъл пикап да ни вземе, а не обикновено такси (сигурно толкова му е добър английският на домакина), но като стигнахме до борсата, всичко ми стана ясно. Домакинът каза нещо на един търговец и онзи облещи очи: „Искате да купите цял калъп телешко шкембе? Колко кучета имате на кораба си? Всеки от екипажа си води кучето? Аха. Вие, българите и югославяните, май много обичате кучетата – и те купуват по цял калъп шкембе” – рече той на добър английски. Знаех, че домакинът го мята, защото с шкембе в белите страни хранят само кучетата, но май че испанецът знаеше истината.

Когато докараха „калъпа”, бях изумен. Един огромен леден блок с размери кажи-речи метър на метър – това бяха поне няколкостотин килограма – го дотътриха, влачейки го с електрокар по голия цимент, закачен с кука! „Какво ще го правиш толкова много шкембе бе, домакине?” – пошепнах му. – Да не би да са те разбрали погрешно?” „Няма грешка. С какво мислиш, че ще храня сутрин екипажа по време на рейса? Това ще ми стигне за няколко месеца. После ще купим от Рейкявик. Там обаче е по-скъпо и няма аромат. А испанското шкембе е окей!”

Домакинът плати допълнително, и с един електрически трион разрязаха блока на няколко по-малки парчета, всяко от които тежеше поне петдесет килограма. После ги натовариха направо на каросерията на пикапа, която не беше особено чиста, но те, кучетата, не се нуждаят от особена хигиена.

На сутринта готвачът ме покани да опитам чорбата от новото шкембе. Чудесна беше! Нищо че шкембето бе предназначено за кучета и го натовариха в пикапа направо върху пода. „Доброто сваряване всичко убива” – увери ме готвачът. Сигурно бе прав.

Когато сваляха за ремонт буталата на двигателя (всяко от тях бе с размер на буре и тежеше поне стотина килограма) буталото се изплъзнало и ударило крака на един от механиците. Понеже много го болеше, реших да му направим рентгенова снимка, за да се уверя, че няма счупване.

Повикаха агента на кораба, който направи заявка за такси и преглед в поликлиниката на Ордена на капуцините, с която имало сключен договор за обслужване на „Океански риболов”. Двама души качиха пъшкащият и гърчещ се пациент на таксито, аз седнах до шофьора, агентът му каза само „капучинос” и потеглихме.

Шофьорът бе мургав мъж на около петдесет години, караше дизелов „Фиат”, произведен в Испания, и говореше сносно английски, значи можех да се разбера с него (когато говоря с някого, който владее перфектно английски, по-трудно му разбирам).

Понеже бяхме сами в колата, реших да го подпитам нещо за политиката и за диктатурата на Франко. Наистина ли е било диктатура? Мъжът ме погледна внимателно, прецени изглежда, че може да ми има доверие и бавно рече: „Диктатура? Че къде няма диктатура? У вас да не би да няма? При американците да не би да няма? И там властват, само че капиталите. Диктатура ли е, или не е, нас това не ни интересува – Франко ни даваше работа, а има ли работа, има и пари, има и хляб за децата и всичко друго. А политиката? Политиката не ме интересува – политиката е за политиците. Единственото, което Франко искаше от нас, бе да не се бъркаме в политиката. Това си беше негова работа.

Слушах умълчан таксиджията и си мислех. Че не е ли същото и у нас? Само дето не можехме да се похвалим с големи заплати – лекарят получаваше два пъти по-малко от крановика в пристанището. А тук лекарите били едни от най-богатите хора. „Сигурно получавате добра заплата, щом сте лекар?” – попита ме той. Да, отвърнах мрачно.

Минута по-късно спряхме пред стара, едва ли не двестагодишна сграда в средновековен стил, но добре поддържана. Приличаше на манастир. Две жени в черни мантии и живописни бели шапки излязоха и без да запитат нищо поставиха нашия болен в един инвалиден стол и го затикаха към входната врата. Вътре бе полутъмно и мрачно. Тук-там се виждаха омърлушени пациенти. Орденът на капуцините осигурява здравното обслужване на най-бедните – тези които имат най-ниски здравни осигуровки или малцината, които нямат никакви. Че не можа ли „Океански риболов” да се бръкне малко и да сключи договор с някоя по-добра поликлиника?

Влязохме в едно почти тъмно помещение, където имаше рентгенов апарат, сякаш изваден от някой музей – видях някакъв надпис „1917”, не знаех дали показваше годината на производство, но нямаше да се учудя, ако се окажеше връстник на Октомврийската революция (тю, обърках се, та я написах с главна буква!). Вътре рентгеновият лаборант нагласяше пациента за снимка. След десетина минути изкара снимката и рече, всичко е окей. Погледнах я на слабата светлина, идваща от един прозорец високо под тавана, и не видях да има счупване. Болният ме гледаше с надежда – не ми беше ясно кое щеше да го зарадва повече – че има, или че няма счупване. Няма, рекох му. А спукване? „Бедрената кост или се чупи, или не. Спукванията са изключително редки.” Качихме се обратно на таксито и тръгнахме. Болният седеше отзад, качил крака си на седалката и се мръщеше при всяко подрусване на колата (а трябва да отбележа, че улиците на Севиля почти нямаха дупки).

Няколко дни по-късно при мен дойде инж. Рачев – шефът на радиостанцията на „Океански риболов”, който бе командирован за ремонта. Страдал от язва на дванайсетопръстника, стара язва, но така и така бил дошъл в цивилизована страна, искал да си направи една сериограма на язвата. Така се наричаше серията от петдесет-шейсет рентгенови снимки през няколко секунди, при които в динамика се проследяваше перисталтиката при преминаването на контрастната каша. Това бе една доста модерна, но скъпа процедура, която у нас се правеше само в университетските болници.

„Рачев, ти знаеш ли колко е скапана болницата, с която имаме договор, знаеш ли, че рентгенът им сигурно е връстник на Ленин и не вярвам изобщо да може да прави сериограми.” Инженер Рачев се усмихна снизходително: „Докторе, тук има болници – да ти падне шапката. Ние сключихме договор с капуцините, защото е най-евтино, но ще идем да направим сериограмата в някоя частна поликлиника.”

Знаех, че това ще струва луди пари и не бях сигурен, че „Океански риболов” ще се съгласи да плати, и затова му казах да се обади в Бургас да пита първо шефовете. След десетина минути се върна с радиограма в ръка, в която пишеше, че ще платят. Само трябвало от моя страна да удостоверя, че се налагало такава снимка. Седнах да убеждавам Рачев, че не се налага такава снимка, защото… Ако трябвало, щял да каже, че има болки… Още по-лошо, рекох му, когато има болки, снимки не се правят.

Рачев излезе видимо разочарован и след малко при мен дойде капитанът. Не можело ли да се измисли нещо, та да му направели тази сериограма. На капитан Еди- кой си му направили в Ротердам и сега… „И какво сега, язвата пак си го боли, само дето си я има на петдесет снимки да си я гледа, когато поиска… Това се прави, когато ще се предприема операция, знаете ли колко е скъпо?” Цената нямала никакво значение – шефовете в Бургас дали „добро” (съгласие).
Нямаше как, въздъхнах и се съгласих.

Пак идва познатият ми таксиджия с фиата, пак към прозорчето му се накланя агентът, отговарящ за кораба ни, само че този път му промърморва някакъв друг адрес и тръгваме. Рачев седи отзад и е видимо доволен. Желанието му за снимка ще се сбъдне.
Колата минава през централната част на града покрай реката, виждаме разкошния дворец на крал Алфонс ХІІІ, Семинарията, Селскостопанската академия, Златната кула (където при нападенията на арабите криели златото от градската хазна) и още безчет красоти.

Спираме пред десететажна нова сграда от стъкло и бетон. Модерна и красива. Долу – обширен паркинг с коли от Мерцедес нагоре. Пред входа златна (вероятно позлатена) табела с размер два на един метър, върху която с черни букви е написано, че това е поликлиника и отдолу се изброяват кабинетите, които има. Имаше почти всичко. Включително и пластична хирургия, каквато у нас все още нямаше по провинциалните болници.

Влизаме през въртящата се врата в обширно, луксозно обзаведено фоайе и шофьорът ни води към рецепцията, където ослепителна брюнетка ни се усмихва, сякаш сме лордове, и на перфектен английски с очарователен испански акцент (като на онези гърли от вокалния дует „Бакара”) ни пита какво ще обичаме. „Вас!” – за малко да отвърнем с Рачев, но се съвземаме и сядаме на кожените фотьойли, които ни посочва момичето. През това време шофьорът й обяснява за какво сме дошли. Казах му да отбележи, че съм лекар и искам да присъствам на снимките.

Потънали сме до уши в меките фотьойли от бежова (вероятно истинска) кожа и посягаме към купчината списания върху стъклено-мраморната масичка пред нас. Пристига мадамче в униформа с бяла престилка, аз мисля, че е сестрата, дето ще ни води на снимка, а тя ни пита какво ще пием – кафе или кола. Така и така „Океанския” ще плаща, дай да опитаме и едното, и другото. Почерпваме и шофьора. След секунди напитките са на масичката – кафето в тънки чашки от костен порцелан, а колата – във високи кристални. Кафето – горещо, а колата – ледена. Лошото е, че не се пуши. Няма пепелници и това за всеки културен човек е ясно – няма нужда от онези надписи по нашите поликлиники: „Пушенето – строго забранено!”, а някъде дори и: „Нарушителите ще се глобяват!”

След няколко минути по перфектната радиоуредба кадифен глас тихо и скучно обявява името на Рачев и моето след него. Ставаме и тръгваме с една придружителка, влизаме в шикозен асансьор, който без никакви тласъци или шум ни изкачва на някакъв етаж с такава скорост, че чак чувстваме гъдел в слабините.
Влизаме в скромно, но със стил обзаведен кабинет, където няма бели тръбни бюра и кушетки, а удобни кожени мебели, и пред мен застава усмихнат едър мъж с очила със златни рамки, ръкува се сърдечно с мен, щом разбра, че сме колеги. Бил гастроентеролог. Станало е грешка, казвам му – ние искахме само да му направим серийна снимка на стомаха. Зная, зная, рече докторът, но нашата практика е преди снимката да се извърши преглед от съответния специалист, нали знаете, може да има противопоказания… И при нас е така – съгласих се.

Докторът прегледа болния, написа нещо на едно картонче и стана. Понечих да му благодаря, но той рече, че ще дойде с нас в рентгена – такава била практиката тук. Изкачихме се няколко етажа и влязохме в една стая на чиято врата пишеше „рентген”.

Посрещна ни млад мъж, сигурно рентгенологът. Влизам, гледам, гледам, не виждам никакъв апарат! Само един телевизор. Сигурно беше повреден, защото даваше бяла картина без звук. Рентгенологът се ръкува и с двама ни и когато другият му каза, че съм корабен лекар, той се усмихна радушно и повторно ми стисна ръката, вече по-здраво. Покани ни да седнем на удобни столове пред телевизора и натисна някакво копче. Какво сега, телевизия ли ще гледаме?

Влезе млад мъж, изведе Рачев през една странична врата и малко след това телевизионният екран оживя – видя се хранопровод, пълен с бариева каша, която постепенно изпълваше стомаха. По един микрофон рентгенологът даваше напътствия на рентгеновия лаборант, и сегиз-тогиз натискаше едно копче – сигурно правеше снимки, когато му се стореше, че картината е интересна. Така за десетина минути направи един куп снимки. „Стара калозна язва – рече той накрая. – Няма нищо обезпокоително.”

Рачев излезе със следи от каша по устните. Една сестричка изскочи изневиделица и внимателно избърса устните му със салфетка, от което инженерът изпита видимо удоволствие. Де го това нещо у нас, мислех си с покруса. „Виж, имаш каша по устата” – ще ти рече сестрата, ако въобще ти рече, и ще ти тикне в ръцете парче лигнин, ако въобще ти тикне. Можеш да си ходиш цял ден с бели устни за почуда на хората.

Написаха двамата доктори заключенията си на красива фирмена бланка и ни пратиха на касата да ни оформят фактурата. Там на компютър (за пръв път виждах!) написаха някакви думи и цифри на също така красиво оформена светло-бежова бланка и ми я връчиха за подпис.

Обикновено подписвам, без да гледам. Българите подписват с охота всичко, което им дадат, без да го четат, защото знаят, че няма смисъл да спорят с чиновници, още по-малко със счетоводители. Този път обаче от любопитство хвърлих един по-продължителен поглед върху бланката и с почуда видях трицифрени числа, които, като се съберяха, образуваха едно четирицифрено. Със сигурност беше по-голямо от таксата, която плащахме на капуцините за една година. Плащаше обаче „Океанския”, така че хич не се притесних, а драснах един подпис.

Тръгваме обратно към кораба, Рачев стиска в ръце голям плик с дълга серия от снимки на язвата си е много доволен.
Аз обаче не съм – осъзнах, че сме светлинни години назад в здравеопазването в сравнение с тази частна поликлиника. Дори в университетските болници, когато учехме там, нямаха подобна апаратура. Да не говорим за обстановката, обслужването, нито пък за хонорарите на лекарите. С тъга си спомних за рентгенолога на Транспортната болница в Бургас, който се бе сврял в мазето със своя стар апарат – е, ако не връстник на Ленин, то поне на Тодор Живков.

„Това най-модерната поликлиника в Севиля ли е?” – попитах шофьора. Не, имало една, която била още по-добра, но там не се припарвало – много било скъпо. „То и тук не е много евтино” – помислих си, но нищо не казах.
Облегнах се в седалката на фиата и силно ми се прииска да пийна нещо по-силничко, но на кораба нямах нищо.

Ура! Дадоха ни парите! В началото на юни, след повече от месец престой, ни дадоха командировъчните и ние най-сетне се почувствахме хора. Ако не бяха заемите от стари и нови приятели, щяхме да ходим из града без пукната пара в джоба.

Всяко зло за добро, мислех си, сега поне имаме парите си накуп, инак току виж сме ги изхарчили – малко по малко, тук за това, там за онова, а така държавата ни спести излишните разходи и сега ни дава парата накуп. Къде е била обаче таза пара повече от месец? Ако е стояла в някоя чужда банка на едномесечен срочен влог, кой е прибрал лихвата? Защо не я дадоха на нас? Тези въпроси се задаваха тихомълком по кабините на моряците, гневяха се и псуваха, но протестите им по-навън от вратата не излизаха.

Наближава време да се връщаме в България – говори се, че след седмица ремонтът ще приключи и затова използваме всеки свободен миг да ходим на покупки по магазините. Най-често се отбивахме в най-големия им магазин в центъра – имаше четири-пет етажа с всякакви стоки.

Както си обикалях, попаднах на щанда за грамофонни плочи. За моя голяма изненада нямаха никакви плочи на американски или английски изпълнители – все разни испанци или французи. Няколкото плочи на „Бийтълс” бяха на безумни цени. По едно време попаднах на щанд за преоценени плочи – разни певци с минала слава.

Повечето бяха испански, но ето че… какво виждат очите ми? Не мога да повярвам! „Jesus Christ Superstar” (Исус Христос Суперзвезда) – прочутата рок-опера на Андрю Лойд Уебър с либрето на Тим Райс. Грабвам дългосвирещата плоча и я разглеждам невярващ – в една строго католическа страна тази кощунствена плоча, заклеймена от светите отци по онова време като еретична! Сигурно затова са я обезценили. Струваше петдесет пезети – под един долар – направо без пари в сравнение с другите плочи, които бяха по петстотин-шестстотин пезети – колкото едни добри мъжки обувки! На обложката бяха изписани най-прочутите арии от рок-операта, но вместо имената на изпълнителите беше написано „Various Artists” (Различни певци). Купих я и не съжалявам. Ако и да не са оригинални изпълнения от едноименния филм, ариите в тази плоча са много професионално изпълнени, и днес още с наслаждение я слушам.

„Докторе, оставаш и на рейс! – каза ми тържествено капитанът една сутрин. – Черпнята е от тебе!” „Какъв рейс! – недоумявах. – Не съм искал да правя рейс! Дойдох само за ремонт…”

Капитанът бе явно огорчен, защото направи обидена физиономия. „Аз мислех, че ще се зарадваш. Нали всички се натискате за рейс? Обадиха ми се преди малко, че докторът ни се разболял и не можел да дойде. Така че ми предложиха да взема тебе.” „Не мога – рекох, – едва ме освободиха за месец и половина-два, а за шест месеца няма да ме пуснат. Няма кой да ме замести.” „Аз ще говоря с шефа ви. Той е мой човек. Ще те пусне.” „Не – отсякох дървото от корен. – Не искам. Да не съм луд да се лашкам шест месеца, ако не и повече, в океана, без да видя бряг! Нямам такова намерение.” „Ама много е гот на кораба…” „Не, няма да тръгна. Търсете друг човек, докато е време!”

След тези мои категорични слова капитанът разбра, че ме губи като бройка и отново доби разочарована физиономия.
Тази новина дотолкова ме притесни, че се отказах от екскурзията до град Кадиз на брега на океана и така не успях да го видя. Останах да следя събитията отблизо, защото, докато ме няма, току виж, че ме зачислили в екипажа.

Докъде я докарахме, мислех си! Като студенти с приятелите ми копнеехме да завършим и да се качим на корабите, а сега ни молят и не искаме. Всъщност защо не исках да замина? Напъвах се да измисля сериозно оправдание и не можех. Имаше само едно – не ми се оставяше семейството, близките, работата… Но най-вече семейството. Синът ми растеше и беше интересно с него.

Бях се превърнал в сухоземен плъх. Нищо не ми коства сега да прескоча в по-предните файлове на спомените си и да копирам някой откъс от писмата ни с приятелите, но не искам. Не искам да се гавря със себе си. Боли.

Като компенсация за пропуснатата екскурзия до Кадиз, неколцина от кораба решихме да си организираме екскурзия из околностите на Севиля. Всъщност околностите започваха веднага след нашата корабостроителница. Тръгнахме най-общо казано на юг. След пет минути бяхме извън населеното място – около завода бе израснало малко кокетно селище на работници – спретнати еднотипни къщички с дворчета и цветни градинки – мечтата на всяка жена. Отпред играеха красиви деца с матово-бяла кожа, дълги черни коси и тъмни очи.
Носех кинокамерата и снимах.

Излязохме на полето и видяме големи ниви или градини, едни, засадени с портокали, други с банани, трети с не знам какво, но всички оградени с някакъв жив плет, висок над два метра. От какво бе този плет, недоумявахме отдалече, а като го доближихме, направо бяхме смаяни – жив плет от огромни, бодливи кактуси. Онези същите кактуси, които у нас отглеждаме в саксийки и треперим от грижи над тях, а те все креят. Тук бяха израснали високо над човешки бой, листата им бяха дебели като ръката ми, а бодлите им бяха десетина сантиметра. Опитай се да преминеш! Абсурд!

Приближавам внимателно до живия плет от кактуси с намерението да откъсна едно листенце да го засея у нас, но листо по-малко от половин метър не видях.
По едно време към нас се присламчи дръгливо кученце – ама слабо, слабо, такова слабо куче не бях виждал – направо кожа и кости. Тръгна подире ни, като ни гледаше с гладни и в същото време предани очи. Хвърлихме му парченце хляб от провизиите за пикника, който бяхме решили да си спретнем, и то го улови още във въздуха и го глътна, без дори да го сдъвчи. „Това се казва глад” – рече някой и му хвърли второ късче – същият резултат. Скоро кученцето стана „наше куче” и тръгна подире ни, като въртеше угоднически опашка и приклякваше, когато някой посегнеше да го погали.

Когато седнахме да похапнем под пъстрата сянка на една пиния (вид клонест бор), за кученцето настанаха блажени времена, защото всеки му подхвърляше ту обелка от салам, ту кокалче от шунка, а накрая дори му дадоха и останалите кюфтета. То, горкото, не видяло такова изобилие през краткия си досегашен живот (едва ли имаше и годинка), по едно време взе да носи кюфтетата в корените на бора и да ги заравя за по-лоши дни (така правят кучетата).

Околностите на Севиля бяха почти равнинни и скучни – ниви, градинки, тук- там горичка, но поточе или рекичка (с изключение на голямата река Гвадалкивир) не видяхме. Беше още юни, но не бе валяло, откакто дойдохме, и тревата бе суха и жълта. Слънцето печеше отмъстително и скоро ни прогони обратно на кораба.
Когато стигнахме до трапа (корабната стълба от кея към палубата) и се изкачихме горе, обърнахме се и що да видим – кученцето стоеше долу и гледаше към нас. После направи един тегел наляво-надясно пред трапа и излая строго. Седна на дупето си и започна да пази. Инстинкт! Домакинът го гледаше нежно от борда и по едно време промърмори: „Ще взема аз да те направя едно корабно куче…” „Че какво ти пречи – рекох му. – Половин тон шкембе имаш, а пък куче – нито едно.”

„Иване, хайде на корида!” Иван не чака втора покана – и двамата му съкафезници се присъединяват към нас. Отиваме на арената „Плаза дел торо” и до високата изографисана с дърворезби врата се заглеждаме в днешния афиш за борбата с бикове. Имаме късмет – днес ще гостува един от най-прочутите тореадори на Испания. Нарисували са го на огромен плакат с мъжествена и същевременно красива физиономия горделиво да се пъчи пред разпенен бик, който минава само на сантиметри от опънатата му като дъга снага, а погледът му, отправен към добичето, е пълен с презрение и пренебрежение към смъртта. А тя, смъртта, е на върха на рогата на бика – закривени напред и остри като шишове.

Билетите варират от шейсет до двеста и повече пезети. Има и ложи, където седят най-заможните. Моите хора вземат от най-евтините билети – най отзад. Аз обаче решавам да жертвам още четирийсет пезети, за да мога да снимам по-отблизо с камерата. „Като искаш да снимаш, слез по пътеката долу, никой няма да те спре” – рекоха момчетата. Предложението ми се стори разумно.

Бях заредил съвсем нова лента в кинокамерата и дебнех интересни моменти.
Не знаех, че подобно на рок-концертите и тук има „подгряващи изпълнители”. Отначало пуснаха едно момче, почти юноша, а срещу него – едно дребно, но много зло биче. Бичето бе предварително раздразнено от пикадорите (едни типове в шарени дрехи), които търчаха около бика и изневиделица забиваха във врата му остри пики, обвити в шарени хартийки и с цветни ленти по края. Пиките очевидно имаха контри накрая, защото, забити в кожата на добичето, не падаха, а се мятаха и го удряха по главата, като го докарваха до ужас. То се мяташе насам-натам обезумяло и хвърляше пяна от устата си.

После излязоха други някакви кабалерос на коне, които от двете страни бяха буквално бронирани с дебели тюфлеци, та бикът, като ги хакнеше с рогата, да не може да ги изкорми, а само ги повдигаше на десетина сантиметра във въздуха, заедно с ездачите. А те, въоръжени с дълги копия, безмилостно ръгаха нещастното животно във врата, по тялото и навсякъде, като целяха не толкова да го раздразнят (то си беше достатъчно изтормозено), колкото да го омаломощят чрез кръвопускане, защото кръвта се стичаше на черно-червени ивици от врата и гърба му.

Когато горкото теле застана с изплезен език насред арената и вече нямаше сили да се съпротивлява, излезе и тореадора – наконтен със синьо-зелени атлазени дрехи като папагал хлапак и взе да прави разни стойки, като развяваше червен плащ на сабята си. Бичето гледаше тъпо и реагираше не толкова на червеното (както някои смятат), а по-скоро на движението, което за него криеше заплаха. То се втурваше инстинктивно към парчето плат, което момчето ловко скриваше в последния момент зад гърба си. И така до безкрай. По точно, докато животното, омаломощено и хвърляйки кървава пяна наоколо, стоеше неподвижно, с разкрачени крака, а тореадорчето се перчеше наоколо, показвайки колко е кадърно.

Нашето биче обаче използва един такъв миг, когато типчето бе с гръб към него, и като се втурна, така го преметна на рогата си във въздуха, че онзи играеше отгоре като гимнастик върху гимнастически кон в продължение на няколко секунди, докато откъм оградите дотърчаха разни типове с шарени плащове, опитвайки се да му отвлекат вниманието. Като му омръзна да го върти на рогата си, бичето с презрение го хвърли настрани и с достойнство се отдалечи, докато тореадорчето с накуцване и с ръка на хълбока отиде зад паравана да си ближе раните. През цялото това време стоях най-отпред до дървената ограда, камерата жужеше в ръцете ми и този миг го имам запечатан на лента (макар и без началото му – бичето изненада и мене).

Публиката негодуваше – взе да освирква тореадорчето, тук и там дори се вееха бели кърпички – знак, че искат да се помилва бичето и да го пуснат по живо, по здраво на допълнително обучение за повишаване на квалификацията, както казваме по нашите земи, защото то, добичето, бе определено по-добро от мъчителя си.

Говедото-тореадорче обаче се бе озлобило и амбицирало, излезе, опитвайки се да скрие куцукането си, извади сабята, застана на десетина метра от бичето, което го гледаше вяло и после изведнъж се втурна и заби сабята някъде зад врата му. Успя обаче да я вкара само на десетина сантиметра, което особено ядоса животното и то го погна из арената със сабя във врата. Онзи едва успя да се скрие зад паравана.
Бичето вървеше бавно из застланата с жълт чакъл арена и явно страдаше. Кръвта се стичаше по хълбоците му и капеше на земята. По едно време задните му крака се подкосиха и то седна. Седна като човек, вдигна глава и загледа нагоре към публиката. Всички притаиха дъх. Приличаше на митичния Минотавър.
Този кошмар продължи близо минута.
През тази минута обаче всички чуха един, предаден сякаш по телепатия, вопъл на животното към неговите по-висши събратя: „Хора, защо?” Отговор нямаше.

Наложи се да излезе един възрастен тореадор, който приближи бавно, но почтително иззад гърба на добичето, хвана дръжката на стърчащата сабя, ловко промени посоката й и я заби до дръжката с натиска на цялото си тяло. Бичето се разтърси сякаш от електрически удар, после ритна със задните си крака и затихна, изплезило език и протегнало глава назад. Очите му бяха още живи.

Публиката мълчеше. Тягост надвисна над арената. Камерата ми също бе затихнала. Стоях онемял до оградата – това ли е прословутата корида, която Хемингуей възпява?
Като тъжен епилог на това откровено убийство на арената излезе впряг от два нагиздени коня, влачещи синджир с ченгел накрая. Водачът на конския впряг закачи ченгела за задния крак на телето, после шибна конете и се понесе с тях към изхода.

Бикът тържествено напусна арената на смъртта. Зад него двама метачи тичаха и с дълги метли замитаха кръвта и… срама.

Последен излезе звездата от Мадрид – баш тореадорът. Може би коридата трябваше да започне оттам. Всичко предшестващо бе просто клане – и то доста нескопосано. Майсторът не остави пикадорите да омаломощят животните напълно, а влезе в единоборство с тях, когато още бяха силни и раздразнени. Не търчеше като гламав по арената, напротив, стоеше почти през цялото време на едно място и само гъвкаво се извиваше, за да претича бикът покрай него. И накрая не ги оставяше да грохнат съвсем, а с точно и премерено движение ги улучваше в някаква тайна дупка зад лопатката, през която достигаше до сърцето. Бичетата застиваха за миг неподвижно, сякаш за да почувстват смъртта, после рухваха подкосени.

Публиката ръкопляскаше. Тореадорът наперено вървеше по периферията на арената и събираше, освен овации, и хвърлени от дамите кърпички, а понякога и портмонета (поне така изглеждаха отдалече). Всичко бе много елегантно и стилно. Така бяха убити четири бичета. Без много кръв.

Но все пак бе неравностойна борба. Венецът на природата – Хомо сапиенс се биеше с едно теле! Не бе ли по-справедливо да се бие с равен на себе си?
Като че ли гладиаторството е било по-почтено.

Вървим омърлушени четиримата след коридата и мълчим. Минаваме през красив парк с паметник от две цилиндрични колони, а върху тях – лъв. Пристъпваме към основата на паметника и прочитаме: Кристофоро Коломбо. Ами това е паметник на Колумб! – сещаме се ние. Но защо в Севиля, нали не е тръгнал оттук? Май че бе роден в Севиля или…

Гледаме ние, четиримата пишман моряци, нашия прославен колега от преди няколко века и чувстваме, че се докосваме до Историята. До вечността. Името му ще се знае, докато съществува човечеството. Жалко, че не са нарекли новия континент на негово име – този паметник най би му подхождал. Така е, понякога славата спохожда не най-достойните. Правим си няколко снимки пред арката и продължаваме разходката си.

След малко виждаме друг паметник – триметрова колона, а върху нея рошав мъж с нещо като палитра в лявата ръка, а в дясната – четка. Този ще да е художник. Приближаваме и четем – Веласкез. Сигурно и той е от Севиля. Нищо чудно сред такава красота човек да прорисува. (И аз прорисувах – ще видите още картини по-нататък).

В Севиля има паметник и на Магелан – на тротоара на една широка улица – десетметрова колона от бял камък, а върху нея голям щурвал. И Магелан ли е от Севиля?

В камерата имам малко лента и гледам да заснема нещо интересно. Денят е горещ и макар да е четири часът, слънцето пече, и ето, виждам нещо невиждано – кон с чадър! Е, не си го държи сам, а собственикът му го е закрепил по някакъв начин на хомота му и той му прави сянка в жаркия следобед. Файтонджията е полегнал отзад на седалките за клиенти и тихичко похърква. Това е времето за прочутата испанска сиеста (следобедна дрямка) на която никой не може да устои. Всъщност часът трябва да е два, защото времето в Испания тогава го преместваха два часа напред през лятото, та мръкваше чак в десет вечерта.

Вървим лениво по красивата улица с портокалови дръвчета, които едновременно цъфтят и имат плод. Плодовете им обаче не се ядат – това са диви портокали – някакъв декоративен вид. Нашите са опитвали и знаят – портокалите изглеждат прекрасно, но горчат.

От малките кафененца и дюкянчета се носи прекрасен аромат на печено, прясно смляно и току-що сварено кафе, примесен с миризмата на пури (испанците обичат да пушат пури). Чува се приглушен говор, тих смях и шумът на вятъра в листата на палмите. Много видове палми – и финикови, и кокосови, и бананови… Много ми харесват едни, които нарекох „циментови”. Погледнато отблизо, не можеш да различиш стъблото им от бетонен електрически стълб, а палмите са високи и красиви – клоните им като чадъри от гигантски пера – тъмни на светлия фон на небето, шумят над главите и сякаш ни веят за прохлада.

Минаваме покрай огромната катедрала – втората в света след Кьолнската по височина и трета по големина. Въпреки жегата решаваме да се изкачим до върха й. Входът е само 50 пезети, но стъпалата нагоре – над 150. Затова пък гледката е разкошна. Цяла Севиля е под нас – потънала в следобедна сиеста под пелената на маранята. Снемам с камерата, макар да знам, че под тази влажна въздушна пелена всичко ще излезе неясно и мъгливо.

Минаваме през малък пазар за плодове и зеленчуци. Какво ли няма там! Спирам пред старица с кошница жълти плодове, подобни на нашите круши-петровки. Нипрес, казва ми старицата и ми подава една – малко стипчиви са на вкус, нещо средно между круша и мушмула и имат семки, подобни на мушмулите. И как няма да са подобни, като това е японска мушмула. Купувам кесийка с десетина плодчета и давам по едно на компанията. Семките слагам в джоба. (След време в двора на къщата ни в Бургас порасна дръвче с кадифени листа. Нипра. Един свиреп студ обаче я погуби, преди да даде плод.)

Продължаваме да вървим и в миг спираме прехласнати – една тъмнокоса фея се носи край нас на високите си токчета. Полюшва умопомрачителен ханш, спира за миг на тротоара и се оглежда за идващи коли, после с безкрайна грация пресича улицата. Вдигам камерата и я заснемам без разрешение – красотата е ничия. Тя е за всички.

Много са красиви испанките! Съвършени са! Испанска красота! Ако искате да се уверите, идете в Испания! Ако не ви се пътува, повярвайте ми!

За да увековеча спомените си от Севиля, бях решил, щом се върна, да нарисувам няколко картини. Бях взел едно ученическо рисувателно блокче и си правех скици. Първо скицирах административната сграда на корабостроителницата (която, както отбелязах, бе двестагодишна и много красива – вижте снимка 3).

Седях горе на капитанския мостик по дребни гащи, с тъмни очила и с цигара в уста и скицирах като изпечен художник, а около мен се навъртаха любопитни моряци и надзъртаха зад рамото ми, после вдигаха поглед да сравнят видяното с действителността. Обикновено следваха забележки в стил „социалистически реализъм”.

Скоро се разчу, че съм „художник” и заваляха молби да нарисувам портрета на този или онзи и аз нарисувах с парче графит някакъв тип с широкопола шапка, с тъмни очила и пура в уста. Подарих го на този, на когото най-много приличаше и повече поръчки не приех.

После скицирах една малка, но много красива църква в Севиля – „Света Магдалена”. Ето я:

Накрая направих скица по памет на арената за бикоборство с един бик и тореадор по средата. Бях направил и няколко снимки, та се надявах и с тях да си освежа спомена. Бикът е сравнително дребничък, но нека отбележа, че бичетата от тази порода са много борбени. Запечатал съм мига преди смъртта, в който тореадорът се прицелва със сабята в онази невидима точка зад плешката на животното, през която ще достигне до сърцето.
Тази картина посветих на… убитите бикове. Хората не заслужават.

И ето, след няколкократно отлагане идва денят на заминаването. Този път шега няма. Багажът, отдавна опакован и готов за транспортиране, е струпан на огромна камара с размерите почти на двуетажна къща и неколцина го товарят на дошлите за целта камиони. Стоим, облегнати на перилата и очакваме автобуса. Ранен следобед е и слънцето припича яко.

Откъм портала се чува дружен рев и всички насочваме погледи натам. Влиза онзи голям раздрънкан автобус, който ни бе докарал, от прозорците му стърчат главите на новия екипаж, който ни поздравява. Вдигаме ръце и надаваме ответен рев. Някои вече търчат по трапа и бързат да слязат долу.

Зървам в слизащата от автобуса тълпа моя колега доктора и отново се разминаваме по трапа – едва успяваме да си стиснем ръцете. „Всичко е наред!” – викам му в движение, а отзад слизащите ме блъскат в гърба. Автобусът потегля с гневно ръмжене и изхвърля презрително черен облак дим. След него тръгват камионите с багажа ни. За последен път изминаваме няколкокилометровия път от корабостроителницата до града. Гледам го с ясното съзнание, че никога повече през живота си няма да мина по него – дори някога отново да дойда в Севиля, едва ли ще тръгна за корабостроителницата. (А защо пък не?).

Знам обаче, че няма да дойда. Щастието не каца два пъти на рамото на човека.
На летището ни чака голям Ту-134, бял, с трикольорни ивици, и на него с големи букви пише БГА „Балкан”. (Тази компания, както помните, вече не съществува – един евреин с фамилия Гад я опоска и изхвърли като огризан кокал. Сега нашите се мъчат да я съживят под ново име.)
Как самолетът погълна всичките ни багажи, да се чудиш! Когато се издигнахме, успях да зърна Севиля от птичи поглед и да се уверя, че бе огромен град. Додето стигаше погледа – само град.

Полетът трае няколко часа. Летим над Средиземно море, но никой нищо не ни съобщава. Радиоуредбата мълчи. Само някой от нашите току се провикне – виж, виж, това май че е остров Кипър! Дали бе Кипър, или друг остров, кой да ти каже? Стюардеси нямаше даже. Дори бонбонче не ни почерпиха, както бе обичаят при излитане. (Това, ако не знаете, се прави не от любезност и гостоприемство, а за да може чрез преглъщането да се отварят Евстахиевите тръби и да се изравни налягането между външното и средното ухо по време на набиране на височина – иначе ушите започват да болят и тъпанчето може да се пукне.)

Бяхме нахранени добре на кораба, вероятно за да не дават излишни пари за храна в самолета. Тези, които бяха направили комбина, и си бяха купили по бутилка уиски от безмитния магазин на летището, си пийваха по глътка и скоро настроението в самолета се повиши. Скоро самолетът набра височина и тъй като долу не се виждаше нищо, освен бели пухкави облаци, облегнах глава на седалката и задрямах.

Събудих се над Бургас. Видях познатите му очертания. Градът е разположен на полуостров – всичко наоколо е вода. Това може да се види само от самолет.
Гледах червените покриви на къщите и се опитвах да зърна нашия, но не успявах. Не можех да повярвам, че там някъде, сред това множество от сгради ме чакат жена ми, синът ми и старите ми родители. Няма по-хубаво усещане от това, да се връщаш отново у дома – все едно къде си бил – дали в Ада, или в Рая.
А аз се завръщах от едно от най-красивите места на света – Севиля, перлата на Испания.

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!