Мисли за тайландската джунгла

През няколко десетилетния ми живот съм изучила световната карта с тропически гори и съм изчела много от публикуваните материали Е, и аз успях да поема влажната и гореща глътка въздух на джунглата. И да се почувствам част от запомнящия се пейзаж, макар и за кратко! Различно е, когато можеш „да влезеш” в търсената природна среда. Моето любопитство ме отведе в западната част на Тайланд, по течението на пълноводната р. Куай, провинция Канчанабури.


След приятното возене в комфортна кола по забележително хубавите тайландски пътища следваше впечатляващото натоварване на човеци и багажи в неголяма и простичка лодка и плаване около половин час по р. Куай до хотела. Водните пръски не жалеха дрехите и лицата ни, но попътният вятър ни разхлаждаше. Мангровите дървета се бяха надвесили над бреговете, в далечината омара обхващаше хоризонта. Малкото дървено пристанище приюти лодката, разтоварихме се и поехме по очертана алея към рецепцията на хотела. Наситеният със силни аромати въздух, беден на кислород, замайваше главите ни, леките дрехи бяха облепили запотените тела, но любознателността ни държеше в кондиция и очаквахме предстоящи изживявания.

Хотелската администрация се намираше в голяма, без прозорци, отворена отвсякъде триетажна дървена сграда, разположена в близост до басейна. На първия етаж имаше подредени стари, използвани в миналото типични тайландски вещи. Впечатли ме и ютия, подобна на нашите от преди век.

На втория етаж се разполагаха рецепция и ресторант.

На третия се правеха масажи.

Не посмях да се подложа на якия и усукващ тайландски масаж, но с удоволствие се възползвах от ароматерапевтичния, който освен всички полезни свойства спомага и за по-леката адаптация към часова разлика и климат. Гостите се настаняваха в едно- и двуфамилни бунгала, разпръснати на голяма площ. Навсякъде по пътечките имаше указателни табели с номерата на дървените къщички, така че ориентирането да не затруднява туристите.

Пищната растителност изобилстваше. Бяхме в началото на горещия сезон, който продължава от март до май. Температурите през цялото денонощие се движеха между 25 и 35 гр. при висока атмосферна влажност. От юни до октомври се изливат тропическите дъждове – най-обилни през юли и август, а от ноември до февруари е т.н. туристически сезон – най-благоприятен. Смяната на посоката на мусоните е определяща за този климат.

Разхождайки се из алеите, изучавахме предпазливо флората. Радвахме се на малко познати и повече неизвестни растения. Прехласвахме се по бананите, дърветата с помело, джакфрут, авокадо, кокосови, подобни на финиковата палма и всевъзможни други. Отглежданият у нас в саксии трилистник тук растеше на воля – с цвят и плод. Някои дървета бяха есенни – с опадали листа, други с цвят, трети – плодоносни. Сезоните на умерените ширини се преплитаха като едно цяло в тайландската джунгла.

Непосредствено пред нас пропълзя почти сливаща се с околната среда змия, ние замръзнахме и необезпокоявана тя плавно и грациозно се промъкна върху близкото дърво. Като имам предвид, че над 150 вида има в тази страна, от които 1/3 са отровни – изживяването беше високо адреналинно. Ежедневната кръжаща фауна бе представена най-вече от комари, срещу които имаше в бунгалата редовно зареждане с пакетчета репеленти. По-малки и по-големи насекоми, разноцветни и пъстри птици с различни размери населяваха флората.

На около километър се намираше пещера, която решихме да посетим и разбира се да сравним с родните.

Алеята ни отведе до стръмни дървени стълби и така достигайки до входа й, сякаш бяхме изчерпали целия въздух от дробовете си. А отпред ни посрещна табела с традиционните указания и в добавка още едно – пещерата е бедна на кислород! Това не ни спря, направи ни по-внимателни. В първата зала имаше подреден кът с Буда и всички необходими атрибути за съответния религиозен ритуал. По-нататък вътрешността й се разкри с типичните карстови образувания като красиви драперии, сталактити, сталагмити и сталактони.

В една от залите преминахме тихо, за да не обезпокоим дремещите накацали прилепи – с внушително по-големи размери от живеещите у нас. Запъхтяни и зачервени, абсолютно мокри излязохме навън, но бяхме удовлетворени от видяното. На връщане завързахме на плодно дърво – джакфрут грижливо пренесените от България в Тайланд мартенички, които носехме през нашия престой. И с умиление си припомнихме европейските зимно-пролетни температури. А нападалите помело на земята сравнихме с родните джанки. Сред огромните дървета се чувствахме като мравки. На едно от тях видях и какво представлява термитникът и тунелите му – изключително твърди и здрави. Все пак, по-добре, че не срещнахме неговите обитатели.

Гората, през която преминавахме беше проредена, а алеите – направени за туристи. Навътре, в недокоснатата джунгла, дори и смелчаци от туристите не се решаваха да навлязат. Слънцето се скриваше около 6,30 вечер, приблизително 12 ч. продължаваше денят. С тъмнината започваха и „хоровите” изпълнения на различните животински представители, които не виждахме, но чувахме само през нощта. Понякога доста страховито звучаха, друг път се долавяха и по-нежни нотки.

Направихме и разходка с лодка по течението на р.Куай. Буйната растителност се надвесваше над речните брегове.

На места имаше неголеми пясъчни ивици, прелитаха едри птици, биволи блажено се протягаха във водата.Преминахме покрай няколко крайбрежни хотела, приличащи на древните наколни жилища. Явно тук туристите бяха с по-голямо от нас желание за силни усещания – повече комари, повече водни предизвикателства и въобще всичко в повече. Предполагаемото им желание за разходка се изчерпваше само с речните води.

Определено, хареса ми начина на поднасяне за туристи на изживявания в джунглата. Цивилизацията съвсем скромно и ненатрапчиво се беше настанила, така че автентичността на горската действителност беше почти съхранена. Тези няколко дни ми бяха достатъчни само опознавателно. Дано и друг път успея да посетя малките географски ширини. Защо не и да се възползвам от огромните чадъри, които се намираха в бунгалото. Въпреки че бяха много дълги и здрави ставаха вероятно за символично предпазване от поройния тропически дъжд.

Всичко, което видях и усетих в тази интересна среда беше различно, запомнящо се и заслужаващо моето внимание. Наличието на много туристи от всички кътчета на Земята доказваше оправданата им любознателност и разбира се – гостоприемството, любезността и обгрижването от страна на домакините. Канчанабури зае достойно място в моето хранилище от спомени.

Автор: Румяна Стоянова
Снимки: Румяна Стоянова

Публикувано в категория: Тайланд . Тагове: , Коментарите и trackbacks са забранени.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2024. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи