Знам, че темата Ком-Емине е тривиална за някой, за други не, но и аз съм един от хилядите ѝ почитатели и за това реших да напиша следващите редове. Всичко свързано с Балкана и особено с неговото било винаги предизвикват в мен силна и неподправена еуфория, която бих искал да споделя с вас и вашите читатели.
По същество роден съм на 29 септември през далечната 1988г. Хахаха няма да разказвам за сътворението, но все пак да вметна откъде тръгна цялото пътешествие. Реших тази година да променя стандартизираното честване на деня в който съм се появил на този свят. Затова с Ива решихме да направим черешката от международния път на дружбата, а именно Централен балкан. В ранното утро на 29.09 стартирахме на Централна ЖП гара в София. Като всеки един потребител на БДЖ не бях изненадан от двайсетминутното закъснение, с което започна нашия път. Без това да помрачава настроението ни след около час бях ме в гр.Пирдоп. Веднага след като слязохме усетих как Билото ни зове за едно петдневно масажиране по гръбнака на България.
Минавайки през китната хижа Паскал, която за пореден път не работеше/работи приоритетно уикендите/,ни предстоеше най-тежката част за деня, а именно изкачване и на вр.Паскал с пълни раници. Все пак на рожден ден сме тръгнали. След известно душевадстване, което по – късно кръстихме “паскалстване” се озовахме на Билото. А то, то за мен е моят естествен наркотик и присъствието ми там винаги предизвиква специфично състояние на духа, което намирам за трудно описуемо.
Тук идва момент за една предварителна бележка. МикроКЕминето трябваше да се осъществи от едно трИИИо или както се зовем трите И-та/Ива, Иво и Иван/. За съжаление средното И се контузи, но Ива се погрижи той неизменно да бъде с нас навсякъде из Старата, макар и под задочно шаманистична форма.
От тук нашето пътешествие препусна неусетно по билото, като непрестанно от двете ни страни стоеше гледка характерна само и единствено за него. Деня се търкаляше неуморно, а при всеки досег с обхват телефонът ми откачаше със SMS-си с по двайсетина пропуснати. Нямаше време да се звъни обратно на всички, такъв им бил късмета или пък моя. След като почти целият ден беше прекаран по билната пътека вече наближи време да се спуснем към първата дестинация за трипа – х.Бенковски. Омайна и китна тя ни даде нужното спокойствие за пълно релаксиране след 10 часовия преход и уюта да си кажем по едно наздраве със спътницата ми по случай празника ми.
Без излишно подмотване започна следващият ден. След бързо приготовление и сбогуване с хижарката – много мила и приятна жена се отправихме към далечната към този момент дестинация, а именно х.Козя стена.
Денят вещаеше да е по-горещ и от вчера, пътят по-тежък, но положителния заряд даван непрестанно от Балкана растеше право порпорционално, заедно с растящите метри към връх Вежен. Отгоре той е един доста равен връх и може би и за това не представлява голяма атракция за много туристи. Погледнат от страни обаче, всъщност дава усещането за един важен полегнал мастодонт от отминала епоха или измерение, който в комплект със “старопланинското конче” дава завършеност на пълнещата окото гледка.
Жаркият ден предразполагаше по-скоро плажни дейности или поне такива, който да са извършват на сянка, въпреки, че беше края на септември. Ние обаче не бяхме на това мнение и с бодра крачка се насочихме към една от перлите сред старопланинските хижи – х.Ехо. Трябва да си призная, че слизането от Вежен до там хич не бива да се подценява даже напротив. Малко ми прискърцаха ставичките. Без особени аварии, като изключим три благополучно проведени срещи/разбирай змиите офейкаха/ с представители на змийския род се добрахме до Ехо. Там заслужено последваха няколко хмелени подкрепвания и кратка дрямка, която направих в столовата на хижата, тъй като навън жулеше такова слънце, че ми беше нетърпимо. Същото слънце обаче не се оказа никакъв проблем за Ива, която се беше отдала на събирането на витамин D, точно като някои представители на фауната, които срещнахме малко преди това ;)
Трипа за деня приключи два часа по – късно на хижа Козя стена, където доволни и доста уморени направихме разбор за деня както и звездна снимка, която Ива си беше поискала отдавна. Равносметката показваше изминатите 23км и няколкостотин метра във височина. Определено бяхме доволни и хижарската леща беше очаквания от нас завършек на деня.
Следващите няколко реда са и може би основната причина да напиша този разказ. А именно искам да покажа и разкажа за подаръка на Старата планина към нас. Третия ден започна по тъмно, защото предстоеше най – дългият като разстояние участък от предварително начартаният план. С бодра и стройна крачка отпрашихме на изток към Беклемето и на около час преди него започна да ни става ясно какво щеше да се изправи след малко пред очите ни…а това беше раждането на новия ден. Но не просто, като всеки друг изгрев, а изгревът заливащ сякаш с лава върховете Ботев, Купена, Амбарица и оставящ те без дъх и думи.
Този изгрев ми подари Балкана….
Ходейки по пътя с риск всеки момент да се спъна някъде заради захласа по красивото утро неусетно стигнахме паметника “Арката на свободата” или както е известен сред някои туристи – “чорапогащника”. От там подхванахме пътя за х.Дерменка и по – непознатата за нас част от Балкана. До Дерменка пътя е сравнително равен и доста живописен, но въпреки това слънцето и една група крави се опитаха да ни го направят малко по интересен. Слънцето с опит за удар, който в различни части на деня поваляше ту мен, ту Ива, а кравите със случайно организирани блокади по пътя. Междинната цел беше достигната – х.Добрила. Ранният следобяд започваше и трябваше бързо да вземем решение дали ще атакуваме крайната си цел за деня – любимата Амбарица или ще останем да спим на Добрила. Тъй като не сме големи фенове на хотелите събрахме последния запас сили за деня и се засилихме. Първата идея беше да подсечем Амбарица, но уви НАПРЕД и НАГОРЕ беше в крайна сметка нашата единствена посока. Та без да губим много време закрачихме нагоре към стръмната Амбарица за да видим най-красивия от всички върхове на Балкана – Купена.
Деня беше към своя край и вече предвкусвахме благите вкусотийки, които ни чакат в хижата. Равносметката за този ден беше 36 изминати километра в планината и умора, която не ме остави да се любувам дълго на хубавият огън и приятната компания на свежите хора качили се тази вечер до хижата.
На другия ден без бързане за ранно ставане и след обилна мекична закуска с Ива се заловихме за работа и рязко потеглихме към заветната цел за деня вр.Купена. Прекрасен, горд и неустоим, за нас не оставаще нищо друго в този слънчев ден осен да му се покатерим.
На върха се срещнахме с една двойка приятни туристерчета от предната вечер с които проведохме много приятен и съдържателен разговор и заедно сътворихме следното стихче, което оставихме да отлежава на върха.
“Купене, Купене,
Най-си убав есенно време
колко си стръмен
ич не ми дреме!
Ботев, Карлово и Плевен
са в краката ти денем.
х.Левски и Амбарица
са твоята красавица.
Тук всичко е прекрасно,
когато времето е ясно.”
Колкото и да не ни се щеше беше време да си ходим от Купена, след живописна разходка между Кръстците, Костенурката и другите върхове в източна посока дойде моментът за първата раздяла. Първото усещане, че трябва да се разделиш със сладкия опият, който Билото ти е поднасяло през последните няколко дни. Не съм правил маршрута Ком-Емине главно поради липса на време, но вече ясно мога да си представя какво би било усещането. Както и да е, тази първа раздяла ни отведе до изключително приятната и посетена от нас за първи път хижа Васил Левски. Невероятното спокойствие на приключилия вече активен сезон и предстоящия делник, беше неделя и да на никой от нас не му пукаше защото делник, ден, дата и други там подобни бяха стриктно прибрани понятия за връщането ни обратно в града. Сега беше момента да се насладим над преживяното над прясно приготвения омлет и бобец от приятелите на хижарите.
На другия ден си тръгнахме х.Васил Левски така сякаш отиваме на разходка из околностите, а не все едно си тръгваме наистина. Пътят на Карловските хижи /Левски-Балкански рози-Хубавец/ е изключително живописен и приятен за разходка. Хижарката на х.Балкански рози ни разказа доста за трудностите и предизвикателствата на тази не лека професия, както и за забавните моменти, които не са един или два и понякога са с главно действащо лице Мецун или роднините му.
Второто усещане за раздяла дойде когато бяхме на хижа Хубавац, от там знаех, че ни остават броени часове в планината и края на спокойствието, както и все по неизбежно наближаващия сблъсък с градската действителност. Но какво пък хубавите неща си имат начало, траят често малко и колкото и да не ни се искат приключват. Спомените от своя страна остават…
Препоръчвам на всеки един любител, който не се е потопил в магията на Централен Балкана да се постарае да поправи тази си своя грешка във всеки един подходящ за туризъм момент.
Що се отнася до мен аз имах един невероятно прекаран празник. Заедно с Ива чакаме възстановяването на Иво за възраждане на трИИИото…по Билото.
Автор: Иван Гавазов