Севиля – перлата на Испания (част 2)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Севиля – перлата на Испания (част 1)

Много красива страна е Испания! Всекиму пожелавам да я види, ако не го е сторил. А Севиля е може би най красивият град, перлата, както казват самите испанци. Не съм бил другаде, но Севиля наистина е неописуемо красива – там се намира и втората в света (след Кьолнската) по височина катедрала. Но казват, че тази била по-красива.

И само това ли? Тук всяка къща е произведение на архитектурното изкуство и то построена с много… пари. Облицовката на някои от домовете отвън е от фаянс, но не такъв, дето сме виждали у нас над мивките, а красиви плочки с релеф, с различни седефени отблясъци – къщата изглежда като залята с глазура. Златни орнаменти, колони, капители и разни други архитектурни финтифлюшки, чиито имена не зная. Невероятна красота!

По улиците на Севиля срещахме спокойни, добре облечени, весели и красиви хора (нищо че на власт доскоро е бил генералисимус Франко). Мислех, че хората тук ще са потиснати и угнетени, щом са били под властта на този диктатор, когото нашите вестници не спираха да заклеймяват, но не видях нищо такова. Под диктатура тези хора май живееха по-добре от нас, които уж бяхме свободни. Не видях просяци (е, тук там имаше по някой зле облечен човек, но кое стадо няма мърша?)

Градът

Градът

Испанците много пеят и танцуват. И то не само по танцовите площадки, които тук са не малко, но дори и в… автобусите. Тъй като корабостроителницата, където ремонтираха нашия траулер, бе на около пет километра от града, дотам пътуваха автобуси.

Качваме се ние, неколцина българи, а заедно с нас и двайсетина испанци, повечето работници от корабостроителницата. На спирките се качват и нови хора, вече от предградията, и по някое време някой току вземе да щрака с пръсти и да пее. Ние го гледаме смаяни, но испанците се обръщат усмихнати към него и започват да му пригласят. Някои стават и започват да танцуват – фламенко и разни други танци – танцуват и мъже, и жени. Отнякъде изниква китара и приглася. Става направо концерт – защото всички пеят и танцуват не любителски, а почти като професионалисти – гласовете им са красиви и добре обработени, а движенията на телата им – съвършени!

Сигурно е случайно или пък в автобуса се е качил самодейният състав на корабостроителницата, помислих си. Когато и на другия ден се повтори същото, и то с други хора, и после пак, и пак…

Ние, българите, когато пътуваме по-дълго с автобус, отивайки например на работа извън града, играем на карти. Поне няколко карета се заформят в автобуса. Останалите клюмат мрачни и намусени.

Щастливи хора са испанците! Всяка събота и неделя в Севиля на площад „Испания” (казват, че във всеки град най-големият площад се нарича „Испания”, а ние дали имаме площад „България”? Нашите ги кръщаваха „Ленин”, „Сталин” или „Девети септември”), та всяка събота и неделя вечер на площада се събират млади и не съвсем млади хора да пеят и танцуват, а наоколо възрастни ги наблюдават и пляскат с ръце.

Площадът е обграден с широки, полукръгли сепарета по периферията, в които се събират хора от една и съща област на страната. Разноцветните плочки, с които е облицован площадът в сепарето, изобразяват като на географска карта съответната област, в средата с кръгче и точка е изобразен главният град, а до него – името му. Така се събират да се видят земляци, да си поприказват, да потанцуват, да попеят, да се харесат, да се залюбят, да се сватосат… Не че ако иде човек от друг край на Испания ще го изгонят – няма такова нещо!

Понякога момък от съседна (по сепаре) област си хареса момиче и го покани на танц, не се бойте – няма да скочат да го бият ергените, не дай си Боже пък нож да извадят. Всичко протича мирно и кротко. Няма да видиш пияни (на тези танци никой не продава алкохол, дори бира, а ако беше у нас веднага щяха да цъфнат кебапчийници и капанчета за алкохол). Няма гюрултии и псувни. За това допринася обаче и нагизденият с униформата си мустакат полицай, който бавно и достолепно крачи по площада и гледа усмихнат веселбата.

Площад Испания

Площад Испания

Постояваме малко, погледаме, послушаме танците и песните, и свирните им (имат виртуозни китаристи) и виждам как по физиономиите ни се изписва благородна (а и не чак дотам благородна) завист – защо ние българите отвикнахме да се веселим така? Едно време същото е било вечер на хорището по селата… Какво стана с нас? Защо се превърнахме в мрачни темерути, озлобени към всеки и всичко, пълни със злоба и завист като магаре с пръдня (с извинение към по-благопристойните).

Връщаме се мълчаливи към автобусната спирка и всички си мислим едно и също. Така, залисани, не се съобразяваме и пресичаме улицата не на обозначеното място. Тутакси отсреща ни пресреща почти усмихнат полицай и ни къса билетче за 20 пезети глоба. Като разбира че сме чужденци, ни опрощава частично, като трябва ние, тримата, да платим само скъсаното билетче. Добре, ама как да го платим, като нямаме пукната пезета в джобовете си!

Полицаят не иска да повярва, че трима души нямат двайсет пезети и ние – по български обичай (по точно, славянски, защото и руснаците го правят) обръщаме джобовете си наопъки, при което той е повече изумен от действието ни, отколкото от липсата на пари. Повежда ни нанякъде, ние мислим, че ни е арестувал, а той ни спира пред едно магазинче. На вратата му пише: „CHANGE”. Знаем, че тази дума означава обмяна на валута, но лошото е, че ние и валута нямаме…

Как е възможно, ще си помислите? Сигурно току що сме пристигнали и още не са успели… Нищо подобно! Тук сме вече от десетина дни. Всеки ден ни обещават, и все не ни дават пари. Защо, никой не обяснява. Да обикаляш след работа из красив град като Севиля, пълен с чудесни малки кафенета и бирарийки, където сервират чудесни (и евтини) неща и да нямаш една пезета да си купиш нещо – не е ли това кошмар за нас и престъпление от страна на корабните шефове! Както видяхте и глобата си от 20 пезети не можахме да платим! Добре че полицаят ни помисли за югославяни, а то инак – срам за България! (Оттогава ми остана някакъв комплекс и често сънувам, че съм в чужда държава без пари.)

На улицата спираме при един търговец на цигари на дребно да видим какви цигари пушат испанците. Само испански. Моите спътници пушат „Кент” и „Марлборо” и търговецът веднага подушва. Приближава и дискретно пита дали продаваме цигари. Момчетата се споглеждат, после кимват неуверено, но му искат по шейсет пезети за пакет (почти един долар). Човекът се колебае – испанските цигари са евтини, неароматизирани и доста серт, а американските много се търсят, но се опасява да не го пипнат полицаите. Момчетата намалят цената на петдесет пезети. Мъжът се оглежда внимателно и купува два пакета.

В това време пристигна младо момиче, запита го нещо и сочи цигарата, която един от нашите пуши. Мъжът извади дискретно пакета „Кент” и тя си взе една цигара. Плати му, доколкото видях, пет пезети. Значи от един пакет той щеше да изкара двойно повече. Халал да му е!

Така зорлем станахме контрабандисти. Ами като не ни дават никакви пари, какво да правим? Сега поне можехме да си платим глобата, ако пресечем улицата неправилно. И по една бирица да изпием като хората. А то със сто пезети какво повече можеш да купиш?

Всъщност повечето от хората на кораба си имаха пари от предни рейсове или ремонти. Е, и аз имах в Бургас петдесет долара, една банкнота, която бях купил в студентските си години от един финландски студент, дето се казва за зор заман. Като тръгвах за Испания я бях взел. Понеже не разрешаваха износ на валута, ако не е законно придобита, скрих я в един таен джоб, но докато чакахме да се качим на самолета чух такива страхотии какво ще стане, ако митничарите те спипат даже с един долар – първо не те пускат да заминеш, конфискация на валутата, даване под съд, забрана да пътуваш зад граница и още куп ужасии. Достраша ме, приближих уж нехайно до преградата на пътници и изпращачи, дадох знак на жена ми да приближи и незабелязано й я върнах. Така заминах без пукнат грош.

Един ден пристига от промисъл (тази руска дума ще рече риболов) траулерът „Лорна” – абсолютен близнак на нашата „Лимоза” – правени са в една и съща (източно)германска корабостроителница, и всички ние се изсипваме на кея да видим дали няма да срещнем някой приятел. Зървам по трапа (корабната стълба) на кея да слиза един мой познат. Подавам му ръка, но той почти не ми обръща внимание и тръгва нанякъде. „Къде така си се забързал, бе?” – викам след него. „Отивам на „Веселата уличка” да чукам! – отвръща вървешком. – От осем месеца не съм виждал жена!” Гледам след него смаян. Не беше такова момче!

Имам няколко съученика, които пътуват с корабите, дори и един братовчед, но да плава точно на този кораб, при наличието на поне десетина български траулера… Въпреки това един от първите, които съзирам, е той.
И братовчед ми, а и другите мои познати, изглеждаха като дрогирани, макар по онова време дрога да не се употребяваше – гледаха с облещени очи, изнервени и психясали – осем месеца в океана! А уж рейсовете не биваше да продължават повече от шест.

С братовчеда си поприказвахме и щом разбра, че вече двайсет дни сме без пари, бръкна и ми даде няколкостотин пезети назаем. Като се опаричих, отидох вечерта с останалите момчета в едно капанче до входа на корабостроителницата и там седнах и аз като другите на една биричка. Бирата им е разкошна – особено имат една „Естерелла дорада”! Заедно с бирата даваха безплатно (ами – безплатно ядене няма, сигурно си го приспадаха от бирата!) едно малко чинийче с печени фъстъци и леблебия.

Хрупкам си по някой фъстък и отпивам от бирата, но гледам, някои от момчетата, докато гледат мача от европейското футболно първенство, си хапват едно сушено филенце от бут. И на мен ми се хапваше, но не исках така лекомислено да харча парите си, защото дори още не бях получил свои, а харчех чужди. Няма какво да ги гледам онези – те имат зад гърба си по един куп ремонти и са пълни с долари. А аз съм фукара… (тази дума означава човек без пари, но дори и капризният речник на компютъра ми я знае за моя голяма изненада).

По някое време едно от момчетата седна до мен – едно електротехниче, Иван, което се оказа, че съм лекувал наскоро, предложи да си вземем сто грама филенце. Аз отегчено отказах, като рекох, че солено не ям и той отиде да си купи. Наблюдавах под око колко пари ще му вземат и бях много учуден, че му взеха само десет пезети, че и ресто му върнаха (шейсет и няколко пезети тогава бяха един долар).

В същото време виждах окачени на тавана същите такива бутове пастърма, на които имаше етикетчета – 160-180 пезети. Сигурно това беше цената на килограм. Как тогава сто грама ще струват … „Колко ти взеха за това?” – попитах Иван като се върна. „Шест пезети.” „Как бе, като на онзи бут пише, че е сто и шейсет за килограм.” „Сто и шейсет струва целият бут, а той има поне три кила.” Смаях се. Такава евтиния! Станах и си взех и аз сто грама. Нищо, че не ям солено. С биричка върви идеално.

Мачът свършва, и понеже е международен, емисията на Евровизия завършва със своя прекрасен музикален сигнал, изпълнен от тромпети, а едно чудно красиво женско гласче нейде от задния двор му пригласяше с мощен сопран. Споглеждаме се възхитени, а собственикът на капанчето се усмихва гордо – дъщеря му. Много била хубава, но не я показва, за да не вземела да забегне с някой от моряците… Преди време се било случило нещо подобно с едно съседско момиче, затова я държал под око. Така и не я видяхме до края.

Седя на другата вечер в каютата на Иван и приятелите му, пийваме си биричка, а за мезе – печени чирози (сушена скумрия) и започнаха безкрайните моряшки истории – петдесет процента истина и петдесет – измислица.

Като плавах с търговския флот, преди да тръгнем от Варна на борда се качи някакъв чиновник с дебела кожена чанта, с костюм и очила и всички мислехме, че е някакъв инспектор. Той обаче не слезе от кораба, и когато вече бяхме в открито море един ден се появи на палубата. Наобиколихме го и взехме да го разпитваме – бил от Зоологическата градина и щял да дойде с нас до Индия да купи малко слонче. Всички облещихме очи – малко слонче ли? И колко струва едно малко слонче? Нямам точна представа, рече, но ми дадоха десет хиляди долара. Онази чанта с долари ли беше пълна? Той кимна, но добави – сега обаче е в сейфа на барото, ако нещо искате да попитате по този повод.

Разотидохме се с раздвоени мисли след това запознанство с очилатия и няколко дни ходехме като гламави по палубата. Колкото наближавахме Индия, ставахме по-нервни и неспокойни и една и съща мисъл изглежда бе обхванала всички ни. Не, нямахме намерение да разбием касата на барото и да задигнем чантата с доларите, а нещо съвсем друго.

Ден, преди да акостираме в пристанището, споделих с едно аверче идеята си. „И аз си бях наумил същото” – рече ми той и решихме двамата да направим комбина. Отиваме тайно на бака, там където боцманът държи въжетата и гледаме – пукнато въже няма! Питаме боцето къде са въжетата, не знам, казва, никъде ги няма. Дай ни едно по-яко въже, молим му се, а той се чуди, за какво ви е това въже, ще се бесите ли? Не ни даде – нямало как да оправдае липсите, та трябвало да прави икономии.

Още щом ни оформиха документите и ни пуснаха да слезем на брега, неколцина от нашите, още не спуснали трапа на кея, търчат, ще си счупят краката, с едни торби на рамо – отиваме на покупки, казват. Може да позакъснеем някой и друг час, но да не се притеснявате. Ние с авера ми знаехме къде отиват, но не ни са даваха долари за ново въже и останахме на борда. Мина нощта, мина и половината от деня, а онези още не се връщат. Надвечер част от тях пристигат гроги от умора, изпокъсани и с изподрани крака и ръце, мръсни и потни от горещината. „Какво става, бе? Къде сте били?”

Решили да идат в джунглата, да хванат малко слонче, да го продадат на очилатия и да вземат десетте хиляди долара. Е, и какво, хванахте ли?

Хванали, дръжки! Още щом навлезли в гората, ги нападнали рояци комари и разни други буболечки и те, от много въртене, взели, че загубили посоката, лутали се цял ден и цяла нощ в джунглата, спали на някакво дърво и едва днес намерили пак шосето, та се върнали. Но слонове не видели.

Другата група нямала този късмет. След като се изгубили, не успели да намерят пътя, взели да викат и да плачат и така ги открили някакви горски надзиратели, та ги докараха с джипка до кораба ни живи, ни умрели – едва склонили да не ги откарат в полицейския участък.
Та такива ми ти работи.

„А онзи купи ли слонче” – питат през смях момчетата. „Не, много пари му поискали – повече от десет хиляди долара. Но барем си направи гюзмето човекът до Индия.” „Ама и вие наистина ли имахте намерение да ходите да хващате слонче?” – бъзикаме ние разказвача. „Че как не? Десет хиляди гущера са това!”
Смях до небето.

„Това е нищо! – заявява друг и започва нов разказ. – Ние, като бяхме в Южна Америка, спряхме в едно малко пристанище да натоварим стока и се наложи да чакаме цял месец, защото товарът нещо се бе забавил, и като си пием бирата в пристанищните капанчета, ни прави впечатление едно много вкусно, но доста скъпо мезе – каймански език. Доставяли го от близките ферми за крокодили. Бил много вкусен задушен, нарязан на шайби и паниран. Страхотен деликатес! („Както пача от слонско стъпало” – кикоти се някой, намеквайки за друга моряшка история.)

Решаваме ние да си хванем сами крокодилите, за да ни излезе мезето без пари, пък ако уловът потръгне, може и някой долар да изкараме, като продадем езиците на някой ресторант…

Бяха ни предупредили да не се къпем в съседните рекички, че гъмжели от каймани и ние на другия ден – право там отиваме. Носим със себе си въже, брадва, колче и едно живо пиле. Гледали сме по телевизията как ловят живи крокодили с едни примки през шията и правим същата. Забиваме дълбоко колчето, завързваме въжето за него, залагаме пилето и едва успяваме да избягаме, защото пилето като се разкряка, веднага довтасаха няколко каймана. Единият се хвана на примката, но бе толкова голям, че си тръгна с пилето, с въжето и колчето барабар.

Разбрахме, че така работата няма да стане. Дори да се беше хванал кайманът, дори да не бе успял да измъкне колчето, как щяхме да го накараме да си отвори устата, за да му отрежем езика? И кой от нас щеше да свърши тази работа? Мераклии нямаше.

Тогава един от нашите – голям изобретател беше – измисли автоматична машинка: един остър нож, запънат с мощна пружина, под него пилето, и щом крокодилът отвори уста, ножът щраква и му отрязва езика! (Мощен смях огласява каютата).

Отиваме на другия ден пак на това място – продължава най-невъзмутимо разказвачът, – залагаме капана, пилето кряка, ние бягаме към близката горичка и чуваме зад нас „щрак!” и виждаме един език да се мята на тревата като риба. Хукваме обратно, пъхваме го в торбата, слагаме ново пиле и след малко пак „щрак!” – втори език! (Табани! Дайте въжето да му ударим табани! – викат наоколо).

Така успяхме да си изкараме мезето за бирата, че и бирата ни излизаше без пари – в капанчетата я трампеха за езици. („Хайде, стига, че ми се прияде паниран език! Казвай нещо друго!” „Ами пилетата, откъде взимахте пилетата? Да не ги крадяхте от някъде?”). Тъкмо това щях да ви разправям. Добре, ама ни излизаше пак скъпо, защото трябваше да купуваме по долар пилето от местните. Тогава онзи авер – изобретателят се сети, записа на едно малко касетофонче крясъците на пиле и… („А-а-а-а, не! Много ти стана! Хайде стига, че ще ядеш табаните!).
Чакайте да чуете края! Един местен зоолог бил много изненадан, когато открил нов вид каймани без езици и подал молба за Нобелова награда…”

Двамина хващат разказвача за ушите и го заставят да напусне масата. Той усеща, че вече е прекалил и отпива доволно от бирата си.
Моряшки истории! Знаеш, че са измислици, и пак ги слушаш…

Очаквайте скоро третата, последна част от пътеписа…

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Испания . Тагове: , , ,

  

Един коментар

  1. Валентин Евтимов
    Изпратен 26.02.2014 на 4:05

    Хубава приказка де да беше истина–от кой век е

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>