Севиля – перлата на Испания (част 1)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Помните корабите на „Океански риболов”, нали? И нашата стара ученическа мечта да скитосваме из чужди земи и морета? Само че плановете ми се провалиха –когато завърших следването си и поисках да замина като корабен лекар, не ме пуснаха ченгетата – имало донос при тях, че съм се канел да забягна в чужбина, а по-късно, когато все пак успях да си извадя моряшки паспорт и вече можех да пътувам, не ми се щеше да се лашкам шест (а понякога и повече) месеца сред влагата на Южния Атлантик или пък сред студените води на Северния. Пък и вече бях женен, имахме малко дете, така че меракът ми се изпари.

Сега обаче синът ми бе поотраснал и отново бях започнал да действам да ида за месец-два на някой ремонт на кораб. Или в Лас Палмас на Канарските острови, или в Севиля, или в Лисабон, а има и ремонти в Южна Америка. Не бях сигурен, че ще се уредя, защото обикновено вземат за ремонт и рейс, но ще опитам.

Ремонтът бе най-сладката част от рейса – след шестмесечно плаване в тези солени и влажни райони, всяко желязо ръждясва, а камо ли корабите – затова след всеки рейс задължително минаваха на ремонт. И понеже в нашите докове не можеха да ги оправят, ремонтираха ги в чужди пристанища.
„Океански риболов” можеше да си позволи да плати – печелеше много валута, защото продаваше риба за долари на африканците. (Само една съвсем малка част се продаваше у нас – през седемдесетте и дори през осемдесетте години българите още не се бяха научили да ядат риба, макар че тогава беше извънредно евтина – по лев и нещо килото).

Доста от лекарите в Транспортна болница – Бургас бяха ходили на ремонти – някои дори по два-три пъти. И понеже знаех, че за ремонт човек може да се уреди само с връзки, реших да изчакам удобен момент да действам.

И този момент дойде. Един заместник-директор на пристанището, където бях лекар, го беше хванала някаква бъбречна криза, която излекувах успешно, и когато дойде, вече здрав, да ми благодари, се заприказвахме за туй-онуй и тогава се сетих да го попитам дали може да ми издейства един ремонт.
„Ще видя какво мога да направя” – рече и след няколко дни ми се обади. Иди, каза, при личен състав на „Океански” другарката Еди-коя си – тя е в течение на въпроса. И не забравяй, като се върнеш от ремонта да й донесеш някое дребно подаръче, та да имаш очи после пак да поискаш.

„Има ремонт след седмица в Севиля” – рече ми въпросната другарка (такова беше по онова време официалното обръщение). „А за Лас Палмас няма ли?” – попитах, защото ми звучеше по-екзотично. „Какво ще правите сред тези камънаци на гол остров? Севиля поне е красив град, за пръв път ще правим ремонти там. Много по-хубаво е от Лас Палмас, а и за там вече имаме човек. Е, ще идете ли, или не?”

Послушах я и се съгласих. Приготвих си документите – моряшки паспорт, имунизационен паспорт и след няколко дни със специален чартърен самолет цялата ремонтна група от близо стотина души излетя от Бургас и кацна на летището в Севиля.

Беше ранна пролет и в Бургас бе доста хладно, та първото нещо, което ме впечатли, щом заслизахме посред нощ по стълбичката на самолета, беше топлият, почти летен въздух и…. един много фин, омайващ аромат с който той бе наситен. „Цъфтят портокалите” – отбелязаха „старите кучета”, които бяха правили ремонт на Канарите (също испанска територия).

В неголямата чакалня на летището срещаме шумна група българи, натоварени като камили с багажи – екипажът на нашия кораб, който се връща след шестмесечен риболов в България. Те напират да се качат в самолета и почти не ни обръщат внимание. Някой ми показва доктора, който успява да ми каже само здравей и довиждане.

Извозват ни с един пораздрънкан автобус до кораба. Пътуваме около 15 минути. Градът спи и хора почти не се виждат – два часа след полунощ е, но улиците са осветени с луминесцентни лампи излъчващи приятен, жълтеникав цвят („слънчева светлина”), каквито у нас не съм виждал.

В тъмнината корабът на кея ми се вижда огромен, но нямаме време за разглеждане – зървам само, че се нарича „Лимоза”. Завеждат ме в каютата и ми показват леглото. Каютата е тесничка, но съм сам, докато моряците са по двама или трима. Леглото ми също не е широко, но има мек матрак, тръшвам се на него да го изпробвам.

Усещам, че сякаш леко се люлеем и наистина е така, макар да сме на 60 километра от морето. Севиля е на река Гвадалкивир, която е удълбочена като канал, така че и 35 хиляди тонни кораби могат да плават по нея.

На сутринта се събуждам и правя оглед на „владенията” си. Каютата ми е два на три метра, а прозорчето, което на корабите наричат филистрин – половин на половин метър (добре поне, че не е кръгло). В стаичката освен легло има чешма с мивка (малко ниско монтирана), гардеробче и …хладилник. Това бе добре.

Затова пък съседното помещение е просторно и светло и с огромно легло, поставено на жироскопна система, така че винаги да стои хоризонтално, дори когато корабът се люлее. Това е лечебницата.
В съседство с нея има тоалетна, която се оказа заключена. Дърпам по-силно, вратата се разклаща, но не се отваря, а от гетинаксовата й гланцирана повърхност се отлепва единия край на хартиена лепенка, на която с ужас прочитам: „Douane”, сиреч, „Митница”. Опитвам да навлажня лепилото със слюнка, но то се оказва синтетично и не се разтваря. Какво ли са запечатали митничарите тук? Сигурно някаква марфа (контрабанда). А къде ще ходят по нужда евентуалните ми пациенти?

Едната стена на лечебницата е заета от чекмеджета, които се затварят със специална закопчалка, за да не се отварят сами при вълнение. Пълни са с разни лекарства. Макар да бях инструктиран преди заминаването, се зачудих как ще се справя с това море от абсолютно неизвестни ми чуждестранни медикаменти.

Връщам се отново в каютата си и започвам по-подробен оглед. Познато е всекиму любопитството при изследването на непознато жилище. Първо отварям гардеробчето си и виждам, че отвътре цялото е облепено с полуголи красавици, изрязани от цветни списания. (Също такива красавици има налепени и до леглото ми откъм стената, като една от тях, докато лежа, друса пищния си бюст току под носа ми и ми се усмихва сластно. В лице прилича на една засукана колежка на жена ми и аз свиквам с мисълта, че е тя.)

Гардеробчето е празно – само дето половината от него е заета от вързаница от около стотина едри сушени чироза, които докторът, кой знае защо е оставил или забравил.

Второто нещо, което искам да разгледам, е неголемия хладилник, стоящ кротко в единия ъгъл на каютата ми – точно до филистрина (нали помните, така се нарича корабният прозорец). Отварям вратичката на хладилника и отвътре ме лъхва ужасна миризма на развалено. На горното рафтче стоят ваксините, както бях инструктиран.
Долу обаче са наредени поне петдесетина фишека, увити в кафява амбалажна хартия, здраво овързани и стегнати с канап. Миризмата явно идва оттам и решавам до отворя един от фишеците. Оказва се нарязана на търкалета скумрия, поръсена с черен пипер, листенца дафинов лист, бахар и кой знае още какво, но явно вмирисана. Защо ли я е оставил докторът, а не я бе изхвърлил още в морето, та сега ще трябва да храня рибите в реката, мисля си и отварям филистрина.

Тъкмо бях запратил два-три от фишеците навън в доста мръсничките води на канала, когато, след кратко почукване, вратата на каютата ми се отвори и на нея се появи висок мустакат мъж, който, щом ме видя какво правя, викна неистово: „Стой! Не ги изхвърляй!” Не знаех кой е и какъв е, но му отвърнах спокойно: „Те всички са развалени”. „Не, не са – каза, и взе да ги прибира в една чанта. – Точно за това се притеснявах и дойдох да ги прибера, защото докторът ме предупреди, че едва ли ще ги търпите н хладилника си такива миризливи” „Ама те са абсолютно развалени ще се отровите!” – опитвам се да го убедя, а той ми отвръща, не, не са – това са рибени „салами” и са много вкусни. „Може да се вкусни, ама тези вонят на развалено, помиришете ги!” „Вони само хартията, която е поела сока, а самата риба си е много гот. Ще ви почерпя като узреят след седмица.” „Благодаря – отвърнах, – но кажете ми все пак вие кой сте?”

Мъжът обърса ръка в работния си панталон и ми я подаде. Малко се поколебах дали да я поема, защото с нея току що бе пипал фишеците с развалената риба, но за да не го обидя, подадох своята. „Електричарят на кораба инженер (вече не помня кой). Бях на рейса, но трябва да остана и на ремонта.” Този трябва съвсем да е психясал от рейса, помислих си, за да яде вмирисана риба, но нищо не му рекох.

Той стана, прецени на тегло фишеците и попита с жален глас: „Колко фишека успяхте да изхвърлите?” „Два-три” – отвърнах. „Жалко, това изпива една тарга бира.” Погледнах го много подозрително, съмнявайки се с основание в разсъдъка му. Явно ги е забравил в хладилника този тип и сега го е жал да ги изхвърли. Ще трябва да докладвам на капитана, инак ще вземе да се отрови и пак на моята глава ще дойде.

„Така и така се запознахме – рекох му, – поне да ми кажете защо е заключена тоалетната на лечебницата?” Отидохме дотам и като видя лепенката на митницата, разбра какво е станало: „Заключили са тука цигарите от шипшандъра, за да не ги продаваме контрабанда из града. Раздадоха ни само по един картон за пушене.” Не ми стана съвсем ясно какъв е този шипшандър, но за да не се излагам като новак, замълчах.
„А къде ще ходят по нужда пациентите ми? А аз къде ще ходя?” „Ще ви покажа – рече той и понечихме да си тръгнем, когато забеляза разлепената лепенка. Обзе го ужас и я пусна като опарен. – Защо е разлепена?“ – попита. Повдигнах рамене. „Трябва да кажем на домакина. Видят ли митничарите разлепената пломба, ни чака голяма глоба!”

Докато отивахме към домакина, минахме по дълъг, тесен коридор, който на корабите наричат канижел. След десетина метра спря до една врата на която бяха нарисувани две нули. И без да ми каже какво е, разбрах. „И всеки път ще трябва да идвам дотук? – удивих се. – Ами пациентите? По-добре е да преместят цигарите от кенефа ми.” „Тук – само по голяма нужда. По малка – в мивката си” – рече той, на която не особено остроумна шега криво се усмихнах. После обаче, като си спомних ниско монтираните чинии на мивките в каютите, си помислих дали пък…

Домакинът нищо не рече на вестта, която му донесохме, само извади един ключ от сейфчето си и тръгна с мен. Погледна и се увери, че лепенката се е саморазлепила. Отключи вратата и видях, че това бе не само тоалетна, но и баня с вана и душ, но ваната, а и всичко около нея, бе пълно с отворени, но почти пълни кашони с различни цигари, все от хубави западни марки. „Абе, така и така е разлепена лепенката, да вземем да изкараме малко цигари, пък после ще я залепя пак.” Той измъкна един празен чувал и взе да го пълни. „Никакво залепване повече – прекъснах го нервно. – Тоалетната ще ми трябва.” „Това е заповед на барото” „Кой е този Баро?” – запитах ядосан. Домакинът ме изгледа съжалително и рече: „Това е капитанът на кораба”. (С това прозвище се наричат всички капитани на кораби, главно – на цивилните). Ще трябва да му кажа, когато ида да му се представя, помислих си.

Днес е празник – денят на труда Първи май. В целия социалистически лагер, начело със Съветския съюз, този ден се чества като ден на трудещия се народ – свободен и неексплоатиран. Чудно обаче защо и в Испания е празник и корабостроителницата не работи. Тук го чествали като Ден на цветята. Без манифестации и скандиране на лозунги за по-високи трудови успехи, а само с песни и танци по площадите. Хората са се накичили с цветя – някои дори носят цветни венци на главите си.

По случай празника обядът е тържествен и особено вкусен (изобщо на кораба готвят превъзходно, и хляба си сами приготвят – пухкав и бял като франзела). Вечерта познатият ми шеф-електричар идва и ми казва: „Докторе, офицерският състав (?) сме канени след вечеря при шефа на чаша вино по случай празника.” Е, тъкмо ще се запозная там с него, няма нужда да му се представям специално, помислих си.

Вечерята за офицерския състав, (в който влиза и докторът) става в офицерския салет. Тази дума в превод означава „заличка”, но на корабите, има смисъл на трапезария. Той е малък, за около десетина души и в него се хранят само „офицерите”, както е във военните кораби (да не забравяме, че всички капитани и механици са завършили Военноморското висше училище във Варна, а наученото в армията трудно се забравя и много лесно се прехвърля в цивилния живот).

След вечерята обличам най-добрите си дрехи и тръгвам към каютата на капитана. Услужливо ми показват къде е. Почуквам, чувам „да” и влизам. Първото, което забелязвам е, че каютата е поне десет пъти по-голяма от моята и е облицована с приятен черешов фурнир. В дъното до малка масичка седи не съвсем млад, симпатичен мъж и нещо пише, но щом влизам, става и тръгва към мен с протегната ръка. „Приятно ми е да се запознаем” – казва и ме кани с жест да седна.

Сетих се за тоалетната, превърната в склад за цигари, и му казах. Вестта, че лепенката на вратата се е саморазлепила, явно го заинтригува, но само рече. „Не се безпокойте. Щом се появи пациент, който не може да ходи до тоалетната, ще ги прехвърлим другаде – обеща той. – Но да се надяваме, че такъв пациент няма да има.”

Като изчерпахме разговора, с неудобство запитах: „Не очаквах, че ще съм пръв. Другите защо не идват?” „Какви други?” – учуди се капитанът.
Има си хас онзи мустакатият електричар да ме е метнал, помислих – знаех, че на корабите си правят бъзици с новаците, но чак пък такъв гаден номер! „Електроинженерът ми каза, че сме канени след вечеря при шефа…” Капитанът се засмя с висок, дрезгав смях и каза: „Шеф тук наричат шеф-механика. И аз съм поканен, хайде да вървим тогава.”

Бях твърде сконфузен, но по пътя през канижела капитанът дружески сложи ръка на рамото ми и този му жест много ми вдигна реномето пред срещащите ни членове на екипажа. „Докото (така наричат доктора на кораба) изглежда е много „гъст” с барото” – чувах ги да си шепнат зад нас. Още дълго трябваше да уча корабния жаргон…

Каютата на втория по ранг на кораба – шеф-механика – не беше по-малка от капитанската, но бе по-спартански обзаведена. Край масичката вече седяха четири-пет души и се смееха. В голяма чиния бе поставено някакво рибено мезе, а от една тумбеста петлитрова дамаджанка, наливаха бяло вино.
„Наздраве” – рече с влизането си капитанът и с жест ги помоли да не стават, както се полага пред капитан. Тогава си спомних, че с този необичаен поздрав всеки новодошъл в салета поздравяваше останалите, но си мислех, че… Схванах веднага и също рекох „наздраве”. Отговориха ми с кимване на глава. Виж ти, какъв хубав обичай! А ние, сухоземните плъхове, си казваме „наздраве”, само когато си чукаме чашите.

Пийнах от винцето – беше тръпчиво и леко, но много приятно. Беше охладено добре. „Докторе, вземай си и мезенце” – подкани ме шефът и аз боцнах с вилицата едно търкалце от рибата. Вкусих я и тутакси констатирах, че по-вкусно нещо не съм хапвал. „Какво е това?” – запитах. „Не си ли ял? Рибен салам” – отвърна домакинът. Спрях да дъвча и погледнах към електричаря. Той ме гледаше подигравателно и се усмихваше. „От онази ли е?” – попитах, но той поклати глава – онази не била още узряла. Винаги ли така гадно мирише докато зрее, попитах, а той отвърна, винаги. Но после, като изхвърлиш хартията и го сложиш на масата, се топи в устата. Вярно беше.

Казаха ми и рецептата (всеки, който иска да я научи, нека ми се обади).
И така, попийвахме си при шефа от бялото испанско винце, което било от най-евтиното – по евтино дори от минералната вода, която по-късно купихме за ремонтния състав. Не че водата беше скъпа, а виното бе евтино. Не зная сега как е.

Един от гостите разказваше:
„Тралехме в Северния Атлантик, някъде към бреговете на САЩ, а там, нали знаете, залагат онези капанчета за омари уж в техни води, но май и по-навътре – американците нали са си обявили своя промишлена риболовна зона, която стига кажи речи до средата на океана. Само че ние откъде да знаем и като се набухахме с трала баш в капанчентата. Вадим го а той – пълен с капанчета, а в тях – омари. Нямаше капанче без омар – лангуста, голям, дълъг рак – обърна се към мене разказвачът. – Брей, ами сега какво да ги правим? Капанчетата зад борда, раците – също, нареди барото. Първата част от заповедта изпълнихме, но втората – само отчасти. Два дни пирувахме с раци – варени, печени, накрая вадехме само месото от опашките, а останалото хвърляхме.

Американските патрулни катери обаче забелязали плуващите останки от раци и един ден ни сгащиха. Стойте, викат, вие ловите в американски териториални води върху полета с капанчета! Как ще сме във ваши води – вижте картата! Те обаче си знаят своето – с военни можеш ли да се разбереш, още по-малко пък с американци. „Защо ловите раци, като знаете, че е строго забранено?” Не сме ловили, отговаряме им. Ще проверим, казват и се качват на борда. Можеш ли да ги спреш? Влизат в офицерския салет – пълни тави с варени омари. Влизат в моряшкия – същото. В каютите на екипажа – и там чинии с раци. „Арестувани сте, карайте пред нас към пристанището!” Смееш ли да не ги послушаш? Речеш ли да избягаш, на борда си имат ей такива картечници, че и ракетни установки.

Връзват ни за кея на някакво пристанище и след малко пристига един адвокат, който иска да поеме защитата ни. Дойде дори преди полицията. Барото веднага се свърза по радиото с нашите, макар от порта да ни предупредиха да говорим само от пристанищното радио. От България ни отговориха да чакаме човек от посолството. Барото обаче междувременно го отведоха на разпит в полицията и там го подвели под отговорност. Много сериозна работа – чакал го затвор до 5 години и тъй нататък. И няма ли чалъм да се размине с някоя глобичка или… волно пожертвувание? Глобата си била отделно – тя ще е поне един милион долара и ще я плаща фирмата, но вината е на капитана и затова ще лежи той, казал му адвокатът, който го придружавал неотлъчно.

Като видял, че работата е сериозна и без пандиз няма да се размине, докато чакали човека от посолството, барото взел да разпитва адвоката какви са условията в американските затвори. Ами, рекъл му онзи, добри са. Който иска – лежи, който иска – работи. А каква е работата? Всякаква работа има, но главно в кланиците – обработват заклан добитък – дерат, чистят, разфасоват… А колко им плащат? По пет долара – отвърнал адвокатът. „Аз тук получавам командировъчни по осем на ден” – помислил си капитанът, а на глас отбелязал: „Пет долара за такава работа не са ли малко?” „Пет долара на час е добро заплащане.” „Пет долара на час!” – възкликнал капитанът, защото той помислил, че на ден. Пет долара по осем часа на ден, това са четирийсет долара дневно! За двайсет и няколко работни дни това са близо хиляда долара на месец, направил си сметка на ум барото. За една година ще спести поне десет хиляди, защото спането и храната му в затвора са осигурени, а за пет години, ако го осъдят на толкова, ще се върне вкъщи с чисти петдесет хиляди долара – няма такава добре платена работа в България! А пет години ли е максималната присъда, попитал с надежда барото, а адвокатът го разочаровал: „Пет години”. (Смях в компанията, смея се и аз).

Дошъл нашият човек от посолството и му уредил освобождаване под гаранция – за такава послужил корабът – той струвал няколко милиона, макар че на американците такава трошка не им трябвала. (Те и скумрия не обичали, защото била тлъста.)

Върнал се барото на кораба и офицерите се събрали в каютата му да чуят какво е положението. „Ами, какво е, ще се лежи май пет годинки в панделата!” – казал барото. „Ох, добре че не съм капитан” – помислил си всеки от тях. Когато обаче им разказал за работата и заплащането в затвора, всички се умълчали.

Пръв взел дума помполитът – (помощник-командирът по политическата част, платен представител на партията с главна буква): „Другари, ние няма да сме никакви другари на другаря капитан, ако не споделим отговорността му. Че кой, ако не помполитът е виновен за моралното разложение на кораба – да паднем толкоз ниско, че да варим раци? (Взрив от смях в каютата на шефа. И аз вече не се сдържам и се смея с пълен глас). Ето защо заявявам най-отговорно, че ще споделя вината поне наполовина, ако не и повече, с другаря капитан… и ще лежа солидарно с него в затвора, тоест, няма да лежа, а ще работя… (Нов взрив от смях. Най-много се смее нашият помполит).

Станал след него шеф-механикът: „Ами аз, другари? Къде бях, че не разбрах, че тралът е загребал тези пусти капанчета? Защо не спрях и не дадох заден ход? (Компанията почти припада от смях). Надигнал се после и първият помощник-капитан: „Не, другари, аз съм главният виновник! Как се заблудих, че докарах траулера по тези места, а те да се окажат хакани с капанчета…”

Смехът вече става неудържим, някои от присъстващите се държат за коремите и се смеят със сълзи. „Стига толкоз! – викат. – Ще бием табани!”
„Табани” са биели едно време на моряци, прекаляващи с измислиците при разказване на безкрайните морски истории. Връзвали ги и са ги биели с мокро въже по табаните (ходилата) на краката.

Това е неофициалната, пародийната версия на случката. Всъщност истината съвсем не е весела, дори е много тъжна. Научих я наскоро от един приятел, капитан от далечно плаване.
Арестуваният капитан бил един от най-съвестните и изпълнителните мъже сред капитаните. Както си ловували тихо и спокойно в разрешената зона покрай американските брегове, капитанът получил радиограма от шефовете си, ако хванат случайно раци, да не ги изхвърлят, а да ги замразят и да ги донесат в България, та да има с какво да си замезва началството. Въпреки че им било известно, че американците не позволяват никому да ловува раци край бреговете им (те ги считат за свое национално богатство).

Като дисциплиниран офицер (наскоро се бил пенсионирал от военния флот) капитанът не можел да си позволи да обсъжда заповед, а само да я изпълни. Дали е загребал нарочно капанчета, или не, било спорно, но така или иначе американският патрулен катер ги заловил с раци на борда и го чакал затвор. Всички онези истории за работата в кланицата, макар и верни, вероятно са измислени. Когато дошъл човекът от посолството, капитанът доверително му казал, че е получил радиограма от шефовете да замрази известно количество раци. За жалост не можел да му я покаже, защото в нея пишело да се унищожи след прочитането (като в шпионските романи) и той, естествено я унищожил. Когато у нас попитали шефовете за радиограмата, те отрекли да са пращали такава.

Така натопили капитана и той действително лежал няколко години в американски затвор. Предаден от началниците си. Какво им костваше да го защитят? Те бяха на наша земя и не ги е заплашвал затвор!

Затвор не, но наказание от висшестоящото министерство – вероятно да. Ето защо си замълчали и капитанът влязъл в затвора. Дано поне наистина да е бил изработил онези долари. Много ме съмнява, защото вече бил възрастен и немощен. Скоро след освобождаването от затвора и завръщането си заболял от рак и починал.
Така че нищо смешно няма в тази история – напротив, много е тъжна. Дори позорна. Не за капитана, разбира се.

Очаквайте втора част от разказа…

Автор: Милчо Касъров
Снимки: Милчо Касъров

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!