„Къде бях? Какво видях?” или как да почувстваш, че светът се върти.

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Семестърът свърши. С ведро чувство затворих учебниците, върнах всички книги на библиотеката и реших, че животът извън тях е много по-интересен. Бързо навих една приятелка и си организирахме собствена екскурзия. Понеже и двете бяхме напълно убедени, че трябва да използваме максимално всяка възможност и да се наслаждаваме на всеки миг, решихме да я караме по-авантюристично. Прекарахме една вечер в слушане на музика и разглеждане на хостели, направихме разчет на финансите, избрахме градове и дати. Така започна всичко…

Всъщност винаги съм искала да направя онова вълнуващо пътуване, в което виждаш прекрасни места, срещаш страхотни хора и се забавляваш, а после го разказваш на всички и те ти завиждат ужасно много.

По план това пътуване из Централна и Южна Англия трябваше да е претекст за не-писане на нейната дисертация и повод за посещение на приятели из другите университети. Трябваше да бъде откаченото, незабравимо пътуване, при което спиш в хостели, пътуваш с влак насам-натам, всеки ден си в различен град и виждаш възможно най-много от страната. Превърна се в откриване на различните лица на Кралството, изпитване на собствените физически възможности и най-вече в опознаване на себе си.

Тръгнахме от Йорк, минахме през Нотингам, поспряхме в Ковънтри и се добрахме до Оксфорд вече с последни сили, защото няма човек, който да не обича да трупа багаж и да си го мъкне после. Всеки ден в различен град. Спахме в една къща за гости, в един хотел, в един хостел и в едно неопределимо нещо, което приличаше на мравуняк с толкова много хора и толкова малко стаи, че през цялото време се чувствах като в бежански лагер и само чаках полицията да разбие вратата и да ни поиска паспортите. Е, не дойде.

След закуска (и редовната молитва да не ни вали днес, че си забравихме гумените ботуши) всеки ден решавахме какво да правим.

Първата сутрин в Йорк. В 8:30 сутринта, някой чука на вратата ни. С неимоверни усилия се добирам до нея и отварям, а отвън стой някакъв русокос, синеок младеж, който ме пита дали искам бял или ръжен хляб за закуска. Добре, че беше вратата да се подпра и приятелката ми да каже, че иска бял, защото аз бях на косъм да се строполя на пода от изумление. Беше обещаващо начало на пътуването ни…

Прекарахме деня в Йорвик – викингски музей, намиращ си под центъра на града, чието старо име носи. Много информация, преработена и поднесена във всякакъв вид и чрез всякакви средства, наистина незабравимо посещение и място, което задължително ще посетя пак, като дойдат изпитите по история.

Няколко епохи, събрани на едно място в Йорк Снимката във висока резолюция

Няколко епохи, събрани на едно място в Йорк

Научих и много нови неща, установих, че всъщност съм слушала на лекциите и открих, че викингите всъщност са били ниски, въпреки че във всички филми са огромни мъжаги – поне 2`10, а също и че са играли шах. А винаги съм си мислела, че шахът е измислен и разпространен в Азия и на Арабския полуостров…интересно как е стигнал до Скандинавския полуостров? Също така ако се вярва на музея, викингите са стигнали до Америка доста преди Колумб. Дали е вярно?

Вечерта отидохме на театър, даваха модерна трактовка на отношенията между Шерлок Холмс и доктор Уотсън, в която докторът беше меко казано неуравновесен, а детективът си беше съвсем честно луд. Прекрасни декори, добри актьори и зле написана пиеса, но поне изсъхнахме от дъжда и открих, че приятелката ми не е голям почитател на Артър Конън Дойл. Нито пък човекът зад мен. Двамата хъркаха изключително хармонично, все едно не бях на театър, а на опера.

Следваща сутрин. Добро утро, Нотингам! Мисля, че очаквах Робин Худ с букет цветя на гарата, но не се разочаровах особено много, че не го видях.

Страноприемницата под замъка в Нотингам Снимката във висока резолюция

Страноприемницата под замъка в Нотингам

След закуска посетихме замъка, понеже какво друго да видиш в един английски град освен катедрала, замък и някой и друг музей, ако не ти е писнало вече от мухъл и старини. Забравих да спомена замъка в Йорк, но той ни преследваше през цялото време, така че въобще не го възприех като забележителност – вървиш, вървиш – пред теб част от крепостна стена, вървиш, вървиш – отляво куличка, легнеш си вечер – на прозореца пак замъка.

Градините на замъка в Нотингам Снимката във висока резолюция

Градините на замъка в Нотингам

Но да се върнем на Нотингам. Разгледахме замъка, след това си направихме по една фотосесия със скулптурата на разбойника и се домъкнахме пак до центъра.

Полицаят, който ни беше упътил на идване и вече беше моят идеал за жертвоготовен рицар, ни заведе и сега до един музей, който представляваше разходка из миналото на Нотингам. Поне така пишеше на брошурата.

Всъщност ни показаха една врата и се оказахме в глухи пещери под търговския център. „То се е видяло, че все ще сме под земята”, казах си аз, „поне да разгледаме всичко”. Дупка тук, дупка там, коридорче тук, коридорче, коридорче….ето как се изгубихме в пещерите.
Екскурзоводът въобще не си направи труда да дойде с нас – само ни връчи каски и радиопредаватели да слушаме на запис разказчета тая дупка за какво била, онази за какво. Бързо намерихме изхода, но аз повече да ходя да гледам пещери НЯМА!

Прибрахме се в хостела с намерение да си починем и да се наспим, но там ни чакаше още по-голяма изненада. Бяхме настанени в една ужасно малка стая с 6 легла, нямаше място за нищо, а на всичкото отгоре под прозорците имаше пъб, така че цяла вечер слушахме песни и викове.

Понеже отворих дума за пъбове…има ли друга държава, в която толкова да обичат да кръщават питейните заведения с възможно най-неподходящи имена? Как звучи например „Ела да пием по едно след работа в „Белия лебед и трите лебедчета” ?” или „Промоция в „Зеленият крал на лунна светлина” 3 питиета на цената на 2?” А в „Косматата смокиня” категорично отказах да вляза, каквото и да са предлагали вътре…
(За повече информация относно местоположението на горепосочените заведения – пияните първокурсници от втория етаж на общежитието ми ще ви заведат, но после трябва да ги върнете, че те сами едва ли ще могат.)

Огромна табела „Добре дошли в Ковънтри” ни посреща на жп гарата, заедно със страхотен порой, а аз само си мърморих как никога повече няма да тръгна на екскурзия пред март.

На гости на лейди Годива Снимката във висока резолюция

На гости на лейди Годива

Мокри до кости (естествено след дълго лутане – не знам как все така се получава, че тръгвам в противоположната посока) намерихме хотела си, преоблякохме се и потеглихме на разузнаване. Попаднахме на останки от катедрала.

Явно най-интересното нещо в този град е, че е бил разрушен през Втората световна война. Когото и да питаш за историята на града, ще ти каже, че е бил разрушен и ще почне да ти разказва с какви ракети. Музеят– галерия „Хърбърт” беше сравнително занимателен за град, в който най-интересната част от историята е, че цялата е била унищожена. Освен огромната площ, посветена на списъци с побратимени градове и филми за войната, имаше също изложба на дрехи, чийто дизайн е повлиян от спорта, както и зала, в която основната цел беше да събираш листи и лепенки, които накрая подреждаш в пъзел. Общо взето, аз и едни 5-годишни хлапета бяхме най-дълго задържалите се посетители вътре.

След тази изключително обогатяваща разходка сред експонати като анцузи и лепенки, ние прекарахме цяла вечер в губене из центъра. Някакси се озовахме пред или по-скоро под един симпатичен младеж, живеещ в стъклена клетка 10 метра над тротоара. Беше доста интересно да го наблюдаваш и твърдо реших, че щом е такъв откачен да прекара седмица там, трябва непременно да се запозная с него. Още едно полезно запознанство…ако случайно ми се наложи да вися от кран цяла седмица, знам кой ще се навие да дойде за компания.

Вечерта прекарахме в италиански ресторант, където приятелката ми ми разказа за „Панорамата” в Тринидад, която представлява традиционен музикален фестивал. Замислих се колко малко знам за тази част на света…

Университетът в Ковънтри Снимката във висока резолюция

Университетът в Ковънтри

Тръгнахме си от града на лейди Годива на другата сутрин. Ковънтри е нейния град, първо заради легендата, че обиколила гола центъра на града, за да намали данъците на бедните и второ, защото всичко в този град се казва лейди Годива. Можеш да пиеш кафе в лейди Годива, да пазаруваш в лейди Годива, дори да чакаш автобуса на очевидно нейната спирка.

Но ние най-безцеремонно изоставихме разсъблечената госпожа, за да се потопим в магията на Оксфорд. Прекарахме цял ден в разглеждане на колежи, тайни улички, театри, музеи. Момчето, което ни водеше беше учило там и знаеше всяка тайна на града. Току се спре пред някой магазин и заразказва, кой го държал, спре пред някой прозорец на колеж и почне да описва кой живял в стаята отляво, спре пред някоя кула и ни ужаси с историята на момичето, което се е хвърлило от нея.

След всички детективски сериали от рода на „Инспектор Морс” бях склонна да вярвам, че всички в този град и въобще в околността са избити още във втория сезон. За моя изненада все още имаше хора – главно тълпи туристи, но видяхме – и това го подчертавам – един истински студент. С безумен поглед и пренебрежение към очарованите души с камери наоколо, той отмина с бърза крачка. Явно беше най-ученолюбивия, за да е там през ваканцията.

Бейлиол Колидж, Оксфорд Снимката във висока резолюция

Бейлиол Колидж, Оксфорд

Посетихме и най-старото кафе в града, единствената табела за което беше нарисувана с тебешир халба бира на една олющена стена. Как да не отидеш да пийнеш след такава покана, доказваща най-ярко художественото майсторство на нетрезвените студенти…

Прекарахме следобеда в музея на историята на науката, където пазеха оригиналните тави и памуци, в които Флеминг и колективът му получили пеницилин за пръв път. Оставям миризмата в този музей на въображението на читателя…

Но това, което ме накара да ахна искрено от удивление и да стоя близо 4 часа с неудобни обувки и гладна, без да забележа нито едното, нито другото, бе музеят Ашмолиън.
Безспорно място, което задължително трябва да се посети от всеки, интересуващ се от история и изкуство. Прекрасен е слаба дума, неспособна да изрази възхищението ми от този музей. Огромна площ, невероятни експонати, изключителна подредба и аранжировка. Не съм предполагала, че толкова много артефакти могат да се намират в един музей в Оксфорд.

Гръцки и римски вази и скулптури, носии от Ява и Суматра, глинени съдове от Близкия Изток, фигури на божества, почитани в Бирма, части от каменни надписи на цар Дарий, тракийски ритони, оръжия, монети, облекло, маски, прибори за хранене, украшения, часовници, музикални инструменти, мозайки, френски стъклени сервизи от Ренесанса, картини на ван Дайк, Каналето, Рубенс, Пикасо, Матис, Моне и още толкова много невероятни неща събрани на едно място.

Никога не съм се и надявала, че ще ги видя на живо, още по-малко събрани под един покрив. Наистина се чудех дали не сънувам и още се чувствам някак си странно развълнувана и в същото време успокоена, че съм ги видяла и вече „мога да умра спокойно”. Музеят Ашмолиън е просто пътуване през историята и постиженията в изкуството не само на Европа, но и на целия свят. Изумително място!

Експонат от музея Ашмолиън в Оксфорд Снимката във висока резолюция

Експонат от музея Ашмолиън в Оксфорд

Пътеписът завършва дотук с искрено възхищение от всички посетени градове и места, но всъщност пътуването ми не свършва. Още дълго време ще си спомням за всичко видяно и изпитано, още дълго ще ме преследва стената на замъка в Йорк и легендите за викингите, още дълго ще си спомням статуята на Робин Худ и нощта в „бежанския лагер”, момчето в стъклената клетка над земята, красивите колежи в Оксфорд и определено ще продължавам да затаявам дъх, щом се сетя за музея Ашмолиън.

Все още цялото пътуване ми се струва като сън – може би винаги става така, когато човек сбъдне една своя мечта, но със сигурност не е било сън, съдейки по банковата сметка и безбройните снимки и брошури вкъщи. Пожелавам на всеки такава сбъдната мечта, носеща толкова щастие!

Автор: Петя Янкова
Снимки: Петя Янкова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Англия . Тагове: , , , , , ,

  

5 Коментари

  1. Деница
    Изпратен 18.10.2011 на 3:05

    Ковънтри и Нотингам? В топ 3 на най-непривлекателните британски градове, заедно с Рединг /а може би и Кройдън/. Все пак исторята е интересна, носеща в себе си приключенски дух!

  2. Pavlin
    Изпратен 12.01.2011 на 13:39

    Избрали сте грешно време за екскурзия, пропуснали сте доста от централна Англия.. например Стратфорд, Стафорд и още доста. Литературните способности също са под въпрос Петя, но все пак добър опит :)

  3. Galina Gyurova
    Изпратен 09.07.2010 на 14:56

    Останах много приятно изненадана да видя места, които и аз съм посетила!!! С голямо вълнение прочетох и пътеписа, до голяма степен описва моите впечатления! Браво! Препоръчвам още Бат !

  4. malina subcheva
    Изпратен 19.04.2010 на 11:10

    нищо особено.

  5. Бисера
    Изпратен 17.04.2010 на 21:52

    ЧУДЕСНО! БРАВО!

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>