Дългогодишен мой приятел, живущ и работещ вече четвърт век в Англия ме покани да му гостуваме със съпругата. Увери ме, че ще имам възможност да се запозная с истинската Англия отвътре, а не чрез стандартните туристически маршрути на туроператорите. Речено – сторено!
В пролетното майско утро бяхме вече на Терминал 1 на софийското летище. След паспортните формалности и чекирането на оскъдния ни багаж се озовахме с половинката ми в летищния автобус, който ни откара до очакващия ни оранжев Airbus на нискотарифната компания Easydjet. Над двестата пътници, почти всички българи, бяха лакомо погълнати в търбуха на въздушния гигант. Почуствах се като библейския пророк Йона в корема на морското чудовище. Но не захвърлен и жертван, за да умилостивявам разбушувалото се море. Пак по божията милост, след три часа въздушното чудовище, благополучно прелетяло над двете хиляди километра ни изплю в един от многобройните телескопични ръкави на Terminal Nord на летище Гатуик край Лондон. Слава богу, че не бяха три дни и три нощи, колкото престоя на нещастния Йона.
В представите ни, наложени от романите на Дикенс, Конан Дойл и други автори от викторианска Англия, Лондон е градът, перманентно покрит от гъсти мъгли. От там и популярния израз „Мъгливия Албион”. При снижаването на самолета през гъстите облаци, изведнъж от ниска височина се появи земята. Всъщност многобройни, ясно очертани квадрати на сочно зелени ниви и пасбища, по които се различаваха дребните фигурки на невъзмутимо пасящи под грохота на кацащи и излитащи самолети стада овце, крави и коне. Впоследствие тази пасторална картина ни придружаваше през хилядите мили, пропътувани по магистрали и пътища на Средна Англия.
Летището ни посрещна, окъпано от току що престанал дъжд. Влезли през телескопичния ръкав в сградата на огромния терминал, близо четвърт час се придвижвахме пеш и с ескалатори по безкрайните коридори на издигащи се и спускащи се нива, докато попаднем в огромния салон, където се стичаха пътниците от кацнали по същото време самолети. Внушителна разноезична, мултирасова и етническа тълпа. Вкарани като добитък в кланица в зигзаговидни пътеки, ограничени с ленти, се придвижвахме бавно към заветните гишета за Paskontrol.
След паспортната сверка от любезни, но бдително оглеждащи ни служители, най-сетне се насочихме към изхода. Но там не ни чакаше никой. Всъщност срещата с любезните ни домакини щеше да бъде след още над 200 мили – на автоспирката на летището на Бирмингам. До там трябваше да пътуваме с автобус, като имахме предварително платени и резервирани по Интернет билети за една от многобройните линии на националния автобусен превозвач “National Expres”. Бяхме предварително предупредени, че от летището потеглят автобуси /bus/ за града и междуградски /Couches/. След кратко лутане намерихме стоянката и след броени минути бяхме настанени на местата си от разпоредителите на спирката и шофьора на автобуса със синьо-червен фирмен надпис.
Автобусът потегли и ние жадно се залепихме на прозорците. Независимо от филмовите ни представи за лявото движение на Острова, при бързото движение по многобройните спирали и серпантини до излизането на основната магистрала, тръпнехме при всеки появил се срещу нас ТИР или автобус, които като по чудо се разминаваха с нас, противно на обичайните за нас правила. Всъщност от тук нататък трябваше да наблюдаваме и свикваме с редица странности и различия и автоматично да ги регистрираме в съзнанието си. Още в началото на странстването, ни направи впечатление пълната липса на всякакви билбордове и реклами по протежение на пътищата и автомагистралите. Трезвият английски разум явно не приемаше отвличането на вниманието на водачите от безопасното шофиране. Достатъчни бяха радиостанциите, телевизиите, Интернет и всички, които ежеминутно напомняха за съществуването на стоки, услуги, развлечения и кой ги предлага.
Продължение
10 въпроса, 10 отговора. Покажете, че знаете повече от другите! Научете нещо ново. :)