Пътуване до Тозéр- един оазис в пустинята
Пътуването започна в събота сутринта с полет до Париж, през Мюнхен. Полетът от София закъсня повече от половин час и за малко щяхме да изпуснем трансфера за Париж, но от самолета ни чакаше специален микробус, които ни закара директно до другия ни самолет.
След пристигането в Париж, пътя до хотела и настаняването, атмосферата на този космополитен град ме грабна веднага. Ако има град на Земята, това е Париж. Уникалността му за мене се крие в смесицата от история, архитектура, жители, туристи, кафета, ресторанти, магазини, паркове…; от тази неповторима плетеница от настроения, гледки и чувства, които се фокусират там; от малките и скритите под повърхността нещица- толкова типични и по парижки очарователни.
С приятелите ми се разходихме из улиците на града, а след това направих обиколка с туристически автобус из най-известните му забележителности- Трокадеро, Айфеловата кула, Лувъра, Дома на Инвалидите, Консиержери, Нотр Дам, Мюзе Дорсе, площад Вандом, Операта, площад Де ла Конкорд, Шанз Елизе, Триумфалната арка, Гран Пале и Пети Пале. Нямах много време, така че се ограничих в слизанията си, наслаждавах се на несравнимата архитектура и разбира се, направих много снимки.
Следобед се видяхме с братовчед на един от приятелите ми, който живее в Париж от 10-тина години и със съпругата му- французойка. Винаги е интересно да се срещаш с местни хора, защото така градът придобива по-автентичен вид и от абстрактно място, придобива плът и кръв. В края на разходката ни с тях за около 10 секунди започна да вали проливен дъжд /също нещо типично по парижки/ и ни намокри до кости.
Вечерта прекарахме в спокоен и ориенталски украсен индийски ресторант, с изненадващо хубава кухня и много добро и внимателно обслужване /за разлика от обслужването в няколкото бистра, които посетихме/. Направихме избора си случайно, просто това беше единственият ресторант, пред който не се виеше опашка от мин 20 човека.
В неделя сутринта отидох до любимото ми място в Париж – Монмарт. Обиколих стария, любим Латински квартал – улица Клиши, Лидо, художниците, Сакре Кьор. В катедралата имаше меса, беше препълнено с вярващи, имаше хор от монахини и музика на орган. Беше впечатляващо. Последва обяд на Шанз Елизе сред тълпите други туристи, дошли от всички краища на света. Денят ни приключи рано, защото времето не беше много хубаво за разходка, а хотелът ни беше на Орли.
Приключението в Африка започна в понеделник. Зад себе си оставихме забързания, скъп и по европейски традиционен Париж, за да се гмурнем в лежерната и гореща атмосфера на Тозер.
Тозéр (Toseur) е 40-хиляден град, разположен в югозападната част на Тунис на брега на полупостоянното солено езеро Шот ел Джерид. Има богата история още от времето на Древен Рим, откогато датира и името му. Като голям оазис, винаги е бил важна спирка в подстъпите към Сахара. Известен е с палмовите си насаждения от фурми (повече от 200 хил. дървета), стария си град от 14 век, автентичната си атмосфера и многото магазинчета за занаятчийски произведения- килими, керамика, берберски бижута.
Занаятчийска работилница в Тозер
След пристигането ни, се настанихме в 4-звездния хотел „Ксар Руж” (в превод от френско-арабски- „Червения замък”). Посрещнаха ни с традиционни тунизийски музика и танци. Следобеда разпусках на басейна, разходих се с моя френска приятелка до града и разгледахме някои от многобройните магазинчета за „сувенири”. „Кварталът” с 4 и 5-звездни хотели (от които преброих около 10-тина само по пътя ни до града) рязко се отличава от улиците с магазини и жилищни сгради, чист и подреден е.
Беше след залез и заради Рамадана нямаше жив местен човек по улиците, с изключение на 2-ма полицаи, които вечеряха на поста си. Въпреки това магазините бяха отворени и услужливи търговци канеха излезлите на разходка малобройни туристи да влязат вътре.
Вечеряхме в приятната обстановка на ресторанта в хотела, опитвайки се да се смесим с другите гости. Всъщност храната в Тунис е фантастична- отлично приготвена, вкусна и пикантна. Тунизийците се хранят табиетлийски и отделят голямо внимание на приготвянето на ястията и на самото хранене. По време на целия престой там ни поднасяха типични тунизийски ястия, които бих оприличила много на нашата кухня, само че по-вкусни и по-пикантни.
Следващият ден към обяд дойде времето за тръгването ни към пустинята. Приготвихме багажа си, качихме се в джиповете и потеглихме.
Първата ни спирка беше пустинното селище от „Междузвездни войни”- автентично е и е добре запазено. Там ни очакваше пустинно сафари с куодове. Куод е нещо между бъги и джет и ако обичаш високите скорости, можеш да им се насладиш максимално. Не знам дали поради обясненията на френски или това беше част от шоуто, но не знаех накъде трябва да се кара. Просто подкарах куода след човека пред мене. Не обичам да шофирам бързо и тъй като тръгнах една от последните, съвсем скоро се оказах напълно сама, заобиколена от дюни, камъни и глина, докъдето ми стигаше погледа околовръст. Наистина, имаше следи, по които явно можех да се ориентирам…; докато не дойде моментът, в който те бяха във всички посоки.
На два пъти се опитвах да мина през дюните, но куод по пясък не върви, само по твърда „настилка” (местността там е подходяща, защото земята е всъщност глина и сол, като може би през някои периоди се превръща в дъно на езеро). Не бих казала, че съм се уплашила, че съм сама насред пустинята, но се зачудих кога ще дойдат да ме търсят. Не закъсняха- появиха се двама местни на 1 куод и ме попитаха „Проблем, мадам” (хората в Тунис, даже и в хотела и в магазините не говорят английски, а даже и да те разберат какво ги питаш, ти отговарят на френски). Аз им отговорих „Но, но, онли шоу ми де уей” , след което последва словоизлияние на френски, придружено от дружно ръкомахане. Да живее десетопръстният език!
След известно време пак бях сама по средата на нищото, стъмваше се, а нощта на тези ширини пада изневиделица. Но някой се сети да качат един джип на дюна в далечината, със запалени фарове. Така и се ориентирах къде е краят на пътуването ми.
Пристигането ми в лагера беше внушително. Бях последна и всички ми ръкопляскаха, че съм се добрала жива до края на пътуването ми (казаха ми, че сме пътували 8 км, аз- за около 1 час). Атмосферата беше много автентична и точно изчислена- един бербер седеше на близката дюна и приглушено свиреше на кавал, а Сахара притихваше под падащата нощ.
Зад дюните ни чакаше палатковия лагер, където щяхме да прекараме нощта. Наблизо седяха две берберки- едната месеше и печеше традиционен арабски хляб, а другата украсяваше ръцете на желаещите пътешественички с красиви рисунки с къна. Вечеряхме под опъната шатра, имаше традиционни берберски музика и танци. Като се замисля, всичко беше или туарегско или берберско (бижутата в магазините, храната, музиката), естествено за пред туристите. Най-интересното, красивото и внушителното беше разходката под звездите на Сахара, с която завършихме деня.
За първи път спах на палатка, бих казала доста странно преживяване. Бяхме разделени по 6 човека. Палатката представляваше опънати 2 платнища от черги с голям вход за влизане. Бяха ни предупредили да носим фенерче, което беше безценно. Спах бързо, сутринта беше доста хладно (може би около 12 °С). Интересни бяха и „сервизните помещения” – отново опънати черги и разделени на малки клетки. Тоалетната беше абсолютно оборудвана- тоалетна чиния- моноблок с канал, течаща вода и тоалетна хартия!
След закуска – пак по джиповете, които ни закараха още по-навътре в пустинята. Имахме оутдоор активитис като хокей на трева, но всъщност на пясък и вместо шайба удряхме малка топка от чорап, състезание по яздене на магаре (яздих 3 пъти, а мъжете от отбора бутаха магаренцето, викаха „Хамши, хамши”, за да върви по-бързо; спечелих и трите пъти) и събиране на стадо от кози. Последното състезание се провали за втория отбор, защото козите избягаха в пустинята. Провали се и уиндсърфинга, защото нямаше вятър.
Следобеда посетихме някои безумно красиви и величествени места – навлязохме в Атласките планини и разгледахме най-големия планински оазис в Тунис – Тамерза (Tamerza) с красивите му водопади и старо разрушено селище и оазиса Мидес (Mides) със зашеметяващия 3-километров каньон и изоставен през 60-те години град.
Оазис в пустинята
Привечер отделихме време за разходка до стария град на Тозер. Разбира се пазарих се в многобройните магазинчета в медината, купих красиви керамични съдове и дискове с тунизийска музика. Атмосферата беше чаровна, макар и малко стряскаща за една европейка. Имаше почти само мъже по улиците и много малко забулени от глава до пети жени. Децата са си деца обаче навсякъде по земята- бяха навън, бяха дружелюбни и любопитни. Доста претрупана, неугледна и кичозна ми се видя обстановката.
Тозер
Вечерта ни очакваше коктейл в красивия градски музей Дар Шариет. Обстановката от 1001 нощ напълно се покриваше с очакванията ми за красота, разкош и вълшебен привкус. Имахме възможност да разгледаме колекцията от стари и традиционни берберски (разбира се) бижута и мебели от бита.
Продължихме с вечеря около басейна на хотела, напълно завладени от атмосферата на оазиса, пустинята, приказките и изцяло смесили се с хора от цяла Европа.
На тръгване на другата сутрин на летището спряха цялата българска група, заявявайки ни, че ни трябват визи, за да влезем във Франция. Повтаряха ни, че не се касае за някакъв проблем, а просто е въпрос на проверка. И така повече от час до 5 минути преди да излети самолета за Париж. Накрая местният представител на фирмата, организирала пътуването влезе в зоната със забранен достъп, развика им се на арабски и те ни върнаха паспортите.
Тръгнах си със смесени чувства. Не бих казала, че оставих сърцето си на ръба на пустинята, но всичко там ме впечатли и развълнува дълбоко. Срещнах се с горди хора, които са по своему гостоприемни, но не ласкателни. Докоснах се до един свят, останал и запазен между вековете, по пътя между вълшебното и земното и до това, което остава отвъд думите и гледките, по начин, който можеш само да почувстваш и то ако си отворил душата си и си настроил струните й на вълната на пустинните пясъци.
Автор: INADOT
