Историята ми започва на 03 Август 2005-та година в град Перник, когато бях
шестнадесет годишен младеж. Беше вечер, а аз, най-добрият ми приятел Стенли и брат му Веско приготвяхме колелата и с тях резервни части, инструменти за недай се боже евентуална авария, багаж. Планът беше вечерта да отидем да пренощуваме в къщата ни, която се намираше на едно дърво в близката гора (скоро я бяхме построили) и на сутринта да излезем на резидентския път (така се нарича близко минаващият път, понеже едно време е водел до резиденцията на Тодор Живков) и от там ще ни е по-лесно за София да хванем, а от там към главната цел Копривщица , където се провеждаше голям национален фолклорен събор.
След като направихме профилактичен ремонт на всички колела, стегнахме багажа и се оказа, че аз съм си взел най-малко багаж. Веско и Стенли бяха с големи, планинарски раници издути на макс, а аз с една ученическа раничка, в която имаше място за още :). Бях преценил, че за такъв дълъг път ще ми трябва само едно одеалце, шапка “идиотка”, едни шорти и гайдата ми(тъкмо бях
започнал да се уча да свиря). Радостта ми обаче не трая дълго понеже, като ме видяха толкова леко натоварен без много питане ми връчиха тежката военна палатка.
Екипировката
Бяхме готови да тръгваме и минах през нас да си взема паричките. Влезнах в хола да кажа на родителите ми какво смятам да направя и ако може малко да ме спонсорират, че имах само 40лв. До сега нищо не им бях казвал за тази идея, но и тогава не се разбирах с тях, както и сега. Реакцията им разбира се беше очакваната – шокова, подкрепена с думите: Това е много път! Няма да успееш!
Оказа се, че те имат по-малко парички и от мен и ми дадоха само 20лв. Стигнахме по тъмно при горската ни къща. Бяхме я построили на едно вековно дърво, а
височината й от земята беше по-голяма и от стандартните бетонни стълбове за
електричество. Качихме се горе и животните за да не ни пипат раниците и колелата ги вързахме на въжето, което ползвахме за слизане (и много рядко качване). Издърпахме го, та те да увиснат на два метра над земята и така го застопорихме с възел. Това ми беше на мен първото спане в къщата, след като я построихме и се чувствах магически.
Сутринта, като се събудих разбрах едно нещо: сутрините в гората са мнооого красиви! Излязох на голямата колкото за два крака тераска и се любувах на изгрева и толкова живите цветове наоколо, а през това време се събуди Стенли и разрита Веско да става.
Сутрин, в планината
След като всички бяхме на крак, закусихме, натоварихме се и поехме по големия път. Излязохме от гората и се качихме на асфалтовия път, на който ни предстоеше голямо спускане – чудесно начало за нашето приключение. Беше наистина зашеметяващо – вятърът пори лицата ни, от дясно красива Витоша и над нея слънчо се буди, а във въздуха се носеше лека утринна мъгла. Обаче съм сигурен, че усмивките ни нямаше да бъдат толкова големи, ако знаехме какво ни чака :). Не след дълго излязохме и на главния път Перник – София и задрапахме по върлото. И при първата трудност вече си пролича кой ще ни прави проблеми за напред. Веско изоставаше доволно, а като спряхме да го изчакаме – се оплакваше от колелото. Със Стенли нещо правиха, разменяха багаж – тежък за лек, та на Веско да му е по-лесно и лека по лека издрапахме баира.
По пътя
Още при зараждането на идеята със Стенли му споделих, че не познавам добре София и ще ни е нужна карта, а той ме успокои, че е лесно и той ще се справи с това, обаче както влезнахме в София и се загубихме – не можехме да намерим подбалканския път. И така два часа загубихме докато се ориентираме. Но пък хубавото беше, че вече вървим. Моралът на Веско се вдигна и той даже водеше колоната. Темпото ни беше чудесно, докато моите момци не съзряха край пътя някакви плодове и спряха да ядат. Аз обаче нямах търпение да пристигна на събора и не спрях с тях, а продължих сам, като се надявах някъде да ги зачакам и да ме настигнат.
Час и нещо въртях, минавах села и намерих на едно върло една отбивка с горичка до нея. Спрях там и си намерих удобно за наблюдение място за почивка. Лежах половин час, а приятелите ми ги нямаше никакви. Почаках още малко и вече ми досади и реших да тръгвам и карайки бавно те ще ме настигнат.
По пътя
Така минах още доста път. Видях едно крайпътно кафене и реших да спра, да питам близо ли се намирам до Копривщица. Толкова много бях въртял, че ми се струваше, че само едно отклонение на дясно и съм пристигнал.
Продавачката обаче ме изненада, като каза: Ехеее… още много път имаш. Взех си един чай и след като го изпих, отново яхнах колелото. Предстоеше ми едно голямо качване, на което сигурно от чая направо вода течеше от мен. Така през живота си никога не съм се потил. Качването обаче не свършваше, а и пороен дъжд заваля.
Малко се ядосах на себе си, защо не ги бях изчакал, защото и картата беше в
тях. Нямах представа къде се намирам. Драпах бавно на горе, а пътя беше станал
река. Наклонът му беше толкова голям, че камионите почти караха с мен. Още помня жалния поглед на шофьорите, когато ме поглеждаха. :)
Но пък дъжда беше топъл и на мен не ми беше чак толкова неприятно, освен, като гърмеше. Не бях чувал никъде по-страшен гръм. Той сякаш се удряше в Стара планина и се връщаше още по-силен. Минах голямото изкачване и съзрях напред нов път на дясно. Веднага си казах – Това трябва да е пътят за Копривщица. Стигах отклонението и поех по него.
Покарах около два километра и намерих една порутена сграда до пътя. Реших да спра и да изчакам дъжда да спре, пък и да проверя гайдата дали е подгизнала много.
Влезнах в постройката и се съблякох, започнах да суша дрехите си. Гайдата беше предпазена от одеалото над нея, което пък беше доста мокричко, но парите
ми бяха сухи. Минаха се някъде към 40 минути и пороят спря, през това време аз бях
размислял и реших, че не може това да е разклонът за Копривщица, понеже само един камион беше минал през времето, когато чаках. Върнах се и поех отново по главния път, като вече смятах, че приятелите ми са пред мен.
След известно време стигнах до табелка Панагюрище и много се зарадвах, кръвта ми забушува, спомних си ,че щом Панагюрище е тук и Копривщица трябва да е някъде наоколо. И така, отново слязох от главния път и тръгнах на дясно.
Обаче това дясно без да зная се оказа много лош избор – за Копривщица се продължавало направо и после си имало разклонче надясно специално за нея, а от тук много се заобикаля, но и това не е всичко – дори грешният път за Панагюрище бях хванал – този не води направо до града, а минава през някакви кариери.
И така, без да знам, си въртях по едни чукари и след всеки един си казвах – Този трябва да е последния, този трябва да е последния! В един момент, силите ми се изцедиха и реших да побутам.Точно тогава ме превари и един бай Ганьо, който с невероятна радост ми се присмиваше и зяеше през прозореца с думи от сорта: Хахаха… оправи те панагюрската клисура!.
Но това селско изказване ми даде злоба и яхнах отново колелото. Въртях си аз, а след мен баир след баир. По едно време дори поглеждах задната гума да не е спукана, струваше ми се, че едвам се влача. Асфалтът беше толкова груб от камионите и годините предполагам, че когато дойдеше време за награда – спускането, колелото изминаваше едвам, едвам няколко метра и спираше.
Така след нечовешки усилия, вече бях минал тежкия терен и дойде само спускане в някаква изоставена курортна зона. Беше невероятно удоволствие да се движиш! Навлизах и в града вече и спрях първия срещнат човек да го питам за пътя за Копривщица, а той ми каза по-добре да се върна, че от тук е много заобиколно.
След като тепърва бях излязъл от този ад знаех, че няма как да се върна и продължих напред. Спрях в една сладкарница да хапна и отпочина. Представям си колко мръсна и провлачена ми е била муцуната щом, като влязoх в нея и всичко впери поглед в мен :). Хапнах на бързо две шоколадови скалички (много ги обичам) и продължих. Питах още един човек и намерих лесно пътя.
Минах няколко села и пред мен се озова отново мъченическо изкачване :), a и вечерта ме настигна + бонус дъжд минаващ в град. Тук вече бях тотално умрял!
Краката ми започнаха да се схващат и отказваха да въртят повече, а
аз спирах и се просвах на земята с напръчени крака – не можех да ги свия. Реших да
пробвам да спра някоя кола и да помоля шофьора да ме качи. Спряха няколко автомобила мислейки, че гума съм спукал и като им казвах за какво всъщност ги спирам, ми казваха, че няма къде да ме качат.
И така видях, че само аз мога да си помогна и яхнах колелото отново. В главата ми се появиха думите на Стенли, че много важно значение има височината на седалката и спрях да я вдигна. И тогава сякаш нещо се отпуши.. краката нито ме боляха повече, нито ми се схващаха :)! Тръгнах напред в градушката, качих големия хълм и съзрях долу светлини.
В планината
Мислейки си казвах, че са твърде малко за Копривщица, но се молех да не съм прав. След, като стигнах светлините разбрах, че това са палатки и че съм на точното място. Скрих се на сухо и от една страна ми олекна, но от друга се притеснявах за приятелите ми – къде ли бяха?
Минаха пет минути, когато се намерихме с голяма радост с тях и започнахме да си разказваме кой през какво преминал. Оказа се, че по едно и също време сме пристигнали, но аз съм минал през заобиколен път, а те през пряк :). Наоколо бяха разпънати вече доста палатки, а ние намерихме една празна и се проснахме да спим вътре.
По едно време мина една жена от организаторите на събора и ни пита от къде сме, а Стенли започна да лъже и маже, когато ни попита с коя група сме. Жената го погледна съмнително, след това аз се повдигнах леко и уморено казах – от Перник сме. Тя видя колелата, усмихна се и излезе. Вечерта за разлика от другите нямах сухи дрехи, та и одеалото ми беше мокро и спах сгънат на четири да се суша. На сутринта се чувствах много добре, а и чувах някъде на близо да свирят народни инструменти.
Фолклорният събор 2005
Станах пръв и излязох да видя от къде се свири и да наблюдавам – точно за това бях дошъл. Свиреше се от няколко места. Музикантите подгряваха за фестивала по-късно, а от време на време се чуваше някоя баба да извика: Ииихууу! Обстановката беше наистина топла и приятна, макар да беше хладна утрин.
Свиря на гайдата. Стенли слуша :)
Върнах се при другите и ги видях, че вече са готови и решихме да се ориентираме на към фестивала, да оставим тук лагера и да си опънем нашата палатка някъде. Стенли смъмри Веско, че шмърка, пък е спал на сухо и даде мен за пример,
защото въпреки, че бях подгизнал – тялото ми беше изсушило дрехите и одеалото със собствената си телесна топлина и носа ми не течеше. Намерихме мястото където ще се проведе четири-дневния фестивал и едно чудесно място настрани за палатката ни. Опънахме я, багажа разтоварихме и всички отидохме да разглеждаме.
По улиците на Копривщица
В Копривщица
Така минаха тези три дена и една нощ приятно. Музика се чуваше постоянно от всички страни. Запознахме се с нови и приятни хора. Дойде време да решим
какво да правим нататък. Моят план беше само до тук и сега трябваше да се връщам, а на Стенли и Веско-да тръгнат за морето.
Гледахме картата и колко път сме изминали за един ден(особено аз!) и си казвахме: Можем за един ден да схрускаме и останалия път!
И така невероятно мотивирани тръгнахме една сутрин от красива Копривщица и невероятния планински район, към морето. Излязохме от града и отидохме
до ЖП гарата да проверим дали има влак, защото Веско смяташе, че няма да издържи и по-добре той да се качи на влака. За негова жалост бурята, която ни се изля върху главите, беше откъснала ЖП линията и скоро не се очакваше влак.
Така отново тримата се озовахме на дълъг път! Излязохме отново на главния път и пред нас имаше голямо спускане. Аз и Стенли набирахме надолу и крещяхме: Черно море, много е добре, слънце пече, още по-добре……, а Веско някъде изоставаше назад. Със Стенли, преди да поемем на това приключение, бяхме направили няколко подготвителни екскурзии и знаехме, че е хубаво на спускане да засилиш колелото и да се наведеш. Така, като свърши спускането, инерцията ще ти се отблагодари.
Веско
Стигнахме Карлово, където вече имаше влакове. Натоварихме Веско с доста багаж и го качихме на един влак за Бургас. Със Стенли нямаше вече какво да ни бави и се движехме по-добре и от чудесно.
Слезнахме от велика Стара планина и пред нас се озова равната, като маса за билярд – тракийска низина. В далечината се виждаше едно голямо сметище, а вятърът поемаше праха и го разнасяше на всички страни. Зад това сметище се показа и Сливен. И тук вече свърши хубавото ни темпо…
Появи се един вятър дето направо ни свиреше в спиците и трябваше да караме наклонени, за да не паднем. А пък тир като минеше, едвам не излизахме от пътя. За това хубаво бе, че шофьорите са толерантни и ни свиркаха преди да ни изпреварят, за да стискаме здраво кормилото. С много усилия минахме този участък и бяхме малко преди Карнобат, където и нощта ни завари.
Мислехме, че и по-тъмно е удобно да караме, докато един малоумник не ни изкара акъла. Както си карахме, чухме форсиране на двигател, клаксон и силно влачене на гуми на метри зад нас. И двамата веднага се изнесохме максимално в страни от пътя и като се обърнахме видяхме, че спортна кола се била опитала да направи рисковано изпреварване, но в насрещното платно се появила кола и тя бързо се
върнала. Та това ни накара да настръхнем и решихме да лягаме да спим вече край пътя, в нивите.
Ще нощуваме в полето
На сутринта се събудих с мишка до главата, която щом ме видя да движа, бързо избяга. Усмихнах се защото предпочитам мишка пред змия и заставах да си стягам багажа.
Беше ранен обед някъде, когато се спускахме вече по магистралата за Бургас. Виждахме морето, помирисвахме го, а времето беше топло и приятно. Открихме пътя за ЖП гарата и отидохме да търсим Веско. Като пристигнахме, го видяхме да седи на една пейка, а той скочи и с голяма радост ни прегърна. Каза, че се притеснявал какво ще прави ако не дойдеме, защото нямал пари.
Отново тримата, отидохме да видим морето за една малка заслужена почивка. Беше и приятно и неприятно. Приятно, защото ми липсваше, от много години не го бях виждал, а неприятно защото един мъж пикаеше в него, а вълните носеха дамски
превръзки. Поджапахме, отпочинахме, наприказвахме се и решихме да караме надолу по южното крайбрежие и където си харесаме, да опъваме сергиите.
На плажа
Така и стигнахме, след кратко и приятно въртене, до Созопол. Като го видях, разбрах колко е мрачен бил Бургас. Тук все едно бях попаднал в друга държава – чисто, а и слънцето изгря. Влязохме в града и паркирахме колелата до нудисткия плаж. Престоят ни на морето беше най-прекрасното и всичкото въртене на педали преди това си заслужаваше.
Запознахме се с едни австрийци, които впечатлихме с българската си гениалност. Ние спяхме директно на плажа, само се окопавахме малко, за да не ни духа вятърът и беше супер приятно, а те милите спяха без да си изкопаят дупки и мръзнеха.
Добро утро!
Стенли
Така и завършва моята история. Общо пет дена пътувахме, четири в Копривщица
седяхме, пет в Созопол. Навръщане аз и Стенли се прибрахме с колелата, но този
път минахме през Пловдив и новата магистрала, а Веско хвана влака на Карнобат.
Единственото неприятно нещо беше, че си деляхме пътя с колите, от които като
забършеш лицето, се ронеше черна сгурия и това, че задниците ужасно болят…
Събирахме всички дрехи на кълбо и ги връзвахме на седалките, за да ни е по-меко, но пак беше неприятно. Това приключение промени из основи моя характер, а вярвам и на другите!
Надявам се да ви е било приятно да четете и бих искал да оставя нещо, като поука
от цялата история – Сами си определяме границите!
Автор: Владислав Стоилов
Снимки: Владислав Стоилов
