От Перник, през Копривщица, до морето с колело

Историята ми започва на 03 Август 2005-та година в град Перник, когато бях
шестнадесет годишен младеж. Беше вечер, а аз, най-добрият ми приятел Стенли и брат му Веско приготвяхме колелата и с тях резервни части, инструменти за недай се боже евентуална авария, багаж. Планът беше вечерта да отидем да пренощуваме в къщата ни, която се намираше на едно дърво в близката гора (скоро я бяхме построили) и на сутринта да излезем на резидентския път (така се нарича близко минаващият път, понеже едно време е водел до резиденцията на Тодор Живков) и от там ще ни е по-лесно за София да хванем, а от там към главната цел Копривщица , където се провеждаше голям национален фолклорен събор.

След като направихме профилактичен ремонт на всички колела, стегнахме багажа и се оказа, че аз съм си взел най-малко багаж. Веско и Стенли бяха с големи, планинарски раници издути на макс, а аз с една ученическа раничка, в която имаше място за още :). Бях преценил, че за такъв дълъг път ще ми трябва само едно одеалце, шапка “идиотка”, едни шорти и гайдата ми(тъкмо бях
започнал да се уча да свиря). Радостта ми обаче не трая дълго понеже, като ме видяха толкова леко натоварен без много питане ми връчиха тежката военна палатка.

Екипировката

Екипировката

Бяхме готови да тръгваме и минах през нас да си взема паричките. Влезнах в хола да кажа на родителите ми какво смятам да направя и ако може малко да ме спонсорират, че имах само 40лв. До сега нищо не им бях казвал за тази идея, но и тогава не се разбирах с тях, както и сега. Реакцията им разбира се беше очакваната – шокова, подкрепена с думите: Това е много път! Няма да успееш!

Оказа се, че те имат по-малко парички и от мен и ми дадоха само 20лв. Стигнахме по тъмно при горската ни къща. Бяхме я построили на едно вековно дърво, а
височината й от земята беше по-голяма и от стандартните бетонни стълбове за
електричество. Качихме се горе и животните за да не ни пипат раниците и колелата ги вързахме на въжето, което ползвахме за слизане (и много рядко качване). Издърпахме го, та те да увиснат на два метра над земята и така го застопорихме с възел. Това ми беше на мен първото спане в къщата, след като я построихме и се чувствах магически.

Сутринта, като се събудих разбрах едно нещо: сутрините в гората са мнооого красиви! Излязох на голямата колкото за два крака тераска и се любувах на изгрева и толкова живите цветове наоколо, а през това време се събуди Стенли и разрита Веско да става.

Сутрин, в планината

Сутрин, в планината

След като всички бяхме на крак, закусихме, натоварихме се и поехме по големия път. Излязохме от гората и се качихме на асфалтовия път, на който ни предстоеше голямо спускане – чудесно начало за нашето приключение. Беше наистина зашеметяващо – вятърът пори лицата ни, от дясно красива Витоша и над нея слънчо се буди, а във въздуха се носеше лека утринна мъгла. Обаче съм сигурен, че усмивките ни нямаше да бъдат толкова големи, ако знаехме какво ни чака :). Не след дълго излязохме и на главния път Перник – София и задрапахме по върлото. И при първата трудност вече си пролича кой ще ни прави проблеми за напред. Веско изоставаше доволно, а като спряхме да го изчакаме – се оплакваше от колелото. Със Стенли нещо правиха, разменяха багаж – тежък за лек, та на Веско да му е по-лесно и лека по лека издрапахме баира.

По пътя

По пътя

Още при зараждането на идеята със Стенли му споделих, че не познавам добре София и ще ни е нужна карта, а той ме успокои, че е лесно и той ще се справи с това, обаче както влезнахме в София и се загубихме – не можехме да намерим подбалканския път. И така два часа загубихме докато се ориентираме. Но пък хубавото беше, че вече вървим. Моралът на Веско се вдигна и той даже водеше колоната. Темпото ни беше чудесно, докато моите момци не съзряха край пътя някакви плодове и спряха да ядат. Аз обаче нямах търпение да пристигна на събора и не спрях с тях, а продължих сам, като се надявах някъде да ги зачакам и да ме настигнат.

Час и нещо въртях, минавах села и намерих на едно върло една отбивка с горичка до нея. Спрях там и си намерих удобно за наблюдение място за почивка. Лежах половин час, а приятелите ми ги нямаше никакви. Почаках още малко и вече ми досади и реших да тръгвам и карайки бавно те ще ме настигнат.

По пътя

По пътя

Така минах още доста път. Видях едно крайпътно кафене и реших да спра, да питам близо ли се намирам до Копривщица. Толкова много бях въртял, че ми се струваше, че само едно отклонение на дясно и съм пристигнал.

Продавачката обаче ме изненада, като каза: Ехеее… още много път имаш. Взех си един чай и след като го изпих, отново яхнах колелото. Предстоеше ми едно голямо качване, на което сигурно от чая направо вода течеше от мен. Така през живота си никога не съм се потил. Качването обаче не свършваше, а и пороен дъжд заваля.

Малко се ядосах на себе си, защо не ги бях изчакал, защото и картата беше в
тях. Нямах представа къде се намирам. Драпах бавно на горе, а пътя беше станал
река. Наклонът му беше толкова голям, че камионите почти караха с мен. Още помня жалния поглед на шофьорите, когато ме поглеждаха. :)

Но пък дъжда беше топъл и на мен не ми беше чак толкова неприятно, освен, като гърмеше. Не бях чувал никъде по-страшен гръм. Той сякаш се удряше в Стара планина и се връщаше още по-силен. Минах голямото изкачване и съзрях напред нов път на дясно. Веднага си казах – Това трябва да е пътят за Копривщица. Стигах отклонението и поех по него.

Покарах около два километра и намерих една порутена сграда до пътя. Реших да спра и да изчакам дъжда да спре, пък и да проверя гайдата дали е подгизнала много.
Влезнах в постройката и се съблякох, започнах да суша дрехите си. Гайдата беше предпазена от одеалото над нея, което пък беше доста мокричко, но парите
ми бяха сухи. Минаха се някъде към 40 минути и пороят спря, през това време аз бях
размислял и реших, че не може това да е разклонът за Копривщица, понеже само един камион беше минал през времето, когато чаках. Върнах се и поех отново по главния път, като вече смятах, че приятелите ми са пред мен.

След известно време стигнах до табелка Панагюрище и много се зарадвах, кръвта ми забушува, спомних си ,че щом Панагюрище е тук и Копривщица трябва да е някъде наоколо. И така, отново слязох от главния път и тръгнах на дясно.

Обаче това дясно без да зная се оказа много лош избор – за Копривщица се продължавало направо и после си имало разклонче надясно специално за нея, а от тук много се заобикаля, но и това не е всичко – дори грешният път за Панагюрище бях хванал – този не води направо до града, а минава през някакви кариери.

И така, без да знам, си въртях по едни чукари и след всеки един си казвах – Този трябва да е последния, този трябва да е последния! В един момент, силите ми се изцедиха и реших да побутам.Точно тогава ме превари и един бай Ганьо, който с невероятна радост ми се присмиваше и зяеше през прозореца с думи от сорта: Хахаха… оправи те панагюрската клисура!.

Но това селско изказване ми даде злоба и яхнах отново колелото. Въртях си аз, а след мен баир след баир. По едно време дори поглеждах задната гума да не е спукана, струваше ми се, че едвам се влача. Асфалтът беше толкова груб от камионите и годините предполагам, че когато дойдеше време за награда – спускането, колелото изминаваше едвам, едвам няколко метра и спираше.

Така след нечовешки усилия, вече бях минал тежкия терен и дойде само спускане в някаква изоставена курортна зона. Беше невероятно удоволствие да се движиш! Навлизах и в града вече и спрях първия срещнат човек да го питам за пътя за Копривщица, а той ми каза по-добре да се върна, че от тук е много заобиколно.

След като тепърва бях излязъл от този ад знаех, че няма как да се върна и продължих напред. Спрях в една сладкарница да хапна и отпочина. Представям си колко мръсна и провлачена ми е била муцуната щом, като влязoх в нея и всичко впери поглед в мен :). Хапнах на бързо две шоколадови скалички (много ги обичам) и продължих. Питах още един човек и намерих лесно пътя.

Минах няколко села и пред мен се озова отново мъченическо изкачване :), a и вечерта ме настигна + бонус дъжд минаващ в град. Тук вече бях тотално умрял!

Краката ми започнаха да се схващат и отказваха да въртят повече, а
аз спирах и се просвах на земята с напръчени крака – не можех да ги свия. Реших да
пробвам да спра някоя кола и да помоля шофьора да ме качи. Спряха няколко автомобила мислейки, че гума съм спукал и като им казвах за какво всъщност ги спирам, ми казваха, че няма къде да ме качат.

И така видях, че само аз мога да си помогна и яхнах колелото отново. В главата ми се появиха думите на Стенли, че много важно значение има височината на седалката и спрях да я вдигна. И тогава сякаш нещо се отпуши.. краката нито ме боляха повече, нито ми се схващаха :)! Тръгнах напред в градушката, качих големия хълм и съзрях долу светлини.

В планината

В планината

Мислейки си казвах, че са твърде малко за Копривщица, но се молех да не съм прав. След, като стигнах светлините разбрах, че това са палатки и че съм на точното място. Скрих се на сухо и от една страна ми олекна, но от друга се притеснявах за приятелите ми – къде ли бяха?

Минаха пет минути, когато се намерихме с голяма радост с тях и започнахме да си разказваме кой през какво преминал. Оказа се, че по едно и също време сме пристигнали, но аз съм минал през заобиколен път, а те през пряк :). Наоколо бяха разпънати вече доста палатки, а ние намерихме една празна и се проснахме да спим вътре.

По едно време мина една жена от организаторите на събора и ни пита от къде сме, а Стенли започна да лъже и маже, когато ни попита с коя група сме. Жената го погледна съмнително, след това аз се повдигнах леко и уморено казах – от Перник сме. Тя видя колелата, усмихна се и излезе. Вечерта за разлика от другите нямах сухи дрехи, та и одеалото ми беше мокро и спах сгънат на четири да се суша. На сутринта се чувствах много добре, а и чувах някъде на близо да свирят народни инструменти.

Фолклорният събор 2005

Фолклорният събор 2005

Станах пръв и излязох да видя от къде се свири и да наблюдавам – точно за това бях дошъл. Свиреше се от няколко места. Музикантите подгряваха за фестивала по-късно, а от време на време се чуваше някоя баба да извика: Ииихууу! Обстановката беше наистина топла и приятна, макар да беше хладна утрин.

Свиря на гайдата. Стенли слуша :)

Свиря на гайдата. Стенли слуша :)

Върнах се при другите и ги видях, че вече са готови и решихме да се ориентираме на към фестивала, да оставим тук лагера и да си опънем нашата палатка някъде. Стенли смъмри Веско, че шмърка, пък е спал на сухо и даде мен за пример,
защото въпреки, че бях подгизнал – тялото ми беше изсушило дрехите и одеалото със собствената си телесна топлина и носа ми не течеше. Намерихме мястото където ще се проведе четири-дневния фестивал и едно чудесно място настрани за палатката ни. Опънахме я, багажа разтоварихме и всички отидохме да разглеждаме.

По улиците на Копривщица

По улиците на Копривщица

В Копривщица

В Копривщица

Така минаха тези три дена и една нощ приятно. Музика се чуваше постоянно от всички страни. Запознахме се с нови и приятни хора. Дойде време да решим
какво да правим нататък. Моят план беше само до тук и сега трябваше да се връщам, а на Стенли и Веско-да тръгнат за морето.

Гледахме картата и колко път сме изминали за един ден(особено аз!) и си казвахме: Можем за един ден да схрускаме и останалия път!

И така невероятно мотивирани тръгнахме една сутрин от красива Копривщица и невероятния планински район, към морето. Излязохме от града и отидохме
до ЖП гарата да проверим дали има влак, защото Веско смяташе, че няма да издържи и по-добре той да се качи на влака. За негова жалост бурята, която ни се изля върху главите, беше откъснала ЖП линията и скоро не се очакваше влак.

Така отново тримата се озовахме на дълъг път! Излязохме отново на главния път и пред нас имаше голямо спускане. Аз и Стенли набирахме надолу и крещяхме: Черно море, много е добре, слънце пече, още по-добре……, а Веско някъде изоставаше назад. Със Стенли, преди да поемем на това приключение, бяхме направили няколко подготвителни екскурзии и знаехме, че е хубаво на спускане да засилиш колелото и да се наведеш. Така, като свърши спускането, инерцията ще ти се отблагодари.

Веско

Веско

Стигнахме Карлово, където вече имаше влакове. Натоварихме Веско с доста багаж и го качихме на един влак за Бургас. Със Стенли нямаше вече какво да ни бави и се движехме по-добре и от чудесно.

Слезнахме от велика Стара планина и пред нас се озова равната, като маса за билярд – тракийска низина. В далечината се виждаше едно голямо сметище, а вятърът поемаше праха и го разнасяше на всички страни. Зад това сметище се показа и Сливен. И тук вече свърши хубавото ни темпо…

Появи се един вятър дето направо ни свиреше в спиците и трябваше да караме наклонени, за да не паднем. А пък тир като минеше, едвам не излизахме от пътя. За това хубаво бе, че шофьорите са толерантни и ни свиркаха преди да ни изпреварят, за да стискаме здраво кормилото. С много усилия минахме този участък и бяхме малко преди Карнобат, където и нощта ни завари.

Мислехме, че и по-тъмно е удобно да караме, докато един малоумник не ни изкара акъла. Както си карахме, чухме форсиране на двигател, клаксон и силно влачене на гуми на метри зад нас. И двамата веднага се изнесохме максимално в страни от пътя и като се обърнахме видяхме, че спортна кола се била опитала да направи рисковано изпреварване, но в насрещното платно се появила кола и тя бързо се
върнала. Та това ни накара да настръхнем и решихме да лягаме да спим вече край пътя, в нивите.

Ще нощуваме в полето

Ще нощуваме в полето

На сутринта се събудих с мишка до главата, която щом ме видя да движа, бързо избяга. Усмихнах се защото предпочитам мишка пред змия и заставах да си стягам багажа.

Беше ранен обед някъде, когато се спускахме вече по магистралата за Бургас. Виждахме морето, помирисвахме го, а времето беше топло и приятно. Открихме пътя за ЖП гарата и отидохме да търсим Веско. Като пристигнахме, го видяхме да седи на една пейка, а той скочи и с голяма радост ни прегърна. Каза, че се притеснявал какво ще прави ако не дойдеме, защото нямал пари.

Отново тримата, отидохме да видим морето за една малка заслужена почивка. Беше и приятно и неприятно. Приятно, защото ми липсваше, от много години не го бях виждал, а неприятно защото един мъж пикаеше в него, а вълните носеха дамски
превръзки. Поджапахме, отпочинахме, наприказвахме се и решихме да караме надолу по южното крайбрежие и където си харесаме, да опъваме сергиите.

На плажа

На плажа

Така и стигнахме, след кратко и приятно въртене, до Созопол. Като го видях, разбрах колко е мрачен бил Бургас. Тук все едно бях попаднал в друга държава – чисто, а и слънцето изгря. Влязохме в града и паркирахме колелата до нудисткия плаж. Престоят ни на морето беше най-прекрасното и всичкото въртене на педали преди това си заслужаваше.

pic00226

Запознахме се с едни австрийци, които впечатлихме с българската си гениалност. Ние спяхме директно на плажа, само се окопавахме малко, за да не ни духа вятърът и беше супер приятно, а те милите спяха без да си изкопаят дупки и мръзнеха.

Добро утро!

Добро утро!

Стенли

Стенли

Така и завършва моята история. Общо пет дена пътувахме, четири в Копривщица
седяхме, пет в Созопол. Навръщане аз и Стенли се прибрахме с колелата, но този
път минахме през Пловдив и новата магистрала, а Веско хвана влака на Карнобат.
Единственото неприятно нещо беше, че си деляхме пътя с колите, от които като
забършеш лицето, се ронеше черна сгурия и това, че задниците ужасно болят…
Събирахме всички дрехи на кълбо и ги връзвахме на седалките, за да ни е по-меко, но пак беше неприятно. Това приключение промени из основи моя характер, а вярвам и на другите!

pic00231

Надявам се да ви е било приятно да четете и бих искал да оставя нещо, като поука
от цялата история – Сами си определяме границите!

Автор: Владислав Стоилов
Снимки: Владислав Стоилов

Публикувано в категория: П-У, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , , , | Коментарите не са разрешени

Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 2)

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 1)

23 септември: Този ден се изплъзна някак. Поне за мен. След като загубих часове, тераджаули, килограми и целия си боен дух в изкачването към Дингбоче, спечелих единствено първи симптоми на височинната болест –печално известния бич на високите надморски височини. Главоболие е думата, която веднага се асоциира с тези симптоми – главоболие, което ме държа на легло над 60 часа. Наред с досегашните неразположения – висока температура вечер и треска, натрупалите се течности във и около мозъка причиниха състояние на организма, в което тялото ми не беше в състояние да бъде дори в легнало положение, поради усилването на главобола по този начин. Приседнал в леглото, с моментни пристъпи на сън преминаха останалата част от деня и нощта. Последният коз в тази „игра” с височината – не бяхме правили препоръчваните аклиматизации, бе появата на височинно периодично дишане – съпътстващ проблем, предизвикващ внезапна загуба на дъх и чувство на задушаване. Самата височинна болест, както прочетох в планинската книжка за първа медицинска помощ на един от групата, има способността да се развива във височинен мозъчен оток и/или височинен белодробен оток – тежки усложнения, често завършващи със смърт.

Тези симптоми се развиват обикновено в по-високите места, при изкачването на върховете. Единственото спасение е бързото спускане, ако то изобщо е възможно. Мнозина опитни планинари са намерили края си по този начин, така че тази мисъл ме глождеше през нощта също. Все пак, час по час се присещах за първата открила се гледка към Еверест (8850 m) – рано същата сутрин от манастира. Изглеждаше доста далечен и студен, а облаците бързо го скриха. Видяхме целта ни, а това дава устрем.

nepal9

24 септември: Денят бе предвиден за аклиматизация, и останалите от групата се отправиха на разходка. Дингбоче е разположено на 4400 m, а съгласно предвиденият план за деня бе реализирано изкачване до с. Чунгхунг, на 4700 m. Аз търсех душевен мир от главоболието, но за съжаление наименованието на хотелчето ни – Peaceful lodge, не бе достатъчно за целта. Денят премина без да се случи нещо особено, с изключение на проведен в трапезарията на обяд разговор с френски трекер, изпитал височинната болест при изкачване на шестхиляден връх в Перу предишната година. Разказът му, описващ как половината група се отказала в последния базов лагер поради тези неприятни симптоми, бе деморализиращ и ме обезвери допълнително.

25 септември: Сутринта, приседнал безпомощен в леглото, приемах хора като на визитация в болница. Другите потегляха нагоре, и идваха в стаята ми да се сбогуват – кой с предложения за пари, кой със съчувствие, кой с таблетки лекарство за височинна болест DiamoxТМ. След заминаването им прекарах целия ден в леглото, неспособен да отида дори до тоалетна – ползвах за целта бутилка. Към обед започна да настъпва облекчение, състоящо се в често и обилно уриниране – освобождаване на тялото от натрупалите се флуиди. Изтичащите течности отнесоха със себе си голяма част от ужасяващото главоболие, при все това не напълно. През деня не хапнах нищо, с изключение на половин пакет ядки кашу, а нощта премина в доста странни сънища, но най-сетне стабилно.

26 септември: Със все още осезаем главобол започнах своето соло изкачване напред. Ясното сутрешно време, продължило чак до обед, предложи фантастични гледки към планината. Оказа се, че над мен е надвиснал Ама Даблам – култов връх, доминиращ панорамата през този и следващите дни.

nepal10

Върхът бе видим и два дни преди това, но само за кратко сутринта. Трябва да се спомене, че времето в планината е ясно само сутрин, с последващо заоблачаване и скриване на гледката. Този ежедневен атмосферен режим бе нарушаван рядко през периода на нашия трек, като мотивираше по-ранно ставане и тръгване. С Ама Даблам в полезрението започнах стръмното изкачване над Дингбоче. Много бързо разбрах, че все още не съм напълно възстановен, спирайки през 5-6 крачки и задъхвайки се тежко. След половин час пътеката стана равна и в доста приятният ясен и слънчев предиобед, както и гледката към струпаните наоколо чутовни върхове, трекингът най-сетне имаше предпоставки да се превърне в носеща удоволствие разходка…

nepal11

… ако може би предишния ден бях консумирал поне малко повече калории. Отсъствието им в организма ми ме обезсили доста бързо, като маршрута до Дугла, на карта час и половина, успях да взема за едва четири. Отказах се от по-нататъшен напън и прекарах остатъка от деня и нощта в това малко хотелче, пих хубав чай от масала (изключително популярен по тези места) и вечерях калорична пържола от як – добродушно, едро и космато, подобно на вол животно, което се използва за пренасяне на товари в планината, и както се оказа – за прехрана.

27 септември: Изостанал с един ден от графика, но напълно излекуван, поставих крайната цел за деня в Горак шеп – последното селце по маршрута, на височина 5150 м. Началното изкачване бе стръмно, до достигане на прохода Токла (4830), след което премина в плавно постепенно изкачване. На билото имаше десетки натрупани каменни пирамиди в памет на загинали алпинисти. За съжаление имаше и такава на загинали през годините сливенски алпинисти – Диньо Томов (1959-2002), Димитър Райков (1966-2002), Милен Метков (1963-1989) и още, неназовани имена. Мир на праха им.

След известно време достигнах долината на ледника Кумбу. Той продължава чак до самите подстъпи към Еверест, все още скрит зад огромния масив на вр. Нупце (7861 м). По каменистата пътека срещнах останалите девет състезателя, малко уморени, изстрадали вече височинните симптоми, но изпълнили плана и слизащи към летището. Ударната група, състояща се от моите трима спътници в останалата част от Евроазиатското пътешествие, бе замислила преизпълнение на плана – преминаване на запад през прохода Чо ла (5330 м) и изкачване на панорамния вр. Гокио (5360 м), план, който в последствие бяха осъществили, макар и с цената на няколкодневни изтощителни преходи. Останалите щяха да се върнат по изминатия вече маршрут. Разделихме се с уговорка за среща на 1 октомври в Намче базар, и скоро бях вече в хотела. Обхвана ме лека предстартова треска, все пак утре бе денят на истината. Вечерях и легнах рано.

28 септември: Алармата звънна в 3:30, но аз бях буден отдавна. Без мотаене станах и започнах да се приготовлявам за атака. За съжаление челната ми лампа не работеше добре, необходимо бе да се притиска кабела към корпуса и за поява на светлина. Въоръжен с щеки, всичките ми връхни дрехи и лампата, но най-сетне освободен от бремето на двадесет килограмовата раница, потеглих нагоре. Студеният нощен мрак вече прорязваха няколко самотни челника, губещи се някъде над мен. След минути достигнах подножието и започна изкачването. Началото се оказа по-трудно от очакваното,тъй като и двете ми ръце бяха заети в произвеждането на светлина от лампата – с прекъсваем успех – което ме задъха доста бързо. За щастие една маршируваща германска група ме настигна и изпревари, а аз тръгнах в осветяваната от тях пътека и стабилизирах крачката и дишането. Изкачването не е особено стръмно, но все пак уморява и се преодолява за над един час. В крайна сметка, в 5:30 сутринта, достигнахме крайната височинна цел на трекинга и връх на нашите любителски възможности – връх Кала Патар (5550 м.), откъде де откри гледка към цяла плеяда митични хималайски върхове: Еверест, Нупце, Ама Даблам, Тамсерку, Пумори и много други.

nepal12

nepal13

nepal14

Последният всъщност е продължение във височина на хребета, на който се намирахме и въпреки височината си от 7165 м. изглеждаше на една ръка разстояние. Най-горните части на някои върхове вече биваха облизвани от изгряващото слънце, което щеше да се появи след десетина минути точно иззад Еверест. Атмосферата започна на наподобява July morning на морето, всички очакващи изгрева. При появата на Слънцето мнозина започнаха да ликуват, да се прегръщат, да развяват национални флагове и да фотографират. Наистина вълнуващ момент, струващ си всеки изхарчен долар. Топлите лъчи разпръснаха моментално нощния мрак и студ, вкочанени пръсти се раздвижиха, започнаха да се свалят дрехи. Природата се усмихна и погали малките човечета, дръзнали да катерят скута й.

nepal15

С Еверест на 10 км. по права линия, покачващи се температури, разкошна панорама и приповдигнато настроение, се върнах по склона в хижата и легнах за почивка. Предстоеше второто изпитание за деня – седемчасова разходка до базовия лагер на Еверест (5376 м). Тя зае останалата част от този слънчев ден – по плавна пътека, следваща в началото камениста повърхност, а накрая премина върху самия ледник Кумбу.

След 3 часа достигнах до предния базов лагер, където мнозина от туристите спират, а след още час – до истинския лагер. Най-благоприятното време за изкачване е месец Май, като сега – едва края на мусонния сезон и началото на хладния, в лагера бяха разположени едва десетина палатки. Повечето бяха на индийска експедиция, готвеща се за изкачване през първата седмица на октомври. Дано да са успели безаварийно.

nepal16

От лагера не се вижда Еверест, но може да се проследи пътят по опасния за преминаване ледопад до лагер 1. За изкачването на върха желаещите минават през няколко седмична аклиматизация, както в базовия лагер, така и в изградените нагоре лагери 1, 2 и 3.

nepal17

Финалният щурм обхваща около 6 дни, преминава се през базов лагер 4. Това е нормалният план, но е достатъчно е природата да се намръщи и всичко се обърне надолу с главата… както се случва и в спомената в началото книга.
Иначе лунната тишина бе периодично нарушавана от зловещия и носещ безпокойство и напрежение звук от падащи лавини, някои от които можах да проследя по Западния ръб. Прибирането отне 3 часа, като по пътя срещнах моя познайник от Дингбоче, изкачил върха в Перу. Той смяташе да нощува в базовия лагер, а на другия ден – и на върха на Кала Патар. Разделихме се с пожелания за успех и аз се добрах до лагера уморен, но безкрайно удовлетворен.

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 3)

Автор: Аспарух Камбуров
Снимки: Аспарух Камбуров

Публикувано в категория: Непал, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , , , , , , , , , , , , , , | Коментарите не са разрешени

Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 1)

Малката книжарница в центъра на туристическия квартал Тамел в Катманду бе обзаведена с най-разнообразни по размер фотографии на величествени планински пейзажи, страховити снежни върхове, будистки и индуистки религиозни церемонии. Лавиците предоставяха избор на литература, обхващаща тематика от инструкции по ледено катерене до богато илюстрирани издания за Кама сутра. Скоро открих търсеното заглавие – „Into thin air” на Джон Кракауер, в която авторът описва участието си в трагично завършила през пролетта на 1996 г. експедиция до Еверест.

Номинирана за престижна награда за планинарска литература и филмирана, тази покъртителна история ми припомни нашите, макар и несравнимо по-скромни усилия за достигане на базовия лагер на Еверест, успешно осъществено преди броени дни. А фотографията на корицата – мрачен изглед на най-високия сред върховете – неусетно ме върна на вр. Кала Патар, 5550 m, 28 септември 2009, 5:30 сутринта…

nepal1

19 септември: Изпуснал срещата с останалите пред кметството в Катманду, при все майсторското маневриране на водача на рикшата из претъпканите с хора улици на Катманду, се отправих обратно към нашият хостел Анапурна. Това е денят, в който по план се осъществи срещата между четирима изтощени пътешественици, сред които и аз, прекосили за месец и половина Русия, Китай и Индия, и шест свежи попълнения от България. На другия ден бе началото на нашата обща цел – трекинг до базовият лагер на Еверест и връх Кала Патар. Описан в пътеводителя на Lonely Planet като един от най-живописните маршрути в света, трекингът бе вече обсебил всеки от нас с трескава подготовка за планината. На улицата срещнах още един от закъснелите посрещачи, с който посетихме местен супермаркет и се запасихме с доволно количество калорични и енергийни храни – основно шоколади, ядки, сушени плодове, както и пречистващи йодни таблетки за питейна вода. Наистина, тези килограми щяха да представляват допълнителна и доста осезаема тежест в раниците по стръмните пътеки на маршрута, но както се оказа в последствие, някоя и друга калория в момент на изтощение си казва думата и мускулите отново заработват.

20 септември: Малкото самолетче пикираше към пистата под доста остър ъгъл, вдигайки адреналина на десетината пътници до Хималайски висоти. Мястото е село Лукла, разположено на 2800 м между ръба на отвесна пропаст и снежни планински зъбери. Пилотите нямат право на грешен опит при приземяването, което впрочем извършиха доста меко. Няколко местни авиокомпании извършват полети между Катманду и Лукла, а самолети с туристи кацат в интервал от броени минути.

nepal2

Това е началото на маршрута за Еверест. Оттук следват няколко дни до долината на ледника Кумбу, където е разположен базовия лагер на алпинистите. Потегляме веднага, с цел нощувка в с. Факдинг, намиращо е на 3 часа път. Разчитайки на собствени сили за носене на раниците, пробихме път през редиците на многобройните чакащи пред летището носачи и потеглихме… надолу. Оказа се, че селото е на кота 2400 м, което направи пътуването не особено натоварващо. Към обед бяхме в целта, като трима от групата намериха сили да продължат и напред. Останалите се настанихме в хотелче, някои се бориха с температура, треска и навехнати глезени, но общо взето първият ни ден в Хималаите завършихме в добро здраве.

nepal3

21 септември: Утрото донесе удоволствие от закуска с невероятен ябълков пай, възхвален и от други ценители върху окачени по стените национални флагове. Подобаващо подкрепени с пай и чай, се понесохме край стръмни водопади, през стоменени въжени мостове и населени с шерпи селца. Наусетно достигнахме и до първите контролно-пропусквателни пунктове преди националния парк Сагармата – обиталище на Богинята майка, както е известен върха сред местните. Това е и едно от официалните имена на върха, наред с Еверест и Джомолунгма. Въпреки че политиката на британската геодезическа служба в Индия, измерила със завидна точност върха през 1852 г., била новокартографираните върхове да се кръщават с местни имена, името на полковник Джордж Еверест, ръководител с огромни заслуги на службата в периода 1830-1843, е днес най-популярното наименование на върха и се ползва дори от шерпите. Нашите имена пък, имащи значително по-малки заслуги в изследването на Хималайския масив, бяха записани прилежно от контролните органи в списъците на посетителите, и след заплащане на входна такса бяхме пропуснати от служител с автомат да продължим. Не разбрахме дали това е постоянна охранителна мярка, или временна такава – поради зачестилите обществени безредици и отвличания, причинявани от Маоистки привърженици. След известно време достигнахме и първото стръмно изкачване, в подножието на най-важното местно селище Намче базар.

nepal4

Тук вече изтощението от изминалите шест седмици пътешествия из Азия си каза думата и аз изостанах на доста почтително разстояние от основната група, закалена само седмица преди това с изкачване и първи сняг на Мальовица. След уморително 3-часово катерене достигнахме селото и последното КПП, а по-късно се срещнахме и с отделилия се предишния ден ударен авангард. Вечерта протече както предната – висока температура, облекчаване с лекарства, вечеря и спален чувал.

22 септември: – „1700 рупии!” – отсече продавачът. – „О, ноу, туу мъч – 600!” – отговорих. – „ОК, 1000, ласт прайс!”. И така, след като заплатих равностойността на 19 лв. за DVD диск за камерата, се върнах пред хотелчето ни, където останалите вече мятаха раниците за дневния поход – 6 часа до манастира Тянгбоче.

nepal5

Ударната група бе вече напред, по странична пътека с цел първи изглед към Еверест, като останалите предпочетохме не толкова стръмният царски път. Той следва гънките на планината на височина от няколкостотин метра над течащата долу река. Сравнителното равното начало ни преведе покрай характерните будистки ступи (религиозни паметници), пункт за събиране на дарения за ремонт на пътеката, както и табела-указател за основно училище, създадено от сър Едмънд Хилари през 1963 г.

nepal6

Новозеландецът, първопокорител на Еверест десет години преди това, остава завинаги пленен от планината и полага значителни усилия за развитието на този отдалечен и труднодостъпен район. Тази трудна достъпност напомни съществуването си съвсем скоро – в мъчителното няколкочасово изкачване към Тянгбоче изчерпах огромен запас от сили и вода. Тук вече наистина си пролича кой изкарва прехраната си по пътеките и кой ги ползва в свободното си време. Носачите, нарамили огромни кошове с всевъзможни провизии или по няколко раници, ме задминаваха по баира като пътен знак, без видимо усилие или дори учестено дишане.

nepal8nepal7

Повечето от трекерите, с които се разминавахме, ползваха услугите на носачи и се разхождаха с малки ранички, съдържащи единствено фотоапарати и други портативни вещи. Дневната надница на носач с 35 кг на гърба е едва 3 $. Ниското заплащане е принудило шерпите, най-издържливата етническа група в областта, да се преориентира към участие в далеч по-сериозните, но и скъпо платени експедиции към върховете, оставяйки носенето в низините на други етноси. И така, в доста разпокъсан ред нашата етническа групичка се добра до Тянгбоче, като последните бяха с часове закъснение. Тесте от 32 карти и бутилка от 500 мл. домашна ракия премахнаха разликата и разстоянието между тази отдалечена хималайска обител и типична българска вечеринка, а последвалото игрово реми роди желание за утрешна победа.

Към Непал – където Буда срещна Богинята майка на света (част 2)

Автор: Аспарух Камбуров
Снимки: Аспарух Камбуров

Публикувано в категория: Непал, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , , , , , , , , , , , | Коментарите не са разрешени
Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2025. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи