Пътеписи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си.

След като изгледах 30-ина пъти филма „Вики Кристина Барселона”, след като не можах да разбера откъде Уди Алън извади толкова красиви девойки, люто влюбен и твърдо убеден в желанията си, реших да тръгна и да ги открия. За Вики и Кристина говоря. Няма да могат да устоят на чара ми. Която и да върже…все печеля. А ако и двете…мой късмет. Вече знаех къде ходят през лятото – в Барселона. И слава богу, защото ако бяха избрали Рио де Жанейро или Токио – спукана ми е работата.
И така – смело към Испания.

Барселона ме посреща щедро усмихната и слънчева – точно като Вики. Не – като Кристина. Всъщност, като двете. Оказва се, че и испанците са същите – отворени и за света, и за хората. Раздават ми широки усмивки и отвсякъде едно и също: – Оля, Оля. Ама, хайде де, сопвам се мислено аз, не ми припомняйте на всяка крачка за гаджето ми Оля. Сега хич не ми е до нея. Обяснил съм й, че в Барселона ме чакат важни бизнес дела и не мога точно да кажа кога ще приключат.
За да не заприличам съвсем на полицейска хрътка, на врата ми виси видеокамера, в едната ръка държа фотоапарат, а в другата – карта на града – също като отнесен китайски турист. Вървя уж безгрижно, но очите ми шарят непрекъснато. За да ги открия по-лесно, съм подготвил страхотен план, като съм набелязал местата, където има много голяма вероятност да ги срещна.

Най-напред се отправям към парка Гюел, дело на Антонио Гауди – архитектът, вградил таланта си в проекти из целия град. Няма начин Вики да не е там, а някъде наблизо до нея ще да е и Кристина. Лошото е, че още като влизам и забравям за какво точно съм дошъл. Все едно, че някой ме хваща за ръката и ме повежда. Още на входа ме омагьосва голям многоцветен гущер, целият покрит с мозайка от керамични парченца, все едно, че непослушни деца са счупили ценни предмети, а после някой ги е залепвал отново. Стоя с отворена уста, а сетивата ми се преизпълват. Добре, че невидимият ми водач ме дръпва да продължа, защото може и да ме помислят за човешка вкаменелост. Пък и преча на движението. А толкова хора край мен – имам чувството, че целият свят е тръгнал да търси моите момичета.

Навярно са някъде тук

Вървейки, попадам на внушителна колонада, държаща на плещите си огромна тераса, от която виждам града – сияещ и развълнуван.

Целият таван е с керамична мозайка

А наоколо висящи цветя, тунели и площадки, алеи и градини, палми, кактуси и борове, мозайки и аромати, колони с формата на палми – не е за разправяне.

Да му имам фантазията на Гауди

С часове обикалям и не знам къде съм – на земята ли, в рая ли… А и този Гауди – как можа да измисли такъв парк. Забравям се, наистина се забравям. Това кога съм излязъл, къде съм бил после, как съм се прибрал – нямам спомен.

Важното е, че сутринта се събуждам твърдо убеден, че повече няма да се поддавам ни на испански чар, ни на Гауди. И тръгвам отново. Този път към пристанището. Няма начин да не са отпуснали красивите си телца под някоя палма, успокоявам се и крача по улица „Рамблас”. Ама, то улица като улица ли е? Няма да ви разказвам подробно, защото имам важна цел, но ако имах време, със сигурност щях да се отплесвам по уличните сергии, павилиони и музиканти, по художниците и мимовете, по танцуващите кукли, по цветята и още, и още десетки хрумки и небивалици.

Но аз бързам и вече стигам до паметника на Колумб – голям, внушителен – отвсякъде заобиколен с лежащи и изправени лъвове, сочи с ръка в далечината, ама към Америка ли, към Австралия ли, нямам време да установявам.

Ако можех да се кача при Колумб

По-важното е, че вече съм на пристанището.
А сега, моля ви, затворете очи и се опитайте да си представите обширен кей, завършващ с голяма платформа, покрит с красиви, изящно чисти дъски. А сега си представете и чиста морска вода /това е Средиземно, а не Черно море/ и реещи се риби – най-отгоре големите 40-50 сантиметрови, под тях по-малки, а още по-надълбоко – мънички. И всичките се виждат идеално. Представете си и много, много хора – насядали, полегнали, разхождащи се под галещото слънце.

Кеят в по-красивия си профил

И естествено – музика от заведението наблизо – лека, романтична, романтична, разнасяща щедро из въздуха любов… Любов ли казах? А Вики и Кристина?

Оставям бързо и кея, и плажа зад гърба си и тръгвам да търся Националния музей на изкуствата. И даже се ядосвам, че не съм се сетил да започна от там. Пътьом проверявам /за всеки случай/ дали не разглеждат други творения на Гауди – къщите Батийо и ла Педрера. А, бе, тоя какъв архитект е бил, да му се неначудиш.

Морската магия Батийо

И да сътвори къща, която да прилича и на дъно на море, и на морско чудовище, и на кит едновременно. Една такава шарена, люспеста…не е за вярване.

И да сътвори къща, в която да няма един прав ъгъл /Гауди е обожавал природата и се е вдъхновявал от нея, а тя не създава прави ъгли, нали?/ – една такава заоблена, заоблена. Прозорците – и те такива – заоблени. Не мога да ви кажа точно какъв камък е използван за строежа й, но съм сигурен, че е паднала много, много работа – големи каменни блокове, обработени до съвършенство. И не питайте как изглеждат – заоблени, естествено. Приличат на морски вълни.

Парченце от ла Педрера

И за да не се отплесвам пак, зарязвам и хората, които се редят на дъъълга опашка /не се притеснявайте, не съм забравил – проверих – нито Вики, нито Кристина са на нея/ и продължавам напред. Сякаш, за да ми напомня мисията, съдбата ми отрежда да крача по улица “Кралица Мария Кристина”, но моментално я прекръствам на “Вики Кристина” /по ми лежи така/ и след малко пред мен се изправя Музея.

Поглед от Музея към прекръстената от мен улица-Вики Кристина

Освен стъпалата, естествено продължение на сградата, предвидливите и учтиви испанци са монтирали и ескалатори – за по-трудно подвижните или по-мързеливите си туристи. Навсякъде из Барселона са изградени и площадки за придвижване с инвалидни колички.

Не мога да ги разбера тия каталунци. Как пък не пропуснаха някоя дреболия или глезотия за хората, идващи да се дивят на града им. За всичко помислено, всичко изпипано – и просторните им и широки улици, прави като опънат конец, с перфектен асфалт и маркировка, и указателните табели, по които можеш да се ориентираш идеално, и скосените под ъгъл сгради /по градоустройствен план на Илдефонс Серда/, които да осигуряват видимост… А, бе, как не видях едно задръстване, една катастрофа – нещо ругатни, нещо юмруци. Ня-ма. Е, няма, няма, но и Вики и Кристина ги няма.

Останал без крака, многострадален и отчаян, сядам в първото капанче и се опитвам да удавя мъката в бокал със сангрия. Това е испанско червено вино с плодове – най-често портокали и лимони. След втората чаша мъдро стигам до извода, че съм влюбен в сангрията… След Вики и Кристина, разбира се. Като се сещам отново за тях, събирам сетни сили и с моя испански /добре, че поне вече знам какво е “оля” – поздрав като нашето “здравей”/ се опитвам с ръце да попитам сервитьора кое е най-важното, което трябва да видя в Барселона. Какво и как ме е разбрал не знам, но след няколко премигвания и още толкова усмивки, започва да повтаря, клатейки учтиво глава: Саграда Фамилия, Саграда Фамилия. И се плесвам по челото. Ама, разбира се. Пак Гауди. Грасиас, грасиас, повтарям унесено и преизпълнен с нови сили, буквално политам.

Минавам през парка на Зоологическата градина, оставям зад себе си фонтани, водни каскади, разноцветни папагали, прелитащи спокойно по градските палми.

Да ме прощава арката, но...сега нямам време за нея

За няколко мига спирам при Триумфалната арка, правя милионната снимка и поредното клипче и продължавам напред.

Катедралата Саграда Фамилия ме връхлетява изведнъж. Не преувеличавам.

Едно от десетките ъгълчета на Саграда Фамилия

Така ме връхлетява, че се заковавам на място, а заедно с мен и сърцето ми. Пак не преувеличавам и мога само да кажа, че това, което видях, ме изуми отвсякъде – високи кули са проболи с върховете си каталунското небе. Чак, когато много ме заболява се сещам, че не знам колко време главата ми все още стои перпендикулярно на тялото ми и сетивата ми не могат да приемат внушителната гледка. Какви скулптурни композиции, изображения, какви детайли и орнаменти – хиляди и хиляди – главата ми не ги побира. И безброй фигури и религиозни сцени.

Кой и как сътвори това?

И естествено, без прави линии. Хора, това не може да се опише и разкаже. Ще ми трябват три живота, за да успея да видя всичко, което е направено до момента, а още колко ще се направи – нямам никаква представа /катедралата продължава да се строи/, но като се довърши, сигурен съм, че гледката ще е умопомрачителна.

А нещо да кажете за това?

Гауди винаги успява да ме изненада и провокира – като истински гений. Между впрочем, той е починал в резултат на нелепа катастрофа – блъснал го е трамвай, при откриването на първата трамвайна линия. Даже чух, че в негова памет в Барселона са премахнали трамваите. Не съм сигурен дали това е вярно, но със сигурност в Барселона днес няма трамваи.

След не знам колко часа на вцепенение и взиране в гледката пред мен, все пак се сещам, че от Вики и Кристина няма и следа.
Но не се отказвам лесно. Остават ми само Олимпийския стадион, стадиона Ноу Камп, музея на Пикасо, на Салвадор Дали, магическите фонтани и още няколкостотин улици, площади и катедрали. Като открия момичетата, непременно ще ви разкажа. Не успея ли, хващам първия самолет за Америка и право при Уди Алън. А срещна ли Вики и Кристина, сигурен съм, че няма да устоят на чара ми.
Пожелайте ми късмет.

P.S. Ако някой знае телефона на Уди Алън, моля да ми го даде, за да не бия път и до Америка. Ще се отблагодаря подобаващо.

Автор: Антонио
Снимки: Антонио