Пътеписи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си.

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Ружа разгледа още веднъж снимките и излезе от страницата на ПоБлизо. Замисли се, че не бе ходила в тази част на България и прочетеното я заинтригува. Особено в частта за водопада, имаше нещо в гледката на падаща вода, което я вдъхновяваше. Едно изречение се бе откроило в съзнанието й – че краят на лятото определено не е най-пълноводният период. Да, но сега пролетта бе в разгара си и със сигурност водопадите биха били по-внушителни.

Както обикновено става, провидението изиграва своята роля точно когато най-малко го очакваме; така че в първата събота от първия месец без „р”, Ружа се носеше заедно с разнородна група ентусиасти към малко познатия Северозапад.

Пътят през прохода Петрохан си бе все така изровен и ниската скорост на буса й позволяваше да се наслаждава в пълна степен на свежо зеленото. Пролетта, която в ниското отдавна бе заличила спомена за тежката зима, на височина над 1500 метра все още плахо и неуверено някак си се опитваше да се наложи, като млада невяста в новия си дом. А над 1900 метра последните снегове по северните склонове блестяха на слънцето, в чуден контраст с аквамарина на небето и смарагда на разлистилата се гора.

Отдадена на размишленията, които обикновено спохождат човека от големия град, когато го напусне и се озове сред органичната и жива природа, Ружа така и не усети как са стигнали мястото, откъдето започваше вече истинското ходене.
Хижа Копрен – в подножието на едноименния връх, в района на село Копиловци. Местността беше омайна и за момент дъхът й секна от толкова много красота.

Снимката във висока резолюция

Над раззеленилата се гора се извисяваха скалистите и все още заснежени върхове Копрен и Трите чуки.

Снимката във висока резолюция

Вече знаеше, че по тях и по билото на планината върви границата ни със Сърбия, но целта им за деня бе много по-близо. А именно – три водопада по поречието на рекичките, спускащи се от топящите се снегове високо горе. Гората ги приканваше и не след дълго групата им се отправи към първия – Ланжин скок.

Тръгнаха по пътека, която бе истинска наслада за сетивата. Не след дълго обаче стана ясно, че гордата и сурова Стара планина няма да разкрие лесно красотите си и че ще подложи на изпитание всеки дръзнал да се отправи в дебрите й. По пътеката бяха нападали съборени от зимните бури дървета и промъкването през клонаците им придаде допълнително усещане за приключение сред групата.

След около 20 минути спокойно ходене, пътеката стигна до реката и продължи нагоре по течението й. Тук ясно си личеше, че преди време е била изградена екопътека в района, за да свърже всички водопади. И която явно е била позанемарена, както се виждаше от прогнилото и неподдържано мостче, изгнилата дървена стълба и изровените стъпала.

Снимката във висока резолюция

Наложи се да пресекат тясната, но буйна рекичка по хлъзгави и мокри камъни, което вкара още емоция в групата; и когато след още 20 минути пред взора им се разкри водопадът Ланжин скок, туристите бяха повече от доволни.
Продължение »