Една октомврийска сутрин се събудих в Гюреме, сърцето на Анадола, и повярвах отново в приказките и в далечното детство. Пред прозореца на стаята ми се бяха събрали толкова много балони, че аз буквално онемях от приказната гледка. Розовееше долината пред мен и причудливите къщи, а майсторството на ветровете и водите, беше създало от тази странна вулканична местност друга планета.
Кападокия, незабравимата страна на красивите коне /това означава името й в превод от персийски/ ме плени с историята си, с чудните си гозби, с дружелюбните „комшо”, с хамама и с еклектиката на модерните хотели и „пещерните” домове.
Една година по-рано, един килимар в Истанбул, ни почерпи с „колбичка” черен чай, докато ентусиазиран ни показваше невероятните си персийски килими, по ориенталски живописни и ни разказа за Кападокия. Толкова се впечатлих, че се разрових за още информация по случая. Нямаше как да не ми харесат фотосите, които видях и историята й. И така, година по-късно пресякохме границата на Турция с крайната цел – селцето Гюреме.
Въпреки информацията, която имахме, тръгнахме без никакви очаквания, защото често се получаваше, че от много надежди за нещо и някъде се оказвахме разочаровани. Нямахме и най-малка представа колко грешим. Този път пренебрегнахме Истанбул, минахме оттам транзит над Босфора и докато в България валеше из ведро- Мала Азия ни посрещна с 30 градуса! Очакваха ни още почти 800 км.
Няма как да не спомена, че пътуването беше като песен, защото цяла Турция е една безконечна магистрала. Дори когато слизахме все по-надолу и все по-надолу, почти до Сирия, пътищата бяха безупречни.
Пътят до Анкара минаваше покрай дълбоки тъмнозелени гори и огромни „парк алани” – места за почивка с по-големи от нашите „молове”. Колкото по навътре в Турция навлизахме, толкова шансът да се разберем на един от езиците, които знаехме, намаляваше. А те не бяха малко- разполагахме със запаси от английски, руски, сръбски, гръцки, разбира се и български. Наложи се да проговорим и турски. По тъмно влязохме в Анкара, което беше грешен ход, но нямаше връщане. Това е един мегаполис с около пет милиона души население, обявен за столица през 1923г., който се намира в самия център на Турция. Всички табели наоколо бяха само на турски и докато шофирахме в неведение, незнам как с крайчеца на окото си в последния момент съзрях табела, на която пишеше, че „шехир меркези” е centrum. Това беше единствената такава, която видях. След дълги дискусии по бензиностанциите и интернационални обяснения, разбрахме че центърът на Анкара е всъщност на 40 км пред нас. Милиони светлини, милиони коли и никакво задръстване.
Цяла Анкара е „опасана” от казарми. Някакси тържествено усещаш мощта на турската армия и спокойствието да се намираш защитен в сърцето й. След множество въпроси и усилия да произнесем странните думи и имена, благополучно намерихме хотелчето, което търсихме. Не тръгвайте натам без да знаете поне посоките, защото саа и сор/ дясно и ляво/ са изключително важни ! И още един съвет- ако не бързате не ползвайте никога GPS, където и да е. Много по-интересно е да влезеш в духа на мястото, да се залуташ и да се посближиш с местните, докато търсиш! Да не говорим, че се раждат незабравими комични случки.
На следващата дъждовна сутрин потеглихме с нови сили към Кападокия. Решихме, че на връщане ще отделим ден- два, за да разгледаме по-обстойно столицата.
Зеленината рязко се отдръпна и надолу ни съпътстваха почти само мъхове и лишеи и тук -там някой весел храст. Това обаче ни откри една невероятно широка земя, земя и пак земя… и осъзнаването колко огромна е нашата съседка и колко много въздух могат да поемат белите ти дробове докато я гледаш!
И така, наближавахме Приказката и в следващите няколко часа и дни от устата ми излизаха предимно нечленоразделни звуци на удивление и междуметия.
Гюреме
Не преувеличавам, защото не бях подготвена в никакъв случай за атмосферата, пейзажите и странната архитектура.
Продължение
