Алиса в чудната страна Кападокия

Една октомврийска сутрин се събудих в Гюреме, сърцето на Анадола, и повярвах отново в приказките и в далечното детство. Пред прозореца на стаята ми се бяха събрали толкова много балони, че аз буквално онемях от приказната гледка. Розовееше долината пред мен и причудливите къщи, а майсторството на ветровете и водите, беше създало от тази странна вулканична местност друга планета.

Кападокия, незабравимата страна на красивите коне /това означава името й в превод от персийски/ ме плени с историята си, с чудните си гозби, с дружелюбните „комшо”, с хамама и с еклектиката на модерните хотели и „пещерните” домове.

Една година по-рано, един килимар в Истанбул, ни почерпи с „колбичка” черен чай, докато ентусиазиран ни показваше невероятните си персийски килими, по ориенталски живописни и ни разказа за Кападокия. Толкова се впечатлих, че се разрових за още информация по случая. Нямаше как да не ми харесат фотосите, които видях и историята й. И така, година по-късно пресякохме границата на Турция с крайната цел – селцето Гюреме.

Въпреки информацията, която имахме, тръгнахме без никакви очаквания, защото често се получаваше, че от много надежди за нещо и някъде се оказвахме разочаровани. Нямахме и най-малка представа колко грешим. Този път пренебрегнахме Истанбул, минахме оттам транзит над Босфора и докато в България валеше из ведро- Мала Азия ни посрещна с 30 градуса! Очакваха ни още почти 800 км.
Няма как да не спомена, че пътуването беше като песен, защото цяла Турция е една безконечна магистрала. Дори когато слизахме все по-надолу и все по-надолу, почти до Сирия, пътищата бяха безупречни.

Пътят до Анкара минаваше покрай дълбоки тъмнозелени гори и огромни „парк алани” – места за почивка с по-големи от нашите „молове”. Колкото по навътре в Турция навлизахме, толкова шансът да се разберем на един от езиците, които знаехме, намаляваше. А те не бяха малко- разполагахме със запаси от английски, руски, сръбски, гръцки, разбира се и български. Наложи се да проговорим и турски. По тъмно влязохме в Анкара, което беше грешен ход, но нямаше връщане. Това е един мегаполис с около пет милиона души население, обявен за столица през 1923г., който се намира в самия център на Турция. Всички табели наоколо бяха само на турски и докато шофирахме в неведение, незнам как с крайчеца на окото си в последния момент съзрях табела, на която пишеше, че „шехир меркези” е centrum. Това беше единствената такава, която видях. След дълги дискусии по бензиностанциите и интернационални обяснения, разбрахме че центърът на Анкара е всъщност на 40 км пред нас. Милиони светлини, милиони коли и никакво задръстване.

Цяла Анкара е „опасана” от казарми. Някакси тържествено усещаш мощта на турската армия и спокойствието да се намираш защитен в сърцето й. След множество въпроси и усилия да произнесем странните думи и имена, благополучно намерихме хотелчето, което търсихме. Не тръгвайте натам без да знаете поне посоките, защото саа и сор/ дясно и ляво/ са изключително важни ! И още един съвет- ако не бързате не ползвайте никога GPS, където и да е. Много по-интересно е да влезеш в духа на мястото, да се залуташ и да се посближиш с местните, докато търсиш! Да не говорим, че се раждат незабравими комични случки.

На следващата дъждовна сутрин потеглихме с нови сили към Кападокия. Решихме, че на връщане ще отделим ден- два, за да разгледаме по-обстойно столицата.
Зеленината рязко се отдръпна и надолу ни съпътстваха почти само мъхове и лишеи и тук -там някой весел храст. Това обаче ни откри една невероятно широка земя, земя и пак земя… и осъзнаването колко огромна е нашата съседка и колко много въздух могат да поемат белите ти дробове докато я гледаш!

И така, наближавахме Приказката и в следващите няколко часа и дни от устата ми излизаха предимно нечленоразделни звуци на удивление и междуметия.

Гюреме

Не преувеличавам, защото не бях подготвена в никакъв случай за атмосферата, пейзажите и странната архитектура.

Гюреме

Останахме и приятно изненадани от хотела, който бяхме резервирали предварително – чисто, тематично, по турски шарено, културно обслужване и една невероятна тераса с мебели от ковано желязо, миндери, сайванти, черги и цялото Гюреме в краката ни. А когато и мюфтията запя молитвата си вече съвсем забравих къде се намирам…

Хотел Келебек

Хотел Келебек /Пеперуда/

Природният феномен Кападокия се намира в центъра на Анадола. Границите й днес се оформят от големите градове в Невшехирската област – Кайзери, Кършехир, Аксарай. През вековете над нея са властвали няколко империи – Персийската, на Александър Македонски, Римска, Византийска, Османска. Интересното е, че тя е люлка на ранното християнство и е обитавана от християни до началото на 20 век. През 1923 г. повечето от тях за изселени. Това е родното място на Свети Георги Победоносец.

Причудливият „лунен” пейзаж е започнат от природата и довършен от човешката ръка. Вулканичната „туфа” е лесна за обработване и естествен изолатор. Подготвените от ветрове и води „пещери” с прозорци и врати са били използвани за жилища, църкви и манастири. Подземните градове са изкопани от християните по време на жестоките им гонения.

И до днес в по-закътаните селца като Соганлъ например местното население обитава тези странни жилища.

Обитаема къща в село Соганлъ

Оформени са и невероятно красиви и гигантски каньони и канари в топлата гама на охрата и керемиденото червено.

Соганлъ – природни образувания

Времето разцъфтя и беше слънчево. Нашата екскурзия започна от Открития музей в Гюреме. „Приказните комини” бяха под егидата на Юнеско още от 1984 година. Прикачихме се към една японска група и почти ослепяхме и оглушахме от светкавиците и щракането на фотоапаратите им.

Приказните комини

Поглед от Учхисар

Учхисар

Следващата точка беше крепостта Учхисар– Византийска и по-късно и Османска крепост. Гледката от върха й е необятна за човешкото око и трудна за запечатване с обикновен фотоапарат. Скалите „проядени” живописно или нагънати като захарен памук, розови и красиви и пак толкова много въздух и толкова много земя…

Крепостта Учхисар

След Учхисар, най-високата точка може би в долината, се запътихме към подземните градове Каймъклъ и Деринкую. Каймъклъ е първият открит и е по-детайлен. Струва ми се, че няма смисъл да се дават между 20 и 40 лири на екскурзоводите, които причакват пред входа му. Дори и да искаш, нямаш шанс да се изгубиш там сред всичките табели и пояснения.

Една от къщите в Каймъклъ

Деринкую бил случайно открит от местен жител, който си строял къща и скалата поддала, за да разкрие цял град на 80 метра под земята! Той си имаше климатична инсталация, църква, училище, улици, винарни, седянки и домове.

Каймъклъ

Каймъклъ

Между другото спукахме гума и на 50 метра от Деринкую намерихме вулканизатор, но на Горната земя! Половината село се спусна да ни помага, докато си пиехме почерпката от традиционния черен чай. Изобщо чуеше ли се, че сме от Булгаристан, ни прегръщаха и ни наричаха с най-голяма любов „комшо”.

Да не пропусна да кажа, че цените за храна и спане са същите като в България, дори някъде и по-ниски, а качеството е недостижимо. Прословутата супа мерджемек – супа от пресована червена леща с подправки е на цена 3 лири – 1 лира = 1 лев. Хлябът е без пари или по точно си влиза в цената на ястието. По сериозните ястия – Адана кебап и разни готвени чудеса са между 5 и максимум 15 лири. „Ишкембе” чорбата, ако сте без задръжки и си я похапвате, е 6 лири / имаше я само в Анкара /. А любимият ми десерт „сутляж”, който е на светлинни години от нашето скромно мляко с ориз, беше около 3 лири. Заслужава си да опитате виното там, местността е известна с класните си вина, макар че никъде в околността не срещнахме лозарски масиви. Така, че гладни и жадни няма да останете, освен че ще срещнете и ще видите толкова много красиви неща.

Тъй като Кападокия е сериозна туристическа дестинация, тук вече английският език влиза в пълна употреба. Но и тук разбираш колко много турцизми има в българския език : чорба, саче, бардак, кебап, кюфте, катър, чувал, чиния, пешкир, таван, чорапи и т.н. и т.н. Голям бардак обаче се превежда голяма чаша. Но там, както и в цяла Турция, бардак по български няма. Такава чистота и стерилност цари навсякъде – от луксозните места до най-обикновените, от милионния град до схлупеното село.

Невшехирската област я нарекох Долината на тиквите. Цялата тази обширна земя беше засята единствено с тикви, от които очевидно се използваха само семките. Пред всяка къща навсякъде откъдето и да минехме, както и в Гюреме, бяха нахвърляни купчини с изтърбушени тикви. Печените тиквени семки бяха страхотни на вкус!!!

В село Соганлъ видяхме пещерните раннохристиянски църкви и манастири- Тъмната църква, Църквата със змията, Църквата със сандала и др. изпъстрени с познатите светци… в сърцето на Турция.

Скален раннохристиянски манастир

Скален раннохристиянски манастир

И толкова много се прехласнахме от обиколката и видяното, че забравихе да се запишем за утринното летене над долината с необикновените балони! … Но те дойдоха при нас, в стаята ни, в 7 часа сутринта надникнаха през прозореца и полетяха във висините…

Във висините

Не видяхме всичко, нямаше да можем да смелим толкова много … Оставихме си и за друг път, защото има много интересни места по света, но тук със сигурност ще се завърнем…

На път към Анкара, отляво очаквахме да съзрем Туз Гюлю – Соленото езеро. Не бяхме сигурни дали е точно на самия път и в няколко селца се пробвахме да разберем правилната посока, с усилено жестикулиране и солници в ръка, но неуспешно уви и се предадохме на инерцията… И то ни откри – езерото ни чакаше!

Соленото езеро

В Анкара нямахме сили да дирим разни музеи… паркирахме пред хотела, който се намираше в централната част на града и пеша наблегнахме на магазините и хапването. Интересно за чревоугодниците е сиг кюфте – сурова кайма с толкова много подправки, че е червеникаво черна на цвят, малко зелена салата или тяхното уникално червено зеле увити в арабски хляб и еркек баклава, която е буквално самоубийствено сладка от захарен сос и бита сметана за калпак.

Анкара

След няколко кулинарни отбивки и скромна нощувка потеглихме към родната България.
Ще завърша, както завършват приказките – яли, пили и се веселили три дни и три нощи… и после всеки в къщата си … Само, че от Кападокия е трудно да си тръгнеш… и никога не се забравя!!!

Автор: Деляна Лазарова
Снимки: Деляна Лазарова