Ледникът Перито Морено

Още не съм монтирал статива, когато няколко парчета лед се прекатурват от петдесет метровата височина и падат със силен плясък в езерните води. Чува се гръм, който постепенно се разнася по околните върхове и утихва като далечно ехо. Надявам се да имам късмет и да заснема падането на някое по-голямо парче. Условията за това са налице – грее слънце и ледът се топи, трябва само малко шанс!…

За ледника Перито Морено, част от Националния парк “Лос Гласиарес” ( Ледниците ), само бях чувал, готвейки се за експедицията до Антарктида, но потънал в текущите задачи, много скоро го забравих. Ето го обаче и денят, в който седя в туристическото микробусче и с нетърпение чакам да пристигнем, за да видя чудото, чиито снимки красят всички магазини за сувенири в Аржентина.

Ледникът, от птичи поглед

Усмихнатата екскурзоводка – младо мургаво момиче, непрекъснато редува испански и английски с такава скорост, че почти нищо не разбирам, затова си съставям произволно превода от дочути кодови думички. Добре щеше да е да ползва и български език, но…

Платил съм 55 песос за пътя, 20 песос за “такса влизане в Националния парк”, а който от туристите желае плаща по още 20 песос за “мини-трекинг” по ледника и още 20 песос за “сафари наутико”, т.е. разходка с корабче по езерото до основата на ледената стена.

Докато микробусчето гълта четиридесетте километра от Ел Калафате до парка и Натали, така се нарича екскурзоводката, ни засипва с дати и цифри, гледам навън през прозореца. Пейзажът ми е познат – отново жълтите туфи трева по неплодородната чакълеста патагонска пампа и извисяващи се близки и далечни хълмове и планини, сякаш израсли направо от равнината. Пътят е асфалтиран и с добра маркировка. Покрай нас се носят бързо безкрайни огради от опъната тел върху дървени колчета, зад които често се мяркат пасящи овце. По колчетата са накацали орли, а на няколко пъти виждам и лешояди, кълвящи някаква леш в полето.

Целта ни е полуостров Магелан, заобиколен от три страни от ледниковите езера Бразо Рико и Канал де лос Темпанос, и по-точно неговата най-далечна точка, срещу която се спуска величествения ледник “Гласиар Перито Морено”. Надеждата ми е, че гледката на живо на един от най-красивите ледници не само в Андите, но и в света, ще бъде още по-хубава от изображенията на картичките и постерите!

Скоро влизаме в парка и микробусът тръгва по каменистите пътища. Предстоят ни трийсет километра по крайбрежието на полуострова и тъкмо се чудя дали е време да извадя видеокамерата, когато грамаден чер кондор с разперени крила като “Конкорд” прелита над пътя и всички го зяпваме! Кондорът се носи известно време над нас, но когато камерата най-после е готова, него вече го няма!

Пътят се вие нагоре-надолу покрай бреговете на езерото Бразо Рико, върховете отсреща стават все по-високи и по-бели, накрая в далечината блесва и ледникът. Наистина е впечатляващ, дори от разстоянието на което сме!

В далечината - ледникът Перито Морено

След половин час микробусът паркира пред малко ресторантче, почти всички пътници отиват на “трекинг” през гората, а аз и един французин тръгваме за наблюдателните тераси срещу ледника, които са някъде зад хълма, скриващ го от нас. Уговорката е след четири часа да сме пак тук за разходката с корабчето.

Минаваме през рядка горичка, между дърветата прелита странна шарена птица, може би кълвач. Стъпваме на дървена пътека, оградена с парапети, извън която не може да се ходи и след минута излизаме на височината точно срещу Перито Морено.

От изгледите по картичките съм подготвен да видя бяла ледена стена с дължина няколкостотин метра, нещо което вече ми е познато от о-в Ливингстън в Антарктика. Не очаквам обаче да видя грандиозната гледка, което се разкрива пред погледа ми.

Общ изглед към ледника

От лявата и от дясната ми страна са двете големи езера, на мястото където съм аз завършва полуостров Магелан, а отсреща се спуска 14-километровата замръзнала грамада на ледника, който завършва само на стотина метра от нас и почти заприщва водния проход между езерата с челото си. Цифри? Левият бряг отсреща е на 2 км, десният – на 2,5 км, а огромната дъга на челото на ледника между тях е поне пет км! Най-високите ледени кули се извисяват на 40 до 55 метра и туристическото корабче, което внезапно забелязвам до стената, е като детска играчка!

Ледената бариера с дълбоки синкави оттенъци страховито е надвиснала над зелените езерни води и струпаните десетки туристи в ярки дрехи, накацали по площадките на трите наблюдателни тераси на хълма, очакват с нетърпение да стане чудото.

Туристи на наблюдателната площадка

Отвреме-навреме ледът се разпуква, тук-там се отчупва някое малко или по-голямо парче лед и полита към водата. След него се посипва водопад от искрящ леден прах подобно на ледена комета и със странен шипящ звук снежната лавина се изсипва в езерото. Долу, в подножието на ледената стена, плават десетки айсбергчета с най-разнообразни форми и размери. Създадени от сняг, паднал преди стотици години, пресовани от тежестта на времето и следващите снегове, пътували бавно със скоростта на пълзящия ледник и накрая отчупили се от ледената бариера, те продължават още малко своя необикновен живот. Духани от ветровете, стоплени от слънчевите лъчи и обливани от езерните вълни, айсбергите бързо се разпадат на по-малки парчета и така, докато накрая се слеят с водата. И макар да изглежда, че нищо не остава от тях, достатъчно е човек да се взре в необичайния синьо-сиво-зелен цвят на езерото, за да разбере, че водата тук не е най-обикновената вода!

Детайл от ледника

След дълго съзерцаване намирам добра гледна точка и си харесвам няколко изпъкнали места, които непременно “трябва” да паднат днес, но постепенно се “заснимам” и така минават два часа. Неприятното е, че през цялото време духа силен вятър, който носи срещу мен дъждовни капки и след всяка снимка трябва да чистя обектива с кърпичка. Примирявам се!

По-големият проблем е, че фотоапаратът ми, неизвестно защо, продължава да завършва непредсказуемо филмите далеч преди края им и не искайки да се лишавам от автоматиката му, само доснимам филмите с резервния механичен фотоапарат. Рискувам, но и филмите ми не са много и се моля всичко да завърши добре!

Ледената стена

…Чакам с фотоапарат, монтиран хлабаво на статива и с един пръст на спусъка да се случи нещо, когато с крайчето на окото си забелязвам как най-, ама най-хубавата за снимане издатина, висока поне трийсет метра и приличаща на дворцова кула, безшумно се отлепва от стената и бавно-бавно рухва във водата. Реакцията ми е добра, завъртам апарата, фокусирам, натискам спусъка и … нищо!!! Подведен от автоматичното презареждане на “Никон”-а ми, съм забравил да заредя резервния апарат, с който снимам в момента. Ядосвам се, непростима грешка е и сам съм си виновен! За утеха вземам видеокамерата и докато я включвам, пада още едно голямо парче!…

Върховете на ледника

Е, фотографе, това беше! Шансът дойде и си отиде! Каквото и да се случи оттук нататък, винаги ще съжалявам за пропуснатия миг! Все пак упорството се възнаграждава донякъде и накрая след едно предупреждаващо всеобщо “А-а-ах” успявам да заснема едно мизерно падащо парченце от 2-3 кубика лед.

Разпадане 1

Разпадане 2

Почти е време вече за срещата с групата. Доста съм огладнял и отивам в малката закусвалня, която работи на пълни обороти. Опашката от туристи е внушителна и успявам само да си купя нещо, което външно прилича на пица с кренвирш, а всъщност се оказва торта с ябълки! Групата е налице, плащаме “авентура наутико”-то и слизаме на малкото пристанище, където точно срещу пристана с разветите от вятъра десетки аржентински синьо-бели знамена, се е разположил голям айсберг.

Разходката ще трае един час, ще бъде студено и “сеньорите”, които ползват дигитална техника, трябва да я пазят от влагата! Такива са указанията, които схващам и корабчето се отлепва от пристана. Наистина духа силен вятър, примесен с капки дъжд и освен няколко снимки на собствената си персона на фона на ледената бариера, снимам съвсем малко с апарата и камерата. Корабчето се носи по водите, огряни от слънцето, отива до края на ледника и започва да се връща. Плаваме на около двеста метра от леда и макар да е много, много красиво, съм неудовлетворен! Питам се дали има смисъл да вадя телеобектива и да опитам нещо по-отблизо. Чудя се доста време, а от опит знам, че когато се чудя дълго, най-добре е да го направя.

Затова слагам големия телеобектив за радост на околните, подпирам се на перилата за стабилност, избирам подходящо място, фокусирам и … ЧУДОТО СЕ СЛУЧВА!!! Не вярвайки на очите си, виждам как точно от тази малка част на петкилометровата стена се отчупва гигантски многометров слой лед и се стоварва във водата със силата на огромната си тежест. Автоматично натискам спусъка един, два, три, четири, пет пъти и снимам, докато вълната от падането се успокоява.

Специален поздрав към фотографа

Божичко, успях! Какъв късмет! Сърцето ми бие силно от възторг и дълго не мога да се успокоя!…Туристите развълнувано коментират на няколко езика и в гласовете им усещам възхищение, радост и … мъничко благородна завист за късмета на фотографа!

…Късно след полунощ вече съм в горещия, влажен и безкрайно голям Буенос Айрес, но споменът за фантастичните ледени стени и величественото сгромолясване е пред очите ми още дълго време!

Автор: Свилен Панайотов
Снимки: Свилен Панайотов