Ако се опитате да намерите това име на картата на Европа, погледнете Словакия. Там, малко на североизток, около големите планини, наричани Татри. На дали ще Ви направи впечатление още от първия път? Но ако имате възможност да го посетите, ще останете очаровани от красотите му. Когато аз го посетих за първи път във възраст, в която вече ми правят впечатление разни неща и мога да запомня видяното, тъй като често го посещаваме със семейството ми, останах зашеметена.
Още като наближихме града, точно пред нас се откри невероятна гледка. На един планински хълм, точно над града, се възвишава огромен замък, заобиколен от маслено зелени гори. Сякаш го пазят, обгръщат го в себе си и имаш чувството, че ако тръгнеш пеша да го търсиш, никога няма да успееш да го намериш. Изграден преди столетия, сега е превърнат в историческа забележителност – туристическа дестинация за много поляци, унгарци, а и словаци разбира се.
Представлява един от малкото почти изцяло запазени и реставрирани замъци в Словакия. И като минеш през високата входна порта, те посреща тихо чуваща се музика, точно от онези, които озвучават приказките за принцеси и принцове….
Замъкът
Потапяш се в една незабравима, истинска приказка. Спокойствието и красотата просто не те оставят да мислиш за друго, освен за мечтите си. Изживяването е невероятно.
Освен всички зали и полянки, тъмниците и запазените предмети от онова време,
най – голямо впечатление прави най – високата кула. Като се качиш на върха и се огледаш, попадаш на няколко прозорчета, като всяко едно от тях ти представя различни светове. От единия виждаш малкото прилежащо градче – Стара Любовня, от другия се разкриват планини, част от Татрите и най – високите им върхове, а от третия можеш да видиш горите, стигащи до Полската граница….
Кулата
Очите ти не знаят на коя гледка да се насладят по – напред, къде да погледнат, какво да запаметят… Поглеждайки през един от прозорците погледът ти се спира на малко селце, изградено от около двайсетина къщички, на една поляна точно под замъка. И няма как да не поискаш да го видиш отблизо. Слизаш по пътя, намираш го и разбираш, в това “селце” е събрана цялата архитектурна и земеделска история на Словакия.
По идея на и аз незнам кой, но според мен гений, тук са събрани къщи, всяка взета от определен регион, запазена в абсолютно автентичен вид – както е била в съответното село, така отива там, в така наречения “Сканзен”. Още на входа, като си плащаш таксата за посещение, една млада и мила дама ти дава малка карта с реда, в който би било най – удачно да обиколиш къщите, както и кратко обяснение за всяка – от кой район е, какви и колко хора са живели в нея, с какво са се занимавали. И отново влизаш в следващата приказка.
Сканзен
Аз лично докато влизах във всяка една и четях нейната история, имах чувството че тези хора всеки момент ще се приберат и ще започнат да си приготвят вечерята и ще седнат на масата. Сякаш им бях на гости. Представях си как в едната се приготвя брашно, в другата обущаря кърпи обувките на съседа, който пък изработва инструменти или шие дрехи. Незабравимо! Тишина и спокойствие. Истинска прелест.
Мисля, че доста се отплеснах, изписах толкова много думи, а още дори не сме влезли в града. Както и да е.
Преминавайки набързо през автогарата и ж.п. гарата, следващото, което те заслепява с красотата си, е малкото централно площадче с голямата църква по средата. Католическата църква “Свети Микулаш” – готическа църква от края на 13 век. Най – голямата опора на жителите на града. Църква като всяка друга…. но като минеш покрай нея в неделя сутрин оставаш изключително учуден колко много хора я посещават. И не говоря за 20 – 30 души, а за стотици. Почти целия град се събира там. И тогава, точно в този момент, тя е огромна, най – голямата сграда в града. Най – значимата. Единствената.
Св. Микулаш
Около нея, в малки тунелчета и ниски сгради, са разположени десетина магазинчета – за хранителни стоки, за вестници и списания, дрехи и … моя любим “магазин” – за сладолед. Е такъв избор от вкусове няма никъде. Честно ви казвам. Седяла съм половин час да реша какъв да си взема. С традиционните вафлени фунийки, можеш да си вземеш една или две топки, колкото ти се прииска, стига да успееш да решиш от кой да бъде. Дали да е мента, или пък праскова и лешник, или по – добре горски плодове, или може би ягода, шоколад, пъпеш….. А аз никога не знам от кой искам :) . Но стига с вкусотиите, защото ако трябва да ви разказвам за всичките ми любими ястия там, ще трябва да направя кулинарно предаване.
Тръгвайки от площада имаш голям избор коя посока да “хванеш”. Дали към пешеходната зона и новата част на града, или пък да отидеш да разгледаш старите улици, с огромни къщи и дворове, където хората все още гледат животни. Най – важното обаче е, че накъдето и да тръгнеш, обърнеш ли се към замъка, той е там, вижда се, от всяка една точка на града, от всяка улица…. Там е, и сякаш ти казва “не се страхувай, ние те пазим”… А като го погледнеш вечер, осветен, в цялото си величие, все едно в него живеят хора, пеят песни и се веселят, като всички нас.
Стара Любовня
Наскоро научих една история за периода, в който са го строили. Тъй като на една от поляните под него, цялата тревиста, има само един огромен камък, сякаш захвърлен сред нищото. И тази история е свързана точно с него. Казват, че когато са строили замъка, работели по цял ден, но като си заминели вечер и се върнели на сутринта, замъкът бил разрушен и трябвало всеки път да започват отначало. И един ден един от селяните решил да остане да го пази и да види кой го събаря. Като дошли другите на сутринта, видели, че замъкът е цял, а на поляната имало само един камък и селянинът казал, че изгонил дявола докато разрушава замъка и като го стреснал точно докато краде, изтървал камъка и повече не се върнал. И така успели да го довършат благополучно и до ден днешен той да ни радва с великолепието и историята си.
А за хората, хората тук са толкова спокойни, толкова безгрижни. Не, че си нямат грижи, и те работят като нас, и те се опитват да постигнат нещо в живота, да осигурят спокойно детство на децата си, но някак иначе. По друг начин. Не говорят за пари, не говорят за политика. Не бързат за никъде, живота е пред тях и няма да избяга. Едни такива усмихнати, винаги любезни, но за мен честно казано даже прекалено. Не съм свикнала на такова отношение.
Щях да ходя на гости, и както при нас, в България, реших че е редно да занеса нещо. Реших да купя бутилка водка и шоколадови бонбони. Влязох в едно малко магазинче, в което имаше една продавачка и две – три дечица. Избираха си желирани бонбони. След като чаках десет минути, а те още не бяха избрали, помолих продавачката да ми даде исканото. Останах втрещена от получения отговор. Каза ми, че не може да ме обслужи преди децата, защото щели да се обидят как така са влезли преди мен, а аз вече имам своите покупки а те не….. Много мила изненада. Не че съм искала да се пререждам. Просто си мислех, че мога да напазаря докато те избират, но не. Не може. Как да ви кажа, не можах да не се влюбя, и мога да разказвам още и още, но съм сигурна, че и без това вече доскучах на много от вас.
Та това е моята нова любов. И след родния ми град Варна, това е градът, в който бих живяла с най – голямо удоволствие. Макар да са коренно различни, а може би точно заради това. Идете и вижте. И не си мислете, че красотите свършват до тук. Стигнете ли веднъж там, цялото време на Света няма да ви е достатъчно да видите всичко. Господ е дал на този район страшно много прелести, които те омагьосват.
Автор: Paita
Снимки: Paita