Филипините (4)- Джунглата

Към Филипините (3)- Другите хора

Джунглата. Трябва да я видя – казах на Полин. – Ще дойдеш ли с мен?
Тя се усмихна – къде без нея… Ще вземе малките си брат и сестра, сега са във ваканция. В една туристическа брошура обещават разходка из джунглата с водачи аета. Ето, това ни трябва. Маратонки, крем против комари и вода – мислех си, че това е всичко.
На другия ден разбрах колко приготовления е направило момичето, за които даже не ми каза.

Тръгваме рано сутринта в края на март към възвишенията Биниктикан, където е и Памулаклакин (в превод – поляна с цъфтящи цветя) – национален парк – резерват, територия, обитавана от аета.


Преди сто години 70 процента от територията на страната е била покрита от гори, а сега са останали едва осем процента. С нас са и по-малката сестра на Полин – Патриша, както и братчето им Патрик. И за тях е ново преживяване – първо навлизане в джунглата. Бързаме да пообиколим, докато не са започнали юнските дъждове. Баткото Паоло е на работа и не можа да дойде, с него по-късно ходихме в Манила и на връх Пинатубо.

Вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Чист и благоуханен въздух се носи на вълни около теб. Кристалната синева на небето изсветлява и се разтваря, за да направи място на огненото кълбо. То стремително се издига нагоре, плисва ослепителна светлина, която реже очите и – вече е горещо. Възхищение и удивление са чувствата, които те съпътстват в този нов и странен свят. С невиждани форми, изобилие и яркост на багрите той влияе силно на нашето въображение. Слънцето не само залива всичко с ярка светлина, но и обвива растенията с лека призрачна омара, която омекотява багрите и не се вдига през целия ден.

Не и днес обаче – слънчевите лъчи бяха заспали зад облаците. В началото на лятото, когато духа сухият мусон, такава благосклонност на времето е истинска рядкост и лукс и ние й се наслаждаваме с удоволствие. Слънцето се показва от време на време, колкото да направя добра снимка и пак благородно се скрива.

Пристигаме след около час. Дърветата са много по-високи от нашите, растителността е многоетажна, както сме учили по география, а някъде надолу в ниското прозира пенлив поток. Пред нас застава млад аета, не ни поздравява, нито се ръкува, просто ни поглежда като че ли да ни запомни, обръща се и тръгва надолу по пътеката. Тънката му като на всички азиатци и жилава фигура скоро се изгубва между дърветата. Следваме го, той е нашият водач.

Минаваме мост и слизаме до една живописна плитчина на рекичката, където е оформен кът за туристи с маса и пейки насред самата вода за по-разгорещените и друга маса на брега.

Насред бързеите някой великан е нахвърлял небрежно артистично плоски, загладени вече от водата камъни.

От другия бряг започва непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растения, в чиято сочна зеленина са втъкани ярки цветове. Огромни дървета, обрасли до короните с лиани, са украсени с естествени гирлянди от орхидеи. Тъмнеещата в далечината джунгла диша и от диханието й се образува трептяща прозрачна завеса. Природата е потопена във върховно и извечно спокойствие.

Докато се любуваме на красотата занемели, отнякъде е дошъл втори аета и двамата млади мъже делово започват приготовленията за нашия обяд. С изненада виждам колко старателно се е подготвила Полин – купила е пилешко месо, ориз, а хладилната чанта с вода и сокове прилича на пиратски сандък, от най-големите. Момичето гледа развеселено смаяното ми лице, нали предната вечер се събирахме да се съвещаваме какво да вземем на експедицията, тя спомена само вода. Свикнала да се грижи за по-малкия си брат и сестра, а и за по-големия като майка, тя и мен взе под крилото си. Обгърна ме със сестринска топлота.

Пъргав като врабче, Симсон премина по дънера, поставен като мост и започна да трупа сух бамбук за огъня. – Този огън ще запаля със запалка – с лека самонасмешка каза той. – Но следващия – ще видите…

Симсон е на 34 и вече е баща на четири деца – две момичета и две момчета. Работата му като гид е странична, само за през сухия период. Живее нависоко в планината, далеч от село Пастолан, защото предпочита да няма съседи. Отглежда и продава манго, папая и банани, реколтата е добра тази година. Мълчалив е, съсредоточен в това, което прави, но като го попиташ, обяснява.

Разказа ни колко много са им помагали американците, когато е бил дете. Той ги помни – грижили са се аета в селото да имат винаги вода, карали са им с цистерни и ако резервоарът се изпразни до обяд, следобед карат отново. Някои се оженили за местни девойки, а един даже останал в Пастолан да живее. Любопитството ми се разпали още повече, дали ще мога да отида в селото…

Джей Ар Алонсо е по-млад, на 25, щастливо женен и засега само с един син на годинка. И той има овощни градини.

Двамата приятели работят в синхрон, почти без да си говорят. Движенията им са отработени и грациозни като на хора, които се трудят от деца. Неспокоен, неуморим, твърде жив, за да се спре на едно място, Джей Ар сръчно изрязва с ножа си сунгот уланг едно капаче в младото бамбуково стебло (бинуло) и насипва в отвора ориз, вода и подправки на око. След това връща на мястото му изрязаното капаче и то плътно прилепва. По същия начин приготвя още две бамбукови „тенджери”, пълни с пилешки късчета и някакъв сос. Занася ги при разпаления огън, той ще готви по традиционен за аета начин.

Бамбукът им помага в оцеляването като им служи за чаши, прибори, тенджери, да палят огън, за оръжие, къщи и още много неща. Дори пъпната връв на новороденото се прерязва с остър бамбук и така няма възпаления.

През това време Симсон ще ни разведе из джунглата и ще ни разкрие някои нейни тайни. Ножът му се казва кармона и той не се разделя с него – както водолазите не слизат под вода без нож, закачен на крака им, така и младият мъж чувстваше своята кармона като продължение на ръката си. Лек като перце, духнато от вятъра, той се носи по просеката в гората като че ли без да стъпва на земята. От време на време спира, изчаква да се съберем и ни обяснява действието на някои лековити растения.


– Дървото банаба цъфти с розови и лилави цветове и се издига на тридесет метра височина – започва нашият гид като отрязва мъничко парченце кора. – Ако сдъвчете кората, ще получите енергия като от кафе. Използва се при бъбречни и храносмилателни проблеми, при диабет и за отслабване, контролира кръвното и нивото на холестерола. Лекува треска, богато е на витамини и минерали. (по-късно опитахме чай от листата на банаба, има неочакван, но приятен дъх на карамфил).
Расте във влажни гори и по речните брегове. – След това той внимателно връща кората и я прилепя към мястото й.

Вървим безшумно между бездните на небето и джунглата. Денят е още млад. Слънцето не се вижда, и по-добре. Ослепителната му светлина е смекчена до бледо сияние. Заслушвам се в гъстата тишина, която се процежда между писъците на цикадите; тя таи разнообразен живот.

Повече от половината от всички растения и животни в света се намират във влажните вечнозелени тропически гори. Щом растителността хване веднъж корен тук, вследствие на твърде благоприятния климат скоро избуява истинско великолепие от какви ли не видове. Столетни дървета, бамбук, лиани, повече от петдесет вида палми, дървовидна папрат и орхидеи, а над бухналата зеленина прозрачни облачета дим, които се стелят и вият. Въздухът стои през повечето време, изрядко се усеща жарък повей. Хоризонтални вълни на топъл и горещ въздух се редуват, сякаш някой го е подредил на пластове.

Аета ни чака търпеливо: – Дерита е дървото, чиято кора помага при малария.

А това тук е балети – филипинското име на каучуковото дърво.
По ствола на великанското дърво, чийто връх се губи нависоко, се стича смола на ситни сълзи. То цялото е лепкаво. Симсон гребва малко от смолата с една клечка и ни я показва.

Поднася запалката си към кората и тя пламва веднага.

Млечният латекс, извличан от дървото, е основната суровина за естествения каучук. Но тук не виждам нито нарези по кората, нито кофи под тях. В дивата природа то достига тридесет метра, но в плантациите са по-ниски и растат по-бавно, тъй като са източвани за латекс.

Първоначално каучуковото дърво е растяло в дъждовните гори на Амазонка. Местните са извличали латекса още преди 3600 години, за да си правят топки за игра. Откриването на вулканизацията през 1839 отключва търсенето на латекс.

Първият опит да се отглежда извън Бразилия е през 1873 в Кралските ботанически градини в Англия – неуспешен е. Вторият вече успява, когато контрабандно се изнасят 70 хиляди семена в услуга на Британската империя. Фиданките са изпратени на остров Цейлон (Шри Ланка). Веднъж установена извън родината си, културата е размножена в британските колонии. Днес повечето насаждения на каучуково дърво са в Южна и Югоизточна Азия.

Тясната пътечка ни извежда на малка поляна, а там погледът ни се сблъсква с огромен ствол, който не може да обхване. Нито секвоя, нито баобаб – този гигант е бял лауан! Търсим в захлас да проследим върха му, но той се губи на 50 метра над плетеницата от клони.

Симсон ни гледа тържествуващ, доволен е от смайването ни, очаквал го е и обяснява, че нейде из корените и неповторимите гънки на ствола живеят тролове, със сигурност, нищо че той не ги е виждал. Ствол ли – някое водно чудовище си е оставило плавниците на съхранение тук с поръка Симсон да ги наглежда…

Докато търсех по-добър ъгъл за снимки, младежите извикаха уплашено – тичам, какво има… – Симсон изчезна! – и сочат дънера. Оглеждам отвсякъде, наистина – никой. Въртим се насам- натам, обикаляме и изведнъж иззад една от могъщите кожести гънки, прилични на сухожилия и плавници на водно животно, се измъква победоносно в ролята на горски дух младият мъж, с дяволита усмивка на уста. – Виждате ли, в дървото може да се живее!

Освен да служи за дом на аета, белият лауан е и истинско дърво на живота – екстракт от кората лекува кашлица, треска и открити рани, също и подтиска растежа на тумора. От него правят мебели и лодки. Локален ендемит е – среща се само във Филипините.
– Къде са маймуните? – питам.
– Няма маймуни. Тукашните са свикнали хората да ги хранят и тъй като ние не го правим, избягаха от тези места.

Най-голямото животинско богатство на тази гора видимо се състои от множеството птици, от които гъмжат короните на дърветата, а нашето присъствие ни най-малко не ги смущава.

– Това е люток – казва тъмнокожият мъж, спрял до един храст, поредното лечебно чудо. Откъсва няколко листенца, прави ги на топче и изцежда от него тъмнокафяв сок върху ръката си. – Откритите рани много бързо заздравяват от сока му.

После спираме до една бамбукова горичка. Докато й хвърлим поглед, възхитени от стройната й красота, Симсон вече е отрязъл две пръчки, от които е измайсторил флейти! Свирва глухо в едната и подава другата на Патрик. Звукът е плътен, но достатъчно силен, за да бъде чут надалеч в случай че се загубиш. – Искам и аз! – и веднага получих своята бамбукова флейта. За съжаление по-късно тя бързо се разсъхна и пропука, но в случай на опасност върши работа.

Набрахме и оцетни листа – билукау – за предстоящия обяд. Младите листа се използват за подправка и салата, подобни са на киселец, но с по-кисела жилка.

Излизаме на широка поляна, а на нея, сливащи се с пейзажа и излезли сякаш от легендите по южните острови, бяха поникнали две – три къщички на аета.

Може ли да се запали огън без огън… Аета го правят от хиляди години, сега ще видим как…
Този много специален за мен ден още не е свършил.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева