Рим – Фазано – Остуни – Бари – Игуменица – София

Винаги пътешествието до столицата на някоя стара европейска държава е вълнуващо и преизпълнено с желания и копнежи по непознати места, по неизживяно минало. Когато човек чуе името Рим, веднага пред очите му светва споменът от онези часове по история, в които най-вероятно е подремвал спокойно или е пращал бележки до момичето на последния чин, а учителят е разказвал надълго и нашироко за апогея и краха на великата Римска империя.

Полетът до италианската столица далеч не е дълъг – около два часа.
С излитането София разкрива красотите си пред очите на пътниците, надничащи любопитно през илюминаторите на самолета.

В самолета

Ако пътувате рано сутринта или късно вечерта, ще видите извиващите се змии от светлините на осветените улици в милионния град, тук-там променяни от фаровете на подранил или закъснял автомобил. И небето е черно, тъмно, обсипано в звезди. Земята е същата – обляна в светлинки, процеждащи се през нощния мрак.
После самолетът поема нагоре и нагоре, докато долу нищо не се различава. Остават само облаците, проблясващи на лъчите на събуждащото се слънце.
След недългия полет идва ред на приземяването на някое от летищата в Рим. Чест полети има от София за „Фиуминчино”. От него се прекачвате на електричка и стигате до центъра на града, където той кипи като типичната европейска столица – гара Термини.

Гара Термини

Една пъстра палитра от неразбираемо чуждестранно жужене, множество култури, езици и традиции, събрани на едно място. Пътешествието от гарата до древната част на града с перлата на неговата корона – Колизеумът – дори и пеша не е дълго, а приятно. Необяснимо съчетаване на старинни сгради, сякаш обвити в мъглите на минали времена и епохи, обезпокоявани от непрестанното и понякога дразнещо улично движение с всичките му клаксони и понякога разгневени викове, които са ежедневие за горещите италианци.

Из Рим

Ходейки из ту широките булеварди, ту по така познатите ни тесни стъпаловидни улички, човек забравя към какво се е устремил – към машината на времето, позволяваща му да види древността – il Colosseo. Макар и загрозяван от множеството пътни знаци, оказващи правилата на движение покрай огромния паметник на времето, тази древна сграда не губи от чара си и е способна да завладява сърцата и умовете на всички, веднъж зърнали я дори и на снимка.

Първото нещо, което човек трябва да направи, е да отиде и да се докосне до древния дъх на тази крепост на историята. Аз прегърнах най-близката колона до мен. Така се чувстваш част от нещата, част от случващото се. Светкавици, превъртане на лентата в старите фотоапарати на немските туристи, възторжена жлъчка и безкрайно чакане – това обгръща мистерията на Колизеума.

Колизеумът

За да не му я отнемаме, решихме да се простим с чаровната му, катурната осанка и да продължим пътя си, не губейки от ценното време, което ни оставаше в Рим. Трябваше да се насладим на най-големите му красоти в рамките на превалящия вече ден. Това не е толкова лесно, колкото звучи.

Продължавайки пътя си надолу по уличките, човек не се чувства засегнат от временната липса на превозно средство, с което да отмори краката си. В Рим се губи представа за времето и умората. Те не са важни, важното е да вдишаш колкото се може повече от опияняващия дъх на сладката атмосфера в този неповторим, неописуем град.

Следващата спирка, достигната след разглеждането и прилежното фотографиране на множество статуи, паметници и фонтани, е Олтарът на мира.

Олтарът на мира

Една изключителна и грандиозна гледка. Белият мрамор, невероятните архитектурни решения и похвати, множеството статуи, красящи фасадата на монументалната постройка – всичко това секва дъха на всеки турист. Величественост, царственост, празничност – това са думите, най-добре отразяващи сякаш сияещата под слънчевите лъчи сграда. Множеството стълби за изкачване не са проблематична дилема в умовете на хората, напротив, те са амбицията, която им трябва, за да се изскачат на върха и да поседнат на една от многото пейки. След кратката почивка има неочаквана награда – невероятната гледка над Рим. Коли, хора, улици… „Град като град” ще възкликне някой и ще сбърка. Няма втори като Рим. Всеки ъгъл на улицата е началото на ново изживяване.

Но нищо не може да се сравни с емоцията от гледката на съвършено изпълнената магия, сътворена от единството между вода и камък – Фонтана ди Треви.

Фонтана ди Треви

Изяществото на най-красивия фонтан в италианската столица не може да се побере в малозначните думи, с които са преизпълнени различните езици. Движението сякаш е във вените на неживите статуи, но водата сякаш им вдъхва така желаната и нужна им капчица живот. Единството между животно и човек, между бог и човек – майсторството на изпълнението ще е недооценено, ако кажем, че този фонтан е просто съвършен. Околните лампи, поставени в синхрон с архитектурата на този забележителен монумент, озаряват водата и й придават и допълнителни отблясъци, каращи окото да се радва повече от сърцето. Ромонът на неспиращата вода кара всеки турист, зърнал с крайчеца на окото си този прекрасен феномен, да се стъписа и да стои неопределено дълго време, запленен от магията на музиката на водата. Глъчката на туристите сякаш утихва, за да се наслади на гледката. И отново светкавици. „Щрак! Щрак!”

Място за малка почивка – при далеч по-скромния фонтан от Ди Треви – този, намиращ се пред мрачния Пантеон.

Пантеонът

Атмосферата сякаш замръзва и стъписва хората, преминаващи покрай него, караща ги да не остават безучастни към съдбата на минали герои и богове. Цялата мрачност се губи с откриването на слънчевото сърце на сградата, придаващо й странен чар. Но място за почивка в Рим няма!

Не може да се отиде в Рим, макар и за един кратък ден, и да не се посети една друга държава – Ватикана. Преминавайки по пешеходната пътека, водеща до множеството колони, образуващи впечатляваща колонада от ограждащи папското царство стени, туристът ахва пред архитектурния гений, успял да олицетвори, това, което е забранено да се олицетворява – Господа и Неговата мощ. Величието на сградата е подчертано още с първата стъпка на площад „Свети Петър”.

Ватикана

Фонтаните приветстват с вече познатия плисък на вложената в архитектурната мисъл животворна сила на водата. Огромният обелиск в центъра на площада е мястото, където човек може да поседне и да отмори, наслаждавайки се на гордо извисяващия се купол на централната сграда. Там гълъбите не се страхуват от хората и почти ги карат да ги хранят, а за тези, които не се усещат, има и допълнителна изненада – загар на ръкавче…

Следващата задължителна спирка в Рим е крепостта Сан Анжело и невероятният Мост на ангелите, водещ до нея.

Сан Анжело

Сякаш устремен кораб, изграден от тухли, лети през улиците на Рим, пресичащ реката напряко, а не носещ се по нея – това е крепостта. За прочелите широко известните и екранизирани книги на Дан Браун, ще си представите Рим и по един друг начин – малко по-вълшебен и неописуем. Но и без художествените измислици градът запленява, всеки, дръзнал да се доближи до пулсиращите във вените му красота, древност и съблазън.

Денят преваля, затова трябва отново гарата да напомни за съществуването си и да привика опиянените от невероятната италианска столица туристи, купили си твърде ранен билет, гарантиращ напускането на прекрасния град час по-скоро от желаното… Е, може би година по-скоро. Отправяйки се на нощно пътешествие с влак към южните части на страната, човек лесно забравя колко е бил уморен досега и изкривената поза на съня му не го притеснява, а дори го унася в сънища за миналия ден.

След деветчасово пътуване вече пристигаме в едно малко и отдалечено градче в Южна Италия – Фазано. Нашите домакини ни посрещат. Оставаме накрая разочаровани от скучността им и липсата на очаквания темперамент за южняци като тях. Но добре, че ги има разсейващите пътувания, които да отнемат от мислите за безинтересните италианци и да ни главозамаят с пътешествия.

В малкото градче Фазано, точно на пределите му, прегърнат в полите на незнайна планина, спокойно извисява снага най-големият зоо-сафари парк в тази част на Европа.

Парк

Инженерите са съчетали множество забавления от увеселителните паркове по света – влакчетата, блъскащите колички, павилионите за стрелба, различните водни съоръжения – с незабравимото преживяване на сафарито. Срещу скромната сума от 15 евро всеки турист може да се наслади на пътуването в осем- или десетместно микробусче, което със сигурност е било ново по време на рождението му. За климатик и други екстри няма и да говорим, но поне решетките, които обгръщат разнебитената му каросерия са свидетелство за едно по-хуманно отношение на хората към животните – поставяме себе си в клетка, а животните оставяме спокойно в огромни за нашите зоопаркове ограждения.

Прозорците са широко отворени, едва пропускащи 40-градусовия въздух отвън да влезе вътре и да охлади безклиматичното, бумтящо и спиращо от само себе си превозно средство. Е, поне то беше с характер. Снимки и видео – пак не са достатъчни, за да опишат преживяването да стоиш на десет метра от семейство лъвове с малките им. Те се разхождат свободно и необезпокоявано. Единственото нещо, което напомня за обгръщащата ги цивилизация, е раздрънканият микробус със заядливи скорости, решаващи да засекат насред ограждението им, далечното проблясване на разделителните огради между хищници и тревопасни и скритият на сянка под голяма палма джип на охраната, следяща за безопасността на туристите. Лъвове, тигри, хиени. Слонове, жирафи, мечки и безброй птици. „Резерватът” разполага със стотици различни видове животни.

Жирафите в сафари парка

Насред ограждението на едрите тревопасни един жираф сметна за интересно присъствието ни и след като бе отхвърлен в любовните игри от една от жирафките, дойде да се полюбува на посетилите го българи. Той направо завря любопитната си глава в колата през отворения прозорец на буса и подуши всеки, осмелил се да му подаде ръката си, пък и някои получихме приятелска целувка по бузата, надявайки се да е забравил доскорошните си похотливи желания с женската. Никому не се искаше да я отмени…

Пътуването беше незабравимо.
На следващия ден се насладихме на двучасово пътешествие до Остуни – италианския Белоградчик в буквален превод.

Остуни

Град, преизпълнен с бели и светли къщи, даващ нищо особено след преживените събития. Сякаш Италия нямаше какво повече да ни предложи след многобройните си театрални представления. Но грешахме.

Пулия е много повече, отколкото сме очаквали. Градчето е малко и озадачаващо обикновено до един момент, в който прекрачиш главната улица. По хълмовете в градчето са накацали сякаш произволно странни къщички с ниски стени и свръхудължени покриви, построени от по-тъмни насечени камъни.

Пулия

Историята за тази интересна архитектура е не много странна за балканския ни манталитет. Навремето градчето е било строено множество пъти и после доброволно разтуряно, в момента, в който владетелят решавал да събере данъците си за годината. Сега къщите са целогодишно издигнати и затова плащат данъците си… На мен лично ми напомнят старите приказки и шеговито ги наричам къщички на Баба Яга, макар да не са разположени на кокоши крака. Някои от сградите са в списъка на ЮНЕСКО за защита на културните обекти по света.

Прибирането е винаги чакано с нетърпение и с тъга. Скоро се прибираш, всички ти липсват, а така ти се остава. С едночасов влаков преход от Фазано се стига до Бари – крайбрежен град, миещ бреговете си в Адриатика.

В Бари

Градът не е нищо особено, но някак озадачава с точността на италианците не само в едночасовото закъсняване за срещите (минимум), но и с предългите им обедни почивки. Дори и аптеките са затворени от 12 до 16 часа. Ех, фиеста, фиеста…

Пътуването продължава с български автобус, отвеждащ ни до пристанището и натоварващ ни на гръцки ферибот, предвиден да ни „докара” живи и изморени в Игуменица – на няколко часа път от границата с България.
Фериботът плава в спокойни води и предлага приличен лукс на допустими цени, вятърът на палубата доставя последните ти глътки италиански въздух. Пътуваме към Гърция…

Фериботът

По-голямата част от плаването човек прекарва в сън – все пак е нощ. Ободряваща закуска, състояща се от сухар, намазан с лютеница, напомня за това, накъде пътуваме – към дома.
Завоите на Гърция са геройски проспани и накрая най-хубавото от всяко пътуване – завръщането у дома. София ни посрещна с намръщено небе и ръмеж:
– Къде ходите вие, а не си стоите вкъщи?! – сигурно си мисли…

Автор: Иван Христов
Снимки: Иван Христов