Приказният град на сирените (част 2)

Към Приказният град на сирените (част 1)

Следващото ни пътешествие беше до Амалфи и Позитано. Качихме се на малкото автобусче и се заизкачвахме по стръмен криволичещ тесен път нагоре към хълма на доста голяма височина. От другата страна се откри невероятна панорамна гледка.

Автобусчето се спускаше по стесняващия се път, завоите зачестиха, а стомахът ми се свиваше, но този път не само от смайващия пейзаж. Малко ме беше страх от височината. Шофьорите натискаха клаксона преди всеки завой, за предупреждение на насрещните. Пътят минаваше по ръба на отвесни скали, завоите на зигзаг не бяха особено приятни, но живописния бряг, от който не можеш да откъснеш очи ,те оставя без дъх. Пълно е с малки заливчета скрити под склоновете, надвиснали скали и сводове.

Минахме през Позитано, но решихме да го оставим за после. Пристигнахме в Амалфи – миниатюрно очарователно градче.

Още в началото погледът ти е привлечен от Катедралата Санта Андреа – безброй много стъпала водят до входа на църквата. Като вдигнеш поглед виждаш пъстър купол, мисля че с мозайка, а по нататък и дванадесетте апостола.

В самото градче няма какво много да се види. Иначе е пълно с магазинчета и сергийки – сувенирчета, типичните за района керамични плочки и разбира се лимончело.

Лимончелото е традиционна за района около Неапол слабоалкохолна напитка /която разбира се по-късно опитах/, със силен аромат на лимон и вкус между ликьор, ракия и лимонов сок. Лично на мен много ми допадна.

След кратка обиколка се върнахме на минипристанището и миниавтогарата и поехме обратно нагоре. Скоро стигнахме отново в Позитано. Тръгнахме по стръмния път нагоре към следващата автобусна спирка.

Чудновати надвиснали огромни скали – а под тях и над тях къщи. Къщи имаше кацнали на много високи места, чудехме се как живеят там като единствения път до тях са многобройни стръмни стъпала. Огромни фикуси ни заобикаляха наоколо, селски къщи се редуваха с луксозни хотели и вили.

Уморени и жадни след около час път се изкачихме на една панорамна тераса – отново ме изненада зашеметяващ пейзаж. Невероятна красота, все едно излязла от картичка. Насладихме се на панорамата с биричка в ръка и отнесохме този незабравим спомен с нас.

На връщане пътят беше не по-малко живописен, но завоите ме замаяха. Имаше хора,които не издържаха с извинение /предвидливо имаше хартиени торбички на задната страна на седалките/.

След неизброимите завои, стръмно изкачване и слизане отново се озовахме в Соренто. Браво на италианските шофьори, въпреки, че не спазват особено правилата за движение, но пък са много толерантни на пътя. И като видят пешеходец спират, независимо дали има пешеходна пътека. Пълно е с малки градски мотори /возят се и по трима, заедно с децата/.
Вечерта ни завърши с охладено лимончело в заведение на една тераса с открита гледка към угасващия залез над остров Капри и Неапол, който пък беше следващата ни цел.

На сутринта взехме влакът-метро до Неапол. След тези китни красиви места потънахме в градската действителност. Не знам поради какви причини боклукът в града не беше събиран с дни. Навсякъде се носеше неприятна миризма. Хотелът беше доста захабен.

Излязохме с надеждата,че ще видим нещо по приятно и забележително. Посетихме няколко стари църкви, сградите по улиците ми се сториха доста запуснати и мрачни, но навсякъде има белези от античността с неповторимата си архитектура. Може би в това се крие очарованието на италианските градове.

Попаднахме на уличен театър между високите сгради с огромни врати и тесни улици. Хора от различни раси нахално ти предлагат какво ли не, а по тротоарите бяха наредени китайски стоки, буквално на земята. Опитахме и неаполитанската пица в едно ресторантче, доста по-различна от нашите – с мнооого доматен сос.

Стигнахме и до портата на Кастел капуано, украсена с интересни ренесансови мотиви, която за съжаление беше заключена. Впрочем почти нищо не работеше по празниците.

На връщане се натъкнахме на турски магазин с българи, имаше и наши стоки. Разбира се по улиците висеше и пране:) На мен лично градът ми се видя мрачен и сив, даже малко страховит, не ме грабна и определено не искам да се върна там. Но на всеки препоръчвам тези емоции, която изживявах през цялото си краткотрайно пътуване.

Автор: Анита Великова
Снимки: Анита Великова