Седемте рилски езера

Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
В ранната юлска съботна утрин потегляме към Рилските езера на организирана екскурзия.
И така в 7.00 ч. рейсът ни с групата от 38 човека тръгва от малкия паркинг на стадион „Васил Левски”. Отдавна искам да видя с очите си Рилските езера. Изгледала съм толкова снимки и съм чула доста разкази на мои приятели и познати имали късмета да се докоснат до тяхната красота и нямам търпение лично да усетя и преживея това.

Неусетно стигаме до Сапарева баня, където правим кратка почивка за кафе. Градчето ми се видя много приятно-тихо и спокойно. Исках да видя гейзера с който е известен града, но се оказа, че там има някакви ремонтни дейности и бе издигната висока ламаринена ограда. Е поне пих хубаво кафе и се разсъних.

От Сапарева баня в посока Паничище по тесен криволичещ път стигнахме в подножието на лифта, който трябваше да ни отведе до хижа Рилски езера от където започва прехода ни. Тук се оказа че въпреки ранния час-там бяхме малко след 9.00 ч. – вече имаше голяма опашка. Водачът ни Тони се нареди на касата, а нас ни инструктира да се редим на самата опашка за лифта. След около час и половина се качихме на седалките.

Пътуването с лифта е около 20 минути. С него се изкачваме до 2163 м. надморска височина. Лифтът е с дължина малко над 2 км., има 180 двойни седалки и ни превозва до новата хижа Рилски езера.

Там си подпечатахме книжките за 100-те национални обекта и като се събра цялата група след полезен инструктаж от нашия планински водач Тони, започна пешеходния ни преход. В началото има доста стръмно изкачване по каменист терен водещ до билото. Има и коне с водачи, които услужливо могат да ви спестят катеренето като ви преведат срещу заплащане до езерата. По пътеката има много хора, направо стълпотворение като в софийските МОЛ-ове.:)

Спираме за кратки почивки, в които Тони ни показва и разказва интересни факти за планината и за всяко нещо, което виждаме. Ето, че пред нас се разкрива гледка към първото езеро, наречено Долното. Аз броя езерата неправилно, защото Тони ни обясни, че се броят от горе надолу, но аз ги описвам по реда по който ги виждам. Изумрудените води на Долното езеро искрят под слънчевите лъчи.

Не ми се иска да откъсна поглед, но ни чака доста път и Тони ни подканя да тръгваме. След като сме се качили на билото теренът става доста лесен – сравнително равно е и се върви по-бързо. Вече се вижда отстрани в далечината и второто езеро – Рибното, което е разположено до старата хижа „Седемте рилски езера”. Тони ни каза, че Рибното езеро е най-плиткото – едва 2.5 метра и че водите на езерата се оттичат едно в друго и дават началото на река Джерман.

Пътят ни продължава за да видим скоро и третото езеро – Трилистника. То е с неправилна форма и явно затова са го нарекли така – прилича наистина на три листа.

Опитвам се да хвана и трите езера в една снимка, но естествено не се получава, макар, че ги виждам прекрасно от билото където стоя. Тони ни казва, че като се изкачим на Езерния връх оттам ще можем да видим всичките седем езера и че това е единственото място, откъдето можем да видим тази гледка.

Изминали сме пеша около 3 км. когато стигаме Бъбрека – езерото където почиваме и тук групата ни се разделя – изморените участници избират да останат покрай езерото и да почиват докато другите ще се катерим нагоре към Езерния връх.

Бъбрека има точно форма на бъбрек и е с доста стръмни брегове, особено от едната страна. В него плуват множество малки рибки и децата си играят да ги ловят с голи ръце, а след това да ги пускат.

Тук има много хора-някои спят, други са си направили пикник, трети четат. Мястото наистина е много приятно за отмора. Потапям ръка във водата, но много бързо я изваждам, защото е леденостудена, направо ми изтръпват пръстите. Тони ни казва, че можем да си налеем вода от езерата и че тя става за пиене. Е аз предпочитам да не го правя и да си налея по късно вода. И без това ми предстои доста стръмно катерене, така че не ми се носи.

От Бъбрека се изкачваме до Окото – най-дълбокото езеро – 37.5 м. Тук по склоновете има останал сняг. Разстоянието е само около половин километър, но бая се озорих, тъй като е стръмно и от малките камъчета доста хлъзгаво.

Смелчаците, които искат да продължат нагоре намаляват и тук част от групата остава да почива. До Езерния връх остава по-малко от километър, и аз не мисля да се предавам, но вече е съвсем стръмно и каменисто, пътят е тесен, а има много качващи се и слизащи. Въобще лудница. Вървя последна в групата и даже в един момент ги изгубих от поглед. Но макар и с туристически обувки вървя внимателно, защото вече се бях подхлъзнала два пъти, а и все пак го правя за удоволствие, а не за състезание. Има толкова много хора, че младежът зад мен даже ме настъпва. Е явно бърза – пускам го пред мен. Интересно ми е ако някой се подхлъзне и падне в тази навалица и при тази липсваща дистанция колко ли хора ще помете надолу, но решавам да не мисля за такива неща.

От Окото до Езерния връх ми отне около 40 минути, които обаче ми се видяха много повече. Е все пак стигнах там и се събрах с групата. Гледката бе зашеметяваща. От едната страна е Сълзата – Тони каза, че това е най-малкото езеро. Пошегувахме се, че името му идва от това, че докато стигнеш по склона до тук ти се доревава. :))

От другата страна в далечината се виждат Долното, Рибното езеро, Трилистника и Близнаците и малко по-встрани Бъбрека и Окото. Усещането е невероятно докато се наслаждаваш на тази красота. Изведнъж обаче задуха доста силен вятър, който направо вдигна пясък в лицата ни. Погледнах към небето и видях, че са се появили облаци, които се движат доста бързо. Тони веднага ни предупреди, че времето се разваля и е добре да тръгваме надолу. Слизането надолу го направихме по-бързо, макар че доста трябва да се внимава защото спускането е стръмно.

Върнахме се на Бъбрека, за да съберем останалите от групата. Оттук продължихме към старата хижа, за да видим по-отблизо Долното и Рибното езеро, Близнака и Трилистника. Вече се пооблякохме, защото слънцето се скри и задуха хладен вятър.

По пътя към старата хижа Тони ни показа мястото, където се събират Дъновистите на 19 август – датата, на която отбелязват своята Нова година. Те смятат, че тогава космическата енергия е най-голяма и тогава играят своя ритуален танц наречен паневритмия, облечени в бели дрехи. По пътя виждаме доста палатки – явно много хора избират да почиват във вълшебните склонове на Рила. Скоро стигаме красива мраморна бяла чешма – това е чешмата на Учителя Дънов. Водата извира от нещо като шепа, все едно ръце ти подават вода. Наричат я златната вода. Отстрани има камък с ритуални символи. Наливаме си от водата и продължаваме към старата хижа.

Завалява дъжд и става доста хлъзгаво. Вече виждаме хижата и се забързваме натам.

На сухо пийваме по един топъл планински билков чай с мед и събираме сили за последната част от прехода ни за да стигнем до новата хижа и да се качим на лифта. Навън все още вали и е станало хладно, кално и хлъзгаво. Планината ни изненада с този дъжд и понеже нямахме дъждобрани стигнахме мокри до лифта. Там поне нямаше опашка и групата ни веднага се нареди да се качва за надолу.

След около половин час вече бяхме на топло в рейса. Мокра, изморена, но изпълнена с приятни емоции от преживяното се завърнах в София.

Разказът ми и снимките само отчасти могат да пресъздадат преживяното… Рилските езера са място, което е много красиво, малко тайнствено и много зареждащо. Пожелавам на вас да отидете и на живо да проверите думите ми, а на себе си отново да имам щастието да се докосна до тяхната красота.

Автор: Таня Рангелова
Снимки: Таня Рангелова

Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от

Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!