Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Славата ми на пътешественик, не чак като Марко Поло, но в местен мащаб, е горе-долу известна през три квартала, затова много често ме канят или аз се самопоканвам на всяка екскурзия, която се организира. Чуя ли маршрута, ходила, не ходила, затичвам се към компютъра и започвам бясно четене. Когато науча достатъчно – потвърждавам. В сто процента от случаите – потвърждавам. Пътешествията са единственият ми източник на душевно равновесие и затова трябва да си ги организирам.
Маршрутът, на който се самопоканих беше еднодневен: Сборяново – Демир Баба теке – Разград. Не е лош, а и никога не съм ходила там. Късна есен е, но времето е прекрасно.
Разград. Това име се свързва в детските ми спомени с момента, когато стана областен град, а Русе попадна в неговата „юрисдикция”. Тогава моите съграждани измислиха един виц: „Как отивала Русенската филхармония на турне в Разград? Отговорът беше: с три автобуса – в първия оркестъра, в другите два – публиката.” Днес считам, че този хубав български град си има своята културна история и ми беше приятно да го посетя, макар и за два часа.
Сборяново. Историко-археологическият резерват се намира до село Свещари, на 10 км от Исперих. Включва множество културно-исторически паметници, но ние ще посетим най-популярните – тракийската гробница в Свещари и светилището Демир баба теке, много почитано от алевиите.
Гробницата не е изолирана, на протежение от 2 км са запазени 26 могили с различна големина, затова целият район е обявен за резерват.
Разбира се, времето, мисли че прекалявам с екскурзиите, и се опитва да ми пречи да снимам, но аз съм толкова упорита и последователна, че понякога то се отказва и ми се усмихва. В този ден беше средно намръщено, може би защото го заблудих, включих се в последната секунда в групата, после пък променихме датата. Ако не бях го изненадала, щеше да вали два дни предварително и три дни след това.
Гробницата се намира в т. нар. Гинина могила, която сега е превърната в изключително модерно съоръжение, а там срещу никакви пари снимките не са разрешени. Този път се канех да си платя, защото групите за влизане са малки, екскурзоводът е задължителен. Няма не искам, чела съм си в Интернет, влиза се и се излиза почти като в двореца на Чаушеску. Екскурзоводът с увлечение разказва всичко, което се знае за това сериозно археологическо откритие от края на ХХ век.
Затова си позволих друга волност. Изтеглих тази снимка от Интернет, за да подчертая разказа си, а и за да я видят повече хора. Много скоро ще разберете, че точно при траките имам нужда от много снимки, защото те не са точно моята тема. Но пък да пропусна гробницата, разказът няма да стане. Разкрита е през 1982 г. Датирана е към ІІІ в. пр. Хр., определят я като тракийско-елинистична. Вероятно в нея е погребан тракийски владетел. Изключително пищна е: коридор, три помещения, полуцилиндричен свод. За богатството на владетеля говорят принесените в жертва пет коня и множеството гробни дарове, както и колонадата от кариатиди с вдигнати ръце. Над кариатидите е показана сцена по обожествяването на мъртвия Друмихед.
Демир баба теке е интересно за посещение място, обявено за българска старина още през 1927 г. Всъщност това е гробница на алевийски духовник и водач, живял през ХVІ в. Според информацията, която ни бе поднесена там, на това място е имало тракийско светилище от V – І в. пр. Хр. Гробницата била изградена през ХVІІ в. Всъщност това е своеобразен български Божи гроб, защото тук се преплитат алевийски, христински и езически ритуали. В гробницата мюсюлманите поставят дрехи върху гроба на Демир баба, а има място за палене на свещи.
Лягането по гръб надолу с главата на този камък, преспиването върху околните скали, връзването на парцалчета от дрехи по околните дървета, преминаване по пътеката на Изпитанието, се считат за действия, целящи изцерение и добиване на сила.
С тези две дупки са свързани с друг ритуал – избождане очите на Джидията /Вещицата/. Разказаха ни, че е своеобразен тест за жените – пред тези дупки стои един камък, от който тръгваш със затворени очи и насочени напред показалци. Уцелиш ли, без да гледаш, добре, иначе си заподозрян в съпружеска изневяра. Не е лесно и със сигурност ще ти трябва помощ на някой духовник или светец от отвъдното.
„Ако търсиш Бога, иди го търси в човека!” – е най-важният съвет на мъдреца, който едва ли някой следва. Днес кой ли търси Бога, всеки търси Мамонта.
С това изворче е свързана друга легенда. Във времето на светеца имало незапомнена суша. Хора и животни измирали от жажда. Тогава той бръкнал с ръка в скалата и от там бликнала животворната вода. Място се нарича „Беш пармак” или Петте пръста.
По пътя за Разград се отбихме в древния град Абритус. Към него има музей, но не работеше, бях чела предварително, че тук се намира една от най-големите колекции на антични монети, ако не се лъжа над 800, с тегло около 4 кг. Не ни остана нищо освен да се поогледаме и да щракнем необезпокоявани по някоя снимка.
Абритус бил римски град, съществувал между ІІ-ІV в., изграден върху останките на тракийско селище. Първоначално бил военен лагер, после станал град и през ІV в. достигнал своя разцвет. За разцвета на града свидетелстват множеството оброчни и надгробни плочи, на които така безгрижно съм се облегнала, както и тези чудесно запазени долиуми, които ме впечатлиха най-много. В Интернет прочетох, че тук са открити оброчни плочи с тракийския конник.
Нямах време да поразсъждавам за преходността на успеха, богатството и славата, защото поехме към Разград.
Не знам откъде да започна разказа си за този близък до Русе, но никога не посещаван от мен град /до този момент/. За начало избрах снимка на големия хотел, който се вижда от магистралата, когато отиваме към морето. Като всяко соц творение, то е мащабно.
Всъщност Разград се намира в живописната долина на Бели Лом и може да покаже исторически и археологически забележителности от времето на древните траки до наши дни.
Освен това има чудесен театър, който гостува в целия регион. Наскоро гледах една постановка – нов прочит на „Железният светилник”. След това в мое лице Разградският театър, който носи името на Антон Страшимиров, си спечели горещ почитател.
Както знаете обаче, за мен най-значими са възрожденските места и сгради. Едно прекрасно възрожденско творение е часовниковата кула, построена през 1864 г. На табелата прочетох, че нейният майстор се наричал Тодор Тончев. Православните християни били принудени да се откажат от църковните камбани през турско, заменили ги с клепала. Но се изхитрили в светския живот с биещите градски часовници. Ето какво пише един пътешественик от ХVІІІ в. „От как не бях срещал в Египет, Арабия, Индия, Персия и по цяла Турция от Барса до Калкана никакъв градски часовник върху кула най-после тук в Разград намерих такъв”.
Съвсем в мой стил продължавам с възрожденските топоси – църквата – „Свети Николай Чудотворец” е построена в средата на ХІХ век, намира в квартал „Вароша”, което е малко встрани от новия център.
Вътре разбрах, че наскоро са обновени и стенописите, а и целият интериор. Прекрасно!
Джамията, наречена на името на Ибрахим паша е изключително стар паметник на османската архитектура – строен е през ХVІ в. Тя е една от най-големите и в България и на Балканите. Със строежа й е свързана легенда за погубването на строителите, но това по-скоро е фолклор, който възхвалява майсторите, вероятно българи. Такава била традицията в Османската империя всички големи строежи били дело на българи.
За статуята на Калин Орела не можах да науча нищо определено.
Разходих се по пешеходната зона, градът е изключително чист, личи ръката на добър стопанин, браво на кмета.
Мавзолеят на площад „Възраждане” се намира там където, на два пъти са посрещани руски войници. Построен е една година след Освобождението, а някъде бях прочела, че първият камък е положен от самия Дондуков, вътре се намират урни с праха на руски войници.
Този Войнишки паметник изразява признателността на разградчани към героите, загинали във войните 1912-1918 и през 1944-1945. От табелата разбрах, че вечер се осветява, както е модерно напоследък. Красивата статуя е на Свети Георги.
Чешмичка в центъра на града се нарича „Момина”, а девойчето е от чугун, доста неромантичен метал, но изглежда удивително добре. Построена е също през ХІХ в. Моето време – Възраждането.
Разградчани са издигнали паметник на друг свой виден съгражданин – Иван Ведър, основоположник на масонството в България. Тя е основана в Русе през 1880 г. първата масонска ложа и я нарича „Балканска звезда”.
Не знам колко успешен е този мой пътепис, но го написах от сърце. Ще завърша с думите на Константин Иречек от предговора по „Пътувания по България” – „Пътеписът е литературен труд от субективен характер. Разнородният материал е свързан с нишката на собствения итинерар и от случайната редица на личните наблюдения: всеки в него може да намери нещо за себе си”.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от 
Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!