Една съботна сутрин, в края на юли, потеглихме към Източните Родопи. Много пъти съм била в западната част на планината, затова решихме да се разходим из непознати места. Предварително прегледах доста пътеписи за интересните забележителности около Кърджали, където съм била и преди на лагер на хижа Боровица и с каяци по язовира. Този път бяхме по-малко подвижни, затова и целите ни трябваше да бъдат лесно достъпни.
По стар наш обичай потеглихме без резервации и точни планове, макар и с набелязани обекти.
Карта със забележителностите в района
Повечето хотели и къщи за гости около язовир Кърджали са в Главатарци. Веднага щом пристигнахме се огледахме за място за спане. Около „Главатарски хан“ – най-скъпия хотел в околността улици няма. Черни, разкопани пътчета водят до старателно нагласените дворове на хотелите, излъскани, но до оградата. В началото на селото се намира популярен плаващ, рибен ресторант и един приличен, но претъпкан хотел. Данданията и неуредиците в Главатарци ни отказаха от идеята да спим там и продължихме към Момчилград.
Момчилград изобщо не влизаше в сметките ми за посещение, но се оказа най-приятната изненада в пътуването ни. В справочниците пише, че жителите на общината са само 17 000, но не ми се вярва тази цифра да е точна. Градът е пълен с хора и животът кипи. Няма пусти улици и занемарени сгради. Населението е турско говорящо, но за пореден път се убедих, че също както в Турция и тук хората са търговци по душа. Любезни, отзивчиви и най-важното чевръсти в работата си.
Намерихме хотел „MG“-хижата, както му казват местите. Тризвезден хотел с басейн и прекрасна гледка към града. На цената от 60 лв. се сдобихме с огромна, луксозна стая с тераса. Специално споменавам хотела и прилагам снимки на стаята, защото по-натам ще сравните условията с тези в другите хотели, в които спахме. Стаята в хотела
И така след като се настанихме изненадващо идеално и хапнахме вкусна храна в кръчмата на хотела, заспахме, за да събираме сили за следващия ден.
Близо до Момчилград се намират светилището Татул и природната забележителност Вкаменената гора.
От Момчилград към Татул-надясно, към Вкаменената гора -наляво
До гробницата Татул се стига за около 5 мин. по асфалтирана и поддържана пътека, на цената от 3 лв. входна такса.
Табелата с описание на светилището
Най-впечатляващото е гледката от самотната скала, смятана за „светилище на Орфей“.
След като разгледахме за около 15 мин. се отправихме към Вкаменената гора. Трябва да наблюдавате много внимателно за табелата, защото е кафява и много малка и с лекота може да се пропусне.
За наш късмет на полянката в началото на пътеката срещнахме любезен дядо, когото попитах колко далече е въпросната „гора“. Дядото, след кратко замисляне, определи разстоянието на 1,5 км. Сега, човекът беше доста жилав на вид, но аз с вида си на напреднало бременна се надявах на честна преценка. Опитните хора, кръстосващи горите, обикновено занижават разстоянията и времето до обектите, но след като човекът каза километри, а не минути ходене, без много замисляне му повярвах.
Възможно е разстоянието наистина да е 1,5 км, но на мен ми се стори двойно :)) В началото пътеката преминава през приятна горичка. След това се стига до поляна с руини от изоставени постройки. Стар кладенец напомня за някогашната човешка дейност по тези места. Наоколо няма „живо пиле“. Само свободно отглеждани телета кротко си пасат.
„Вкаменената гора“ се намира в долината. Малките табели, (за които трябва да следите!!!) са нарядко и нещо като пътека объркващо насочва надясно по дерето на рекичката, вместо към правилното -наляво.
След като се полутахме около пресъхналото дере, се върнахаме към правилната посока. Междувременно слънцето почна да напича безмилостно и само упоритостта, шапките и пълното шише с вода ни накараха да продължим.
Пътеката към „Вкаменената гора“ криволичи покрай попресъхналото дере на рекичката и от приятно ходене по тревичка, пътят преминава в прескачане на камъни в тесен каньон.
Точно в този момент една мисъл ме стисна за гърлото. Намирахме се в „мечия рай“! Така кръстих за себе си местността. Скалите на каньона бяха осеяни с пещери и дупки, точно както е направена клетката на мечката в зоопарка. 1:1 !!!
Сега ми е смешно при спомена за този ден, но тогава… Намирахме се далече от цивилизацията, в Родопите, на пътя на коридора за мечки към Гърция, на усамотено място, на което рядко стъпва човешки крак, а даже и тояга нямахме. Представях си как звярът ме потупва по рамото или се спуска по скалите към мен, а майка ми, на която обещах „да внимавам“ научава, че дъщеря и е нападната от мечка. Мислено си връчих наградата „Дарвин“ за най-глупава и нелепа смърт, но така или иначе вече бях в мечия рай, поне да намерех проклетите дървета…
Оприличавах всеки камък на въпросните „вкаменени пънове“, които очаквах да сме стигнали поне преди 30 мин., докато в един момент, те се появиха. Вкаменените преди милиони години дървета.
След като огледахме и снимахме, тръгнахме назад към колата.
Обратният път през каньона взех на един дъх и без почивка, макар че минаваше 12 часа на 31 юли и слънцето и жегата бяха жестоки. В момента, в който стигнахме полянката с телетата и около мен имаше и други кандидати за изяждане, се успокоих, усмихнах се и признах, че този поход си беше едно много приятно приключение.
На следващия ден се отправихме към Перперикон…
Автор: Марина Илиева
Снимки: Марина Илиева
2 Коментари
И аз преоткрих това лято Източните Родопи. Точно по описаните места не съм била- беше ми интересно да прочета. Благодаря. Очаквам с нетърпение продължението за Перперикон/ мислех да пиша за това, но имам и достатъчно други впечатления/.Интересно е да се сравняват впечатления, гледни точки- това обогатява.
Подкрепям с две ръце MG хижата – прекрасно място и ние го открихме случайно. Около Кърджали има много много за гледане.