Готови ли сте за Рио?

Стори ми се, че корабът не помръдва и стреснато се отскубнах от съня, втурнах се към вратата на каютата, излетях на балкона и се заоглеждах… Слава богу! Не бях проспала Рио! Трябваха ми няколко минути да осъзная какво се случва и да се разсъня. Минаваше 6:30 сутринта и корабът тихо се носеше напред към столицата на Бразилия. Океанът дружелюбно кротуваше като изморено малко дете, което достатъчно е палувало по слънчевите плажове и сега просто събира сили за следваща лудория.

В кристалната яснота на хоризонта, там някъде: на около четири морски мили вляво се очертаваха островите Понтуда, Алфавака, До Мейо, после от дясната страна видяхме Редонда и Раза. Със сутрешното кафе дойде и гледката на островите Кагарас, Комприда и Палмас. Игриво ни разсейваха, само на миля от нас, и сякаш повтаряха:

– Предстои Рио! Готови ли сте за Рио?

Не зная дали бях готова за Рио, но бях чакала този миг много дълго… От онзи рожден ден, когато навърших 6 годинки и получих от вуйчо картичка с поздравления. Не зная какво точно се случи в детския ми мозък, когато заразглеждах великолепната статуя на Христос със сърдечно разперените към света ръце… На картичката той стоеше величествено изправен на върха, а долу в краката му се откриваха фантастични гледки. Тогава определих, че една от мечтите ми е да стигна до там и да видя всичко това с очите си.

Ето защо тази сутрин в просъница скочих от леглото, ужасена, че съм проспала една от мечтите си! От онзи мой шести рожден ден не минаваше и седмица в иначе охолния ми и щастлив детски живот, без да отворя голямата розова кутия с писма и снимки и без да извадя от там заветната картичка на Рио. Дълго се взирах в нея и потъвах във всякакви предполагаеми истории от бъдещето, после грижливо я прибирах обратно в кутията, обратно в гардероба, обратно в най-дълбоките си мисли … и животът продължаваше… До тази сутрин, когато корабът елегантно премина покрай Копакабана, акустира в блестящия залив Гуанабара… и ние слязохме в Рио. Беше слънчево и очарователно.

Уголеми

Рио де Жанейро. Там - зад крайбрежната закачливо наднича Захарната глава

Още преди да осъзнаем какво се случва, около нас заподскачаха таксиметрови шофьори, задърпаха ни, започнаха енергично да ни обясняват какво невероятно пътешествие до Корковадо и до плажовете ще ни организират само за по 60 долара на човек… Или ОК` за по 50… На шестата оферта цената стигна до 30 на човек и това окончателно затвърди мнението ни, че има и други: по-невинни и щадящи начини да стигнем до Корковадо.

>> Екскурзия в Аржентина и Бразилия – Буенос Айрес – Игуасу – Рио де Жанейро (24 ноември – 06 декември 2013)

Първият добър вариант се оказа само на няколко метра от пристанището. Бодро се метнахме в автобуса и щастливо заразглеждахме улиците, хората, живота! Идвах от Сао Паоло и Сантос, бях виждала и Салвадор де Байа, Ресиф и други бразилски градове, но още намирах за изумителен този невероятен и много-много различен от нашия свят.

Уголеми

Кариоките не могат да стоят спокойно дори, когато чакат автобус

В него думата движение има най-пълноценното и ярко значение, което изобщо може да съществува. Движението тук е емоция, темперамент, стил. То е стълпотворение от автобуси, автомобили и мотори, джазово съчетание от цветове, шум, музика, слънчева светлина, викове и човешки смях, поток от устремени, гръмогласни хора с толкова различни цветове на кожата, колкото са песъчинките на Копакабана… и много щастие, което залива плажове, кафенета, павилиони и минувачи. Още?

Разходки край брега, спорт, танци, самба, невероятен парфюмен аромат и идеята, че тук е раят за всички свободни, търсещи и влюбени в живота… Това значи движение в Бразилия. / И да не пропусна: точно зад ъгъла на веселието може да лежи някой страшен бродяга, а около него да се разнася непоносима смрад. Защото Бразилия е страна на крайностите, но това е съвсем друга история!/

Докато попивах гледките през прозореца, за кой ли път оценявах култовите бразилски автобуси. В тях влизаш само през предната врата до шофьора, където е разположен контролно-пропускателен апарат с механичен брояч… нещо като по-голямото братче на пропускателните апарати в метрото, само че тук е обградено и обезопасено от всички страни, така че гратисчии поживотно не могат да проникнат в автобуса, а контрольорката, която продава билети, допълнително се грижи бразилските транспортни фирми да не бъдат ощетени с няколко реала.

Уголеми

Един от бразилските автобуси с механичен брояч, който трудно може да бъде описан, така че по-добре го вижте!

До нас пътуваха три ученички, които весело чуруликаха и се заливаха от смях, за да потвърдят, че обикаляме по улиците на един от най-жизнерадостните и невероятни градове в света. А там някъде зад прозорците се редуваха плажове, небостъргачи, ниски ярко оцветени къщички, магазинчета, градският театър, музеят на културата, дворецът Итамарату, историческият музей, Националната библиотека и кварталите, в които „кариоките” танцуваха самба или боса нова, сега се събуждаха, или отиваха на работа, или може би се връщаха от някое нощно парти на плажа…

Кварталите, в които се раждаха да мизерстват, караха се, биеха се, гладуваха свиреха на беримбау и се надяваха животът да стане по-добър, а после си отиваха от света също толкова невзрачно, колкото бяха дошли. Виждаха се луксозни хотели по крайбрежните булеварди и величествени барокови сгради по тесните улички на стария град.

Сигурна съм, че през януари 1502 г., когато Гаспар де Лемос стигнал до големия залив Гуанабара, по грешка го помислил за река и кръстил построеното на него селище Рио де Жанейро /януарска река/, той не подозирал как пет века по-късно цял свят с умиление ще въздиша, произнасяйки това име отново и отново.

За да се стигне до тук, градът преминал през притока на европейските емигранти и бившите роби от кафеените и памукови плантации в края на 19-ти век и през златния период от началото на 20-те до края на 50-те години на 20-ти век, когато богати хора отвсякъде идвали да залагат в казината и да танцуват в нощните клубове. Тогава украсявали мисълта за дестинацията с романтика и екзотичен заряд заради холивудските тържества, които постепенно започнали да се превръщат в нещо естествено за Рио…

Гледката пълнеше очите и душата ми. Там – зад прозорците на автобуса беше Рио: най-изумителното съчетание на всички световни крайности.

Автобусът спря в подножието на най-гъстата и красива зеленина и ние слязохме на спирка „Козме Велйо”, пресякохме и веднага наоколо наизскачаха таксиметрови шофьори с примамливи оферти да ни закарат нагоре на Корковадо. И тук, като на пристанището, не се поддадохме на първото изкушение, а продължихме напред. След няколко крачки ни очакваше входът към едно от най-великолепните места на света. След първите стъпала сувенирен магазин беше събрал основните символи на Рио: статуята на Христос и футболните знаци – във всякакви размери, от всякакъв материал. След още няколко крачки ни очакваше голяма, странна кукла – подобие на статуята, до която очаквахме да стигнем.

Уголеми

Козмо Вельо - куклата на Христос пред входа на влакчето за Корковадо

Нататък цялата платформа беше изпълнена с народ, който очакваше реда си за влакчето към Корковадо, а над главите на този шумен, разноезичен, разнокож и пъстроцветен сбор, се развяваха флаговете на страните, от които се предполагаше, че идваме всички ние. Българското знаме висеше между знамената на Кабо Верде и Боливия, а зад него се подаваха националните символи на Коста Рика, Южна Корея и Колумбия. Чуваха се немска, английска, руска, френска, италианска, испанска, португалска, японска, китайска реч. Чуваше се всичко, за което можеш да се сетиш. В един от най-големите световни мегаполиси ничие чуждестранно присъствие не можеше да бъде изненада.

И започна голямото чакане. Два часа, за да преодолеем световния устрем към върха на Корковадо. Малките влакчета се движеха на голям интервал от време, а една от служителките на пропуска реши да разчупи обстановката като се държеше изключително грубо с някакви напълно безобидни английски туристи. Кой знае… Може би зле разбран патриотизъм, или преумора, комбинирана с горещините… Приех го като щипка лимонтозу към приятното сбъдване на една мечта, като подправката към бъдещите спомени, която просто ще ги разнообразява и ще допълва колорит.
Не можах да повярвам, когато развихрената служителка грабна нашите билети и ни пропусна към влакчето. Потокът от хора буквално ни натика вътре. Седнахме и потеглихме директно нагоре.

Пътувахме от „Козме Вейо” през тропическите гори на националния парк Тиджука. Под нас гъстата растителност щуро се виеше по скалите, ярки цветя се показваха на тумби между зеленината. На места влакчето изглеждаше като завинаги изгубено в някаква свежа, сумрачна тропическа приказка, после изведнъж вдясно се откриваха зашеметяващите гледки към Рио, минута, две …. и отново се гмурвахме сред горите. А посоката винаги беше нагоре и то толкова нагоре, че според мен, предната част на влакчето през цялото пътуване стърчеше поне с метър над задната.

И всяка следваща зашеметяваща гледка към града ме караше да разбирам благодарността, която мнозина изпитват към отец Педро Мария Босс, който през 1859 година дошъл на Корковадо и, очарован от видяното, предложил на принцеса Изабела на това място да бъден построен религиозен паметник… Или към Карлос Освалд и към френския склуптор Пол Ландовски, благодарение на който паметникът станал факт и бил открит за света на 12 октомври 1931 г.

Когато влакчето спря и ние се изсипахме на Корковадо като шепа дребни прашинки, разпиляни в нозете на бога, оказа се, че все още не сме стигнали 710-тия метър до върха. Оставаха ни лифтът, после пеша по стъпалата на гърбавата планина / Корковадо означава гърбица/ и … Боже мой! Една от най-изумителните гледки вероятно не само в моя живот!

Уголеми

От Корковадо Рио се вижда като на длан, особено ако времето е на наша страна

Долу вдясно като на длан се разстилаха блестящите слънчевите пясъци на Ипанема, океанът кротко синееше, а сградите на Рио бяха подредени като в детска игра.

Уголеми

Долу плажове и сгради са подредени като в детски конструктор за забавление на боговете

Отсреща величествено се изправяше “Захарната глава”, а вляво освен всичко друго, се виждаха летището и легендарният стадион “Маракана”: място, което някои свързват със световното първенство по футбол през 1950 година, други – с последния мач на Пеле, а трети – с много по-близки спортни събития. Дори от тук Маракана изглеждаше грандиозно. И сигурно е естествено, като се има пред вид, че събира повече от 100 000 души.

Трудно отлепих поглед от красотата в нозете си, за да го вдигна нагоре, където бяха изумителните 1 145 тона човешко творение. Спасителят величествено се изправяше над всички нас и разперените му за прегръдка ръце показваха, че той ни приема. Приемаше ни каквито сме: праведни, грешни, щастливи, тъжни, здрави, болни, с качествени или с евтини фотоапарати, другоезични, близки, далечни, добри и не толкова. Приемаше ни и ни прощаваше. Издигаше се като послание от друга реалност, като връзка между небето и земята, между мъдростта и емоциите.

Точно по това време реставрираха статуята на Спасителя и работниците, покатерени върху огромни скелета, само подчертаваха грандиозността на паметника. Приех тези ремонтни работи като голям късмет, защото ако ги нямаше дребните, накачулени по железата фигурки и ако Христос блестеше ярък и единствен под небето, мисля, че нямаше да издържа това съвършенство! Тогава щях да си представя, че съм влязла в картичката от моето детство и че преживявам абсолютната хармония, а не зная дали човек може да продължи напред след подобно нещо.

И докато се взирах в Спасителя и мислех за пътя, за мечтите, за красотата и за това, че съм щастлива, за секунди млечна мъгла се спусна над статуята, над нас, над Рио и заличи всички гледки… и ме превърна в човек, изгубен насред нищото на 710 метра над най-красивите плажове в света.

Уголеми

Мъгла се спуска над Спасителя Христос

Беше като в някаква измислена история: в един миг светът се разстилаше пред мен като на длан, виждах небето, океана, плажовете, града, виждах в реалността мечтата на хиляди хора, а над мен, грандиозен и благославящ, се изправяше Христос! И в следващия момент, само след едно примигване, всичко изчезна. Остана само мъгла: като символ на заблудите, които изпълват съществуването ни от първия до последния ден.

Докато се спускахме с влакчето обратно към „Козмо Велйо”, установихме, че мъглата обгръща единствено върха на Корковадо. Долу – в подножието животът течеше слънчев и безгрижен, какъвто беше на отиване. Качихме се в автобуса към Копакабана и не след дълго се оказахме на другото пренаселено и шумно място в Рио де Жанейро. Като в онази картичка от детството ми: бяхме на върха, сега да видим как е най-долу. Как ли? НЕВЕРОЯТНО!

Уголеми

Копакабана - едно от най-веселите места в Рио де Жанейро

Пясъкът на Копакабана беше толкова фин и нежен, че те караше да го докосваш много внимателно: като тънка копринена кърпа, която всеки момент може да се разцепи в ръцете ти.

Уголеми

А когато слънцето залезе, там - по улицата животът се превръща в музика и танци

Океанът беше гладък и примамлив, а наоколо хора играеха волейбол, бягаха, печаха се, пиеха сок от току-що разрязани кокосови орехи, смееха се, снимаха се, купуваха сувенири, слушаха музика, обикаляха ресторанти и кафенета и се забавляваха.

Уголеми

На Копакабана за всеки има по нещо интересно: плаж, волейбол, спортно ходене или просто фотосесии

Беше слънчево, красиво, неустоимо и незабравимо! Знаех, че там-отсреща: в бистро „Алегро” довечера ще свирят джаз и нова бразилска музика. Знаех, че ще има фантастични танци, защото вече няколко пъти бях свидетел на вълшебството: когато бразилците танцуват, светът свършва. Танците са толкова темпераментни, всеотдайни, красиви, хармонични и неземни, че след тях човек няма сили да преживее нищо друго. Знаех и още нещо: че когато нощта се спусне над Рио, Корковадо ще свети великолепно и ще придава на реалността допълнителен вълшебен нюанс.

Знаех всичко това и докато го очаквах, полегнах на плажа, за да привлека слънчевите лъчи и да вкуся специалното тукашно щастие. Нали знаете? В Рио щастието е особена категория. То е съчетанието на фантастични пясъци с островърхи планини и тропическа растителност. То е неистовото желание, когато слезеш от сърфа, да се спуснеш към мрежата за плажен волейбол, да се разходиш с корабче из Гуанабара, а после да танцуваш до късно, да обикаляш през деня откритите кафенета, а вечер – баровете, да поемаш живот с пълни шепи… Да овладееш като „кариоките” изкуството да живееш тук и сега… И да си мислиш, че ако има рай на земята, ти вероятно си попаднал в него. И името му е Рио.

А там горе, извисен на Корковадо, Спасителят да бди над цялата космополитна лудница с разперени за прошка и за прегръдка ръце!

P.S. Ако някога отново се загледам в онази поздравителна картичка от моето детство, ще го направя със спокойствието и насладата на човек, който е видял сбъдната една от детските си мечти и това не го е накарало да пролива сълзи. И не го е разочаровало. Напротив! Помогнало му е още веднъж да оцени нещата от живота!

Значи съм била готова за Рио!

Автор: Даниела Иванова
Снимки: Даниела Иванова