Дневник на една почти обиколка на света (3)

Нова Зеландия

Пристигнахме в Крайстчърч в 2ч. през нощта. Имахме запазена кола и трябваше да тръгнем за Куинстаун веднага. Ето тук изживяхме един от най-големите ядове в пътуването.

Слизаме и никой не ни чака. Гише за тази фирма няма. Питаме на информация и се оказва, че те имат офис в града и отваряли в 8,30 сутринта! Почти получавам инфаркт и започваме звънене на офиса и търсене на вариант, но всички офиси за коли под наем са затворени и единствения изход е, да чакаме до сутринта.

Смъртно изморени сме – на крак повече от 26ч. и нямаме запазен хотел, а да тръгнем по хотелите в 3,30ч (докато звъним става толкова) и да търсим места и да легнем за 4ч е безсмислено. Така, че оставаме на летището, а то е затворено, една зала само където се влиза и кучешки студ. Вадя всички дрехи, които носим и ги обличаме и лягаме на мокета, защото единственото, което крещи мозъкът ми е -легни!!

Изкарваме така 2-3ч. и аз решавам, че трябва да станем и да се движим, защото лежането е опасно и най-малкото, което ще хванем е пневмония. Изтичат последните часове на агонията ни. В 8,30 отварят офиса и ни вдигат телефона. Вземат ни и получават съответната доза яд от моя страна, но се оправдават, че агенцията от интернет не им пратила датосте, а само резерва, при което аз виждам бележка на вратата на офиса- “господин гаврилов, елате сутринта в 8,30, че нямаме точните данни, кога пристигате…” и побеснявам още повече-защото, как не знаят кога пристигаме-като са ни оставили бележка, като са затворили!

Габи ме успокоява и е прав, защото няма смисъл-вече са ни изяли 1 ден, защото в този ден трябваше да почнем обиколката, а сега тепърва имаме 700км (там се кара със 100), за да стигнем и то 48 часа неспали… Оправяме документите. Кола под наем 4 дни-80€, плащаме допълнително да няма францисия-50€ и тръгваме.

Ето тук се почва една олелия с карането. Габи е шофьор, аз навигатор. Проблемът е да се измъкнем от града, но за пръв път караме в обратно движение и с обратен волан. Бърканицата е тотална, нервите изопнати. Гледам на сто страни от къде идват коли, колелата са ужас…Абе голям зор. Напазаряваме и обръщаме пари (Не обръщайте, курсът е лош в цяла Зеландия. Плащайте възможно най-много с кредитна карта. Тази разлика в парите ни глътна над 300€, докато се усетих, че е по-добре с кредитна карта.)

Излизаме от града и потегляме. Умората е не смъртна, а трагична. Пием скъпото им кафе (и тук кафето е безумие, иначе цени в супера като при нас и вкуснотии всякакви). Отварям една скоба, за да напиша, че при влизане също бяхме ровени и душени от кучета и пребърквани тотално за храна. Проверяваха ни хапчетата и рецептите за тях, но в по-слаба степен от Австралия. Но пак от моя гледна точка доста излишно. Тук обаче ни гледаха и грайферите на обувките под микроскоп (хахах,това е шега), за да видят има ли някаква пръст, незнам каква си, дето ги контаминирала!

Байа пор диоз!, вече бях уморена да ми разхвърлят гащите по летищата… Междудругото, в Полинезия е същото-поне на островите в които бях аз. Синът ни заспива на задната седалка и аз държа с мъка очите си отворени. Габи свиква с карането в другото платно, а и навън е вече пустош. Право шосе, коли няма, двупосочно. Там магистрали – няма.

Във всяка държава, в която решите да шофирате, задължително е да ползвате GPS. Ние бяхме свалили карти за Нова Зеландия и Австралия и нямахме проблем в ориентацията. Продължихме да караме и от дясната ни страна се извисяваха Южните Алпи.

Не знам колко време издържах стоически да държа очите си отворени, а изобщо не разбирах как Габи е в състояние да шофира-с обратно движение, 48 часово безсъние и крака оттекли на тупан)!!! По някое време синът ни се събуди и го преместих отпред, за да държи баща си буден и легнах. Казах им да ме събудят, когато стигнем Маунт Кук и едно езеро и потънах в сома!

Колко време съм спала не зная, но по едно време ги чувам да говорят. Разбирам, че сме на бензиностанция и опитвам да се събудя, да отворя очи… Болката в мозъка ми е ужасна, опитите ми са напразни и лежа безжизнена и чувам в главата си: Тук си да гледаш, не да спиш, стани! Описвам го точно, за да успея да изразя нечовешката умора, на която бяха подложени телата ни. Това продължи минути или секунди, не зная. Ето тук изпитах едно усещане, за което разказват изпадналите в кома, след като излязат от нея. Чувах всичко и отчаяно се мъчех да отворя очи и не можех. Душата ми сякаш се беше отделила от тялото и то лежеше там безжизнено и аз бях бясна, че не можех да го контролирам…

Много пътешествия съм преживяла, много умора съм виждала, какво ли не ми се е случвало, но това сега беше нещо толкова силно, че не можех да го контролирам…(когато разказах след събуждането усещането си, моите мъже ми се смяха и до сега ме подиграват,:))))

Както и да е, не знам колко време мина и усетих да ме разклаща ръка и синът ми, които ми казваше: Маме, маме, ето го езерото, тати не дава да те будя, но ти ще се ядосаш после….и тогава успях да отлепя очите си. Главата ми бучеше, шум като от морски вълни и не си усещах тялото. Посъвзех се и започнах да викам: Спирай за снимки! :))

Аз съм ужас. Изкарвам им ангелите на моите мъже, по време на пътуване. Всичко да е бързо, да има време, за малко да видим много, но понякога това е неосъществимо. Казват ми, че когато видя летището и откачам, хуквам, че да не губим време.

Пейзажът е изумителен. Вече сме в сняг и планините се ширят без край и начало. Красотата е неописуема.

Отстрани се редят езера, едно от друго по-дълги (километри, понякога караш 10км и езерото не свършва, сякаш е море), ливади и бели пухкави овце пасящи спокойно, милиони овце, сърнички и няма жив човек. Караш по 100-км и не срещаш кола, няма население, няма къщи (редките села през които преминаваме са от 4-5 къщи, бензиностанция и всичко е природа!

В пълния смисъл, защото, когато пътувахме си мислех как българите мислят, че имат природа. Имат, но в миниатюра. Нямате идея в какви мащаби се ширеше природата пред очите ми…и си сам, ти и вятъра, като пренесен в друга епоха, в друг свят.

Усещането е много странно. Габи се влюби в тази природа. Първите дни казваше, че тук щял да живее завинаги, да си ходи на риба и да релаксира. Но на третия ден решихме (ние градските чеда, свикнали с лудницата, с мегаполиса, с удобствата и забавленията на големия град), че ще умрем, ако ни оставят тук :)))
Особено аз де, която съм нервак и на едно място не мога да престоя дори час. Отвлекох се с душевен разбор, надявам се, не ви отегчих.

Стигнахме до Куинстаун, който беше по принцип втората ни спирка, но след като загубихме 1 ден, се оказа първа. Един практичен съвет, правете резерви за хотели през: hostelworld.com. Вземат ви само процент от сумата за хотела-10% и другото се плаща на ръка. Така имате възможност да канцелирате даден хотел, като повечето са 24ч преди отиване.

Пристигнахме към 8ч. в Куинстаун. Настанихме се в една къща-3 стаи, 10 бани, огромен салон, кухня, истински разкош.

Градът е приказен, на едно езеро, типично планинско курортче, сякаш си в Австрия. Красота неземна. За съжаление, нямахме време за разходка. Габи беше труп, ние също и на другия ден трябваше да станем в 4, за да пътуваме към Милфорд саунд (фиорд, на който трябваше да отидем на екскурзия). Чакаха ни 1000км за следващия ден.

Наспахме се (малко преувеличено, че наспиване не сме имали за 1 мес.) и станахме. Беше тъмно, аз пак легнах да спя, но бях направила грешка да пия кафе и лежах в колата без да мога да мигна.

Когато се развидели, видях, че сме на едно шосе, което се виеше из гори, езера, планини и беше невероятна гледка. Спирахме и се снимахме и пак и пак…

Хванахме втория кораб за фиорда. Студът беше адски. Цена за 3ма-70€. Детето е с намаление. Стори ми се доста евтино. 2ч разходка по фиорда и излизане в Тасманийско море.

До този момент фиорд не бях виждала, което ме очарова, нито ледници. Та какво да кажа-красота, огромна, величествена.

Планини и виещия се залив по тях, от склоновете падаха каскади, покрай кораба плуваха с нас делфини, пингвини…

Седяхме на палубата с шапки и якета, увити върху шапките с дебели пуловери и умирахме от студ, но и за миг не помислих да вляза вътре.. Нямаше значение дали ще се разболеем, само гледката беше важна. Попивах с всяка пора на тялото си вятъра и потъвах в него…

Снимки, снимки, кафе…

Разходката продължи 2ч. Върнахме се и тръгнахме обратно-още 700км. Няма да описвам подробно всичко, защото няма да ми стигнат 3 дни. Само ще кажа, че природата е невероятна, в огромни мащаби и всичко е красиво. Карахме и се наслаждавахме.

На другия ден посетихме 2-та ледника- Франц Джоузеф (който на мен повече ми хареса) и Фокс.

Много интересно нещо са. Между два хребета се стичат и изглеждат като сняг, а са лед и дълги, големи… Хареса ми. Правихме трекинг по около 2 км до тях и обратно. Междудругото всеки ден сме правили трекинг(ходене) по 4-5км, един ден и 8км.така и отслабнах с 3кг. :)

На последния ден се върнахме в Крайстчърч, спахме и на другия ден разгледахме града.

Отварям скоба. Забравих да разкажа, как в тази пустош, Нова Зеландия, спряхме в един град, незнайно къде, който приличаше на град от Уорнър Брос, като от филм, уестърн. Много странен, но функционира и има хора!!! и не е макет, а приличаше на такъв. Имаше само една главна улица и по нея магазини, къщи-не. Реших,че тук идват селяните, които живеят наоколо да пазарят. Беше страхотно изживяване, като да попаднеш във филм!

За хората какво да кажа, по цял свят съм срещала любезни и усмихнати хора, дори в най-бедните страни,(само българинът е сърдит и кисел), но такава любезност, такава лъчезарна усмивка не бях виждала. Те се разтапят като ти говорят. Виждаш насреща си ред бели, прекрасни зъби и от устата струи радост, че са те срещнали. А колко са дебели не е истина. Огромни, високи и много много дебели. Всички. Реших, че това е от селския живот, млякото, пан кейка.
Викам на Габи-ето тук трябва да живеем. Няма да се налага да пазим диета.:)))
В градовете не бяха чак така, но по острова- огромни, децата като буренца…

И да се върна, последния ден разгледахме Крайстчърч. Много ми хареса, миниатюрно малко градче, исторически сгради по центъра, китно, красиво…

Вечерта излетяхме за Полинезия с еър Нова Зеландия. От мен да знаете, няма по хубави самолети, по-големи, по-широки от тях. Пътувала съм с всички възможни линии по света, но такива не бях виждала. Истински рай.
Реших, че ги правят по-широки, защото населението им е с наднормено тегло и да могат да седнат. Каквато и да е причината-бяха разкош, още повече за нас, които щяхме да преживеем 17 полета за 1 месец.

Очаквайте четвъртата, последна част от разказа- Полинезия…

Към Дневник на една почти обиколка на света (1)
Към Дневник на една почти обиколка на света (2)

Автор: Емилия Гаврилова
Снимки: Емилия Гаврилова