Едно пътуване в северните страни

Винаги съм мечтала да посетя Санкт Петербург. Все пак съм се докоснала до онова, тоталитарното време и любопитството ми да науча нещо повече за руската история извън СССР беше голямо. Чувала бях от познати, които някога са ходили до „Ленинград“- кой от завода, кой от училище, кой баща му работил в Русия. Но всички твърдяха едно и също: „Много е красиво“. Това са детските ми спомени, които превърнаха северния град в желаната дестинация.

Екскурзии до там почти липсваха по това време /2006г./ и след дълго ровене с една приятелка, която реши, че идеята за Русия е блестяща, намерихме една за 10 дни – Петербург, Хелзинки и Стокхолм. Е, помислихме си, че доста ще си попътуваме, ще каталясаме и прочие, но нямаше друга възможност.

Екскурзията ни започна с пътуване от София до Бургас за полета на „България Еър“. Лошото беше, че часът на този полет се промени 3 пъти преди да стигнем Бургас. То не беше 14 ч., 18 ч., 2ч. през нощта. Накрая, след като пристигнахме и започна чакането за нощния полет се оказа, че опа, извинете, но полетът ще бъде от Варна в 6 ч. сутринта. Добре, че доброто настроение беше повече от необходимото, защото иначе всички щяхме дружно да направим самоубийствен атентат в самолета на България Еър, ако успеем изобщо да се качим на него.

И така в 6 ч. сутринта, след още 2 часа пътуване с автобус, най – накрая излетяхме от Варна за Санкт Петербург. Групата ни се състоеше от сравнително млади хора на средна възраст 30 години. Това беше първото ми пътуване със самолет в живота. Трепетното очакване се превърна в ужас, когато разбрах, че всъщност изобщо не ми харесва. В самолета беше тясно, налягането ми действаше ужасно на ушите и ми се виеше свят, колана си стоеше закопчан чак до кацането в Петербург.
Когато слязохме времето беше адски студено /все пак в България излетяхме при температура 28 градуса/, а тук беше едва 11 градуса. Разбира се, и двете си бяхме взели почти зимни дрехи, но за беда бяха в багажа ни, дори якетата. Добре, че проверката мина бързо и ние се втурнахме да разкопчаваме куфари и да вадим кой каква ватенка си беше предвидил. Едно младо момиче, студентка по руска история стоеше на изхода с българското знаменце в ръце и след като ни приветства, ни поведе към автобуса, който щеше да ни закара в града.

Можете да си представите, че след пътуването в 30 градусова жега от София до Бургас, размотаването по кафенета до 2 ч. през нощта, двучасово клатушкане с автобус до Варна, близо 3-часов полет и студа, който ни посрещна в Петербург се чувствахме „прекрасно“. Ето защо, когато симпатичната девойка на име Дияна ентусиазирано заобяснява, че сега ще направим панорамна разходка на града, ще снимаме и ще разгледаме „Петро-Павловската крепост“, направо изпитах „върховна радост“. Е, няма какво да се прави, това е организираната екскурзия.

Влизането в мечтания град беше малко разочароващо. Големи и натоварени улици, огромни панелни комплекси, с тази разлика, че блоковете бяха шарени и изглеждаха по-ярки от нашите, сгради Сталинистки тип и изобщо голям, безличен и шумен град. Думите „голям“ и „огромен“ ще присъстват сигурно постоянно в пътеписа, защото там всичко може да се опише с тях.

Тъкмо бях започнала да се притеснявам за излишно похарчените много пари и пред мен започнаха да се нижат прекрасни административни сгради, дворци, разположени на красиви крайбрежни улици, реки, канали и….Нева.
Огромната река се простираше като море, мостовете следваха един след друг, кой от кой по големи и украсени с различни статуи и монументи, Василевския остров от едната страна и Ермитажа от другата.

Всички започнахме да снимаме още в автобуса, спирахме, слизахме, снимахме и слушахме разказа на нашето момиче. Тя говореше с много добра дикция, бавно и отчетливо. Не беше проблем да разберем думите й, макар и на руски.

Много изморени и преситени от емоции, накрая стигнахме до Петропавловската крепост с Петропавловский собор, или императорската гробница. През 1703 г. на Зайчия остров, цар Петър Велики започнал строителството на крепостта, предназначена да пази бъдещия град от нашествия. Тя поставя началото на грандиозния му план за строителство на град, който да впечатли света, както и днес руснаците наричат Питер „Самый лучший город в мире“.

По-късно, на мястото на малка дървена църква от времето на Петър е построен и Петропавловский собор, където се помещава гробницата на всички или почти всички императори и императрици от династията Романови. Камбанарията достига близо 123 м. височина и завършва с позлатена фигура на летящ ангел. Този връх се вижда където и да застанете в града.

Вътрешността на църквата ме впечатли с огромния и красив позлатен иконостас, изографисването, орнаментите и разбира се – гробниците. Всички саркофази бяха в бял мрамор с изключение на тези на цар Александър II и съпругата му, които бяха в зелено и розово.

След крепостта най-после се насочихме към хотела. В автобуса Ваня веднага заспа. Аз издържах до настаняването и макар да беше 6 ч., заспах.

Сутринта се събудих, а слънцето вече беше изгряло. Втурнах се в банята, викайки на Ваня да става, защото трябваше в 7 ч. да сме на закуска и след това на автобуса. Предстоеше ни посещение в летния дворец на Петър I. Облякох се и заприбирах фотоапарати, цигари и телефони, когато се сетих да погледна за SMS-и. За мой ужас часовникът показваше 4.30 ч. сутринта. Взех на Ваня телефона….същото. Погледнах навън и изведнъж разбрах – БЕЛИ НОЩИ! И сега, какво? Налягахме обратно с дрехите и зачакахме да стане време за кафето.

След обилната закуска поехме към летния дворец, така наречения Петерхоф или Петродворец.

Лятната резиденция на руските царе се намира на финския залив на 29 км. от града. Големият дворец е разположен на хребета над Голямата каскада. Самата каскада е атракцията на резиденцията. Тя се състои от 3 водопада, над 60 фонтана и около 40 статуи, позлатени естествено. Тук всички е златно или позлатено.
Когато слязохме от автобуса пред Двореца, първото което видях бяха музиканти на паркинга /като нашите цигански музиканти/, които виждайки българското знаме, което Дияна махаше в ръка, за да я виждаме, засвириха българския химн. Представяте ли си. Беше потресаващо и разбира се, вълнуващо.

Най-много ме впечатли паркът на Петерхоф. Градини, павилиони, десетки фонтани, водни атракции и какво ли още не. През цялото време докато се разхождахме си мислех как се поддържат тези градини. Климатът както се знае е ужасен, а почвата е блатиста. Нужни са сигурно много усилия и средства за всички тези дървета, цветя и зеленина. Изобщо в Санкт Петербург е много зелено. Парковете са неизброими – в града, в дворците, лятната градина. Истински подвиг при тези климатични и почвени условия.

Най-старата сграда в Петерхоф е дворецът Монплезир, както разбрахме от Дияна, това е било любимото място на Петър Велики, който е живял там до построяването на Големия дворец. И как не. Дворецът е малък, едноетажен, на самия бряг на Балтийско море, с чудесни градини и веранди.

Не ми се тръгваше от там. Но…бързахме да разгледаме и Големия дворец. Тъй като се оказа, че за чужденците посещенията са до 2 часа, а беше вече 3, ни се наложи да се пишем за руснаци. Женицата, която продаваше билети великодушно ни допусна, защото нали сме „братушки“.
Това ми направи впечатление през целия ни престой в Русия. Навсякъде, където заговорихме на български, хората веднага ни обясняваха кой кога е ходил на море в България, кой има роднини там и колко е красива и топла страната ни. Беше много приятно усещане, макар че за нашия или моя манталитет, да заговаряш така непознати хора е доста неучтиво, но се уверих че е хубаво. Едно място, където българите не се третираха като трета ръка хора.

Големият дворец беше първия дворец, в който влизах в живота си. Стори ми се много помпозен, разкошен и разточителен. Тронната зала бе меко казано великолепна. Само такива думи ми идват на ума, когато трябва да го опиша. Може би, защото още не бях виждала Ермитажа и Царское село. Но наистина е вълнуващо, е и може би малко прекалено разкошно.
Вътре обаче не ни разрешиха да снимаме.

Тръгнахме си оттам тичайки, защото бяхме закъснели за автобуса. Дияна отново имаше повод да каже, че нашата група сме като малки деца, непрекъснато ни събираше, чакаше и търсеше.

Вечерта решихме да отидем с останалите на прословутата нощна разходка по реките и каналите на Питер.
Корабчето беше малко, плоскодънно, а на масичките за „Добре дошли“ бяха поставени купи с руските бонбони – конфети. Разходката беше очарователна. На места навеждахме глави, защото мостовете бяха доста ниски, а ние стояхме на палубата, за да не изпуснем нищо.

Петър I е искал гражданите да се придвижват основно с лодки. Ето защо строеният по план град е така проектиран от архитектите, че сградите се виждат най – добре от реките и каналите. Улиците изглеждат прекрасно. Почти всяка сграда има дълга и интересна история и Дияна не спираше да говори. Не мога да цитирам колко десетки или стотици реки, канали, острови и мостове има в града. Само на Нева има 308 моста.

Запомних, че тръгнахме от река Фонтанка, на чийто бряг беше нашият хотел, към река Мойка, през няколко канала и под едно такова малко мостче, изведнъж се озовахме в Нева. Невероятно красиво, леко сумрачно, защото вече беше 12 ч. през нощта и доста сюрреалистично, поради белите нощи.

Реката гъмжеше от малки и големи корабчета, пълни с туристи, а по брега имаше тълпи, които чакаха вдигането на мостовете. Нашето корабче се пребори с другите и зае позиция преди Ермитажа. Зачакахме. Доста момчета от групата се бяха запасили с безценната руска напитка, настроението беше приповдигнато и даже имаше озвучаване от „Тих бял Дунав“ и други „подходящи“ песни.
Най-после към 1 ч. първия мост, наречен „Дворцов“ започна да вдига рамене. Корабчето тръгна към него. Бавно заплува докато преминахме отдолу. Пое към следващия, който започна да се вдига 5 минути след първия и така до третия. Ние минавахме под тях, в момента когато двете крила бяха вдигнати до край. Не мога да опиша кака се чувствах, гледайки това. Трябва да сте там, да почувствате атмосферата, да видите с очите си мостовете на фона на бялото сияние в нощта. Сигурно всички сте виждали такава или подобна на тази снимка:

До късно през нощта се забавлявахме, тъй като за сън и дума не можеше да става след такива емоции и адреналин.

Следващия ден бе определен за Ермитажа. Тръгнахме на пешеходна разходка първо към „Казанския собор“. Помня, че тук се намира гробницата на генерал Кутузов от войната с Наполеон и бойните знамена, както и чудодейната икона на Казанската Пресвета Богородица. Катедралата е много внушителна с голямата си колонада отвън и прекрасен интериор вътре. Когато влязохме имаше служба.

Направи ми впечатление, че всички жени бяха със забрадки и чакаха спокойно реда си на огромна опашка, за да си вземат нафора. Как са запазили тази искрена набожност през годините на комунистическия режим, не знам. Знам, че при тях гоненията срещу религията са били в пъти по-сериозни от тези при нас. Аз си купих дървена икона на „Казанската Св.Богородица“, която подарих на майка ми.

Разходката продължи по Невски проспект към църквата „Възкресение Христово“ или както всички я наричат – „Спас на крови“. Тя е особено интересна и знакова, защото е построена от Александър III на това място, където през 1881 г. е бил убит баща му Александър II. Църквата е в типично руски стил и е особено пищна.

Продължихме в посока на Ермитажа. Хубаво е да се разхождаш в атмосферата на Питер. Няма да се опитвам да я описвам. Пресечките на Невски проспект ми харесаха дори повече от него. Той е голям, шумен, украсен с фенери и наистина има красиви сгради в различни архитектурни стилове и свой собствен дух, но малките улички са някак по романтични, тихи и предразполагащи към релаксация.

Пазарчето близо до „Спас на крови“ беше изпълнено със сергии за туристите, като на 90 % от тях преобладаваха матрьошките.

Това шляене по улиците за мен е най-хубавото, когато посещаваш друга държава или град, дори. Само така се усеща духът на мястото. Разбира се, не само по туристическите маршрути, но и в останалата част. Като нас – използвахме всеки свободен следобед и дългите дни, за да се разхождаме в различни части на града с карта в ръка.
Открихме една верига супермаркети „Лента“, откъдето пазарувахме различни руски храни и деликатеси. И особено вълнуващо за мен като почитател на морската храна, беше закуската, на която винаги имаше сьомга и хайвер. Ванчето се чудеше как така на закуска си хапвам риба!? Ами….мога да ям риба постоянно.

ЕРМИТАЖЪТ! Зимният дворец на руските царе. Дворцовият площад, Колоната на Александър I, Генералният щаб, Адмиралтейството и още, и още…Това е сърцето на Петербург.

Направихме грешка, че не си платихме за екскурзовод. Решихме, че и сами ще се оправим, което се оказа непосилна задача. Ермитажът е огромен. Състои се от няколко части и пази голяма колекция от световни шедьоври.

Резултатът беше тичане из коридорите до края на деня, без никакъв шанс да разгледаме поне най-интересните или любопитни експонати в музея, просто защото не знаехме къде са. Почти час изгубихме, за да видим „Мадоната с младенеца“ на Леонардо Да Винчи. Но все пак запазихме хубав спомен от интериора и разточително красивите зали и коридори.

На излизане от Ермитажа, умората си каза думата. Разгледахме „Исакиевския собор“ без да се качваме на купола. Бяхме преситени от красота, разкош и размери. Мога да кажа само едно – величествен е.

В края на деня седнахме в градинката на Исакиевски площад и изядохме по един сладолед. Сладоледът също е прекрасен.

Последният ден в Петербург преди заминаването за Хелзинки. Нямахме търпение да стигнем до Царское село. Не можех да повярвам, че след всичко, което видях тези дни, ще има нещо, което мога да нарека още по-красиво от предишните.

Фасадата на Екатерининския дворец е зашеметяваща и огромна. Дияна спомена, че при строителството, по времето на императрица Елисавета, дъщерята на Петър Велики, статуите били от чисто злато, но в последствие Екатерина Велика наредила да бъдат подменени с позлатени. Ужас! Какво разточителство! Но е толкова красиво!
Опашките от туристи се виеха в далечината. Естествено голяма част от групата веднага започнаха да мрънкат, че ще чакаме цяла вечност и няма да има време да разгледаме. Дияна отиде до вратата и след малко цялата група „братушки“ бяхме допуснати преди всички останали туристи. Отново с предимство.

Дворецът е ползван от германците за казармени помещения по времето на Втората световна война. Вътре е пълно със снимки и картини на пораженията, които са нанесени през войната. Сърцето ме заболя, като гледах разрушенията на всичко това. Да не говорим и за ценностите, които са загубени завинаги някъде по света.

Прословутата „Кехлибарена стая“ е била демонтирана и отнесена при изтеглянето на германските войски и никога не е намерена. Платените репарации са били нищожни, спрямо нанесените щети. Но въпреки това всичко днес е реставрирано, вкл. Кехлибарената стая. За градините какво да пиша – невероятно красиви и подредени с прекрасни малки павилиончета. Особено ме впечатли Александровския дворец в самото начало на парка.

След като се върнахме в Петербург, използвахме времето да се пошляем отново по улиците му. Попаднахме на някакъв паметник, който явно беше издигнат в чест на Руско-турската война 1876 – 78 г., защото на четирите му страни бяха изписани български градове /Плевен, Шипка, Стара Загора и София/, наред с имената на български и руски войници и опълченци. Почти се разплаках.

Продължихме по улиците, повозихме се на метрото, в което почти се слиза до Ада, заради дълбочината му /достига до 32м./, посетихме някакво квартално пазарче и напазарувахме сувенири. Към 10 ч. се прибрахме в хотела и приготвихме багажа, защото на другия ден трябваше да заминем за Финландия.

За това пътуване имахме друг екскурзовод, не Дияна, защото тя имаше изпит в университета. Освен трите руски поста по пътя, които ни провериха паспортите, нямаше нищо вълнуващо при пътуването.

Големите приключения бяха на финландската граница. Автобусът беше спрян на десетина километра от границата и новата екскурзоводка ни обясни, че трябва да изхвърлим руската водка, ако сме си закупили такава, защото граничарите ще го направят. Борба с контрабандата на евтина руска водка.
Мъжете намериха решение без да се маят. Минералната вода беше изсипана на пътя, с водката бяха напълнени пластмасовите шишета, а стъклените шишета – изхвърлени в контейнерите.
Финландските митничари бяха особено недружелюбни хора. Свалиха ни с целия багаж и ни провериха до бельо, въпреки че нашата водачка им обясни, че сме българи, а не руснаци, но предполагам, че „окото им не мигна“. Самият автобус беше „разглобен на съставните си части“ и накрая освободен. Общо три часа на финландската граница. Когато се качихме в автобуса, всичката „минерална вода“ си беше на седалките.

В Хелзинки престоят ни беше кратък и имам по-бегли впечатления. Като цяло това е доста голям, подреден, шумен, но много чист европейски град.

Разгледахме една любопитна църква, вградена в скали. На мен по-скоро ми заприлича на езическо светилище, а може би е преустроено в последствие, не разбрах. След няколко обиколки по улиците тръгнахме за Турку, където щяхме да се качим на ферибота за Стокхолм. Турку е по-малко градче, което е било столица преди Хелзинки. Там престоят бе още по-кратък. Заради забавянето на границата ни остана по-малко време за разглеждане. Личеше си, че градът е по-стар и за мен лично би бил по-интересен, но успяхме да видим само една катедрала, преди да отидем на пристанището.

Фериботът беше огромен. На цели 12 етажа. Явно това е доста използван превоз между Финландия и Швеция, защото имаше много пътници. За мен си беше интересно да пътувам с такова чудовище. Все пак досега се бях возила на малки лодки в Черно море и кометата, която навремето пътуваше между Варна и Несебър. Изобщо не се усещаше движението, но за сметка на това шумът на ниските етажи от двигателите си беше сериозен. Добре, че бяхме по средата поне. Естествено, веднага след като си оставихме багажа в каютата поехме към 12 палуба.

Неописуемо удоволствие. Вятърът беше толкова силен, че с труд се държахме за перилата. Балтийско море изглеждаше неподвижно като огледало и изпъстрено с много острови. Покачихме се на комина и направихме паметни снимки.

Пътуващите използваха безмитната зона на борда и си пазаруваха какво ли не. Имаше организирани анимации за децата. На сутринта слязохме на пристанището в Стокхолм.

Градът е красив и подреден. Най-напред видях безкрайните велосипедни алеи и паркинги за велосипеди. Пред всяка кооперация или друга сграда има такива. Колите не са много и трафикът не е изнервящо натоварен. Хората ми се сториха усмихнати и дружелюбни.

Има много музеи, замъци и паметници. Предпочетохме разходка по улиците и стария град. Разгледахме и кралският дворец, но само отвън, защото е действащ, а ние не бяхме уцелили деня за посещение вътре.
Старият град е безкрайно романтичен с къщите си в различни ярки цветове, фенерите на всеки прозорец, сладкарниците по улицата, от които мирише мноооого вкусно и малките кафенета, гледащи към брега. Улиците са тесни, ама някои наистина тесни – за един човек и то със стълбички. На пристана беше препълнено с яхти и в момента, в който ядяхме по парче вкусна торта и отпивахме кафе, акостира един круизен лайнер. Романтика.

Ваня се обади на мъжа си и отсече, че остава да живее в Стокхолм. След това се разходихме по сувенирните магазинчета и минахме покрай „Градския съвет“, където се провежда церемонията по връчването на Нобеловите награди.

На една малка улица видяхме тълпа от хора и веднага се присъединихме, за да не изпуснем нещо. Оказа се, че там има паметник на техния вариант на „Малечко-Палечко“. Някои от жените се навеждаха да го пипнат и оставяха монета до него, защото поверието гласяло, че той носи късмет за детенце. Е, и аз го пипнах и оставих монетка, но Ваня избяга надалеч със смях. Ако щете вярвайте, но след шест месеца разбрах, че ще имам детенце.

Разбрахме също, че фенерите на всеки прозорец са символ на любовта на жените към техните моряци, които тръгвали на път и отсъствали с месеци. Ето защо жената слагала запален фенер всяка нощ докато го нямало, та светлината да му сочи обратния път. Обяснението беше посрещнато от нас с шеговити усмивки и естествено с покупка на малко фенерче за нашите момчета, че ходят често в командировки.

За съжаление времето ни свърши и тръгнахме към ферибота. Стокхолм е невероятен град. Следващия път може би ще дойдем за по-дълго.

Пътуването обратно до Турку беше с по-малък ферибот, едва 5 етажен, но не по – малко луксозен и изобщо не се чуваше шума на двигателите. Решихме тази вечер да се възползваме от ресторанта на шведска маса и срещу 25€ на човек отидохме да хапнем.

Щях да умра от слюнко-удавяне, докато ми дойде реда на бюфета с рибата. Масата беше дълга поне 6 метра и имаше толкова видове риба, приготвена по различен начин, че на 90% от нея не знаех името. Но си взех няколко различни и си направих пир, който няма да забравя. Тези хора определено умеят да приготвят рибни ястия. Ваня естествено се нареди на масата с месото, според мен нещо, което може да яде всеки ден и в BG, но…
Приключихме с купа плодове и прекрасно бяло вино. Бяхме толкова изморени и преяли, че на сутринта се наложи да ни будят по телефона на шведски, руски и английски, докато най-сетне разберем, че корабът е акостирал и трябва да го напуснем!

Пътуването обратно до Санкт Петербург беше изтощително, а може би знаейки, че си тръгваме вече не ни беше еуфорично. Пейзажът на Финландия не разнообразява с нищо окото, така че след стотина километра зелени ливади и тук – там червена къщичка става скучно.

На границата за Русия опашката се точеше с километри, сигурно защото беше петък. За наша радост се оказа, че автобусите минават с предимство пред камиони и леки коли и минахме много бързо.

Гледката в Питер вечерта, облян в светлината на залеза беше вълнуваща. Отвсякъде се чуха мнения, че всеки град е красив по-своему, но Санкт Петербург е „величествен“. Е, нищо чудно. Нали, такъв е бил и замисълът на Петър Велики.

На сутринта на летището, митничарката ни попита усмихната дали ни е харесало в Питер. Ние естествено ентусиазирано казахме „Да“. Тя се усмихна и отсече: „Самый лучший город в мире!“.

Дали бих дошла пак? Абсолютно! Толкова неща не остана време да видя: Смольный собор, Руският музей, Кункскамерата, стотина прекрасни моста, Михайловският дворец, Юсуповският дворец, Дворецът на Меншиков, Гатчина, Ораниенбаум, Павловск и още, и още, и още… Този път бих организирала сама пътуването и маршрутите си, за да не се съобразявам с нечия програма. Е, Питер не е евтина дестинация, затова ще ми се наложи да посъбера отново средства и дано най-после пуснат „low cost“ полети до там.

Автор: Вера Станкова
Снимки: Вера Станкова