Към Фотобой до Хърватска и назад 1
Шибеник.
Разбрахме се да не правим асоциации с името на роден език. ШибЕни са само собствените ни шовинистични изцепки, че сме върхът на гостоприемството и обслужването. Нищо като подобно. Тук е друг свят. С друга култура. Целунат от бреговете на тюркоазеното Адриатическо море, градецът е старателно изметен до последната прашинка със съзнанието на едни модерни съвременни туристически хора, които знаят как да посрещат гости. Знаят как да обслужват, как да пазят своето, но и да бранят спокойствието на преминаващите странници.
Очаквах поне тук таме за вкус пиян като свиня турист, някоя счупена бутилчица, пакетче от чипс във водата, шише минерална вода по пейките, шумна компания, недвусмислени намеци на почерпен чичо папардак. Няма. Бяло, спретнато и тихо. С изобилие от бели яхти и кокетни платноходи.
Не идеализирам под общ знаменател туристите – нека не остана неразбрана! Който си е прасе по рождение, спокойно би проявил възпитанието си на воля, но само и единствено ако има условия за това. Ако има почва за клепане и пиянски метаморфози. Тук просто няма среда за групова туристическа простащина.
А този цвят на водата! Като художник често използвам тюрокоаз. Но да си призная, мислех, че той реално не съществува във воден басейн. Идете по бреговете на Адриатика – там всичко е наситено синьо-зелено. Варовиковата бяла основа по дъното и специфичните минерали са основната причина този цвят да грее по своя ослепителен начин.
Кухнята на братята западни славяни е почти като нашата, като изключим супите, които дружно определихме като топла минерална водица в чиния. Бива.
Вечерната разходка тук е нещо като сладичкия гъдел на една хармонична романтика. Не искам да спя.
А сладурестата компания на пеещи и свирещи с китари тийнейджъри ме връща в собственото ми безгрижно детство, когато нямахме време да мислим – бедни ли сме, еднакви ли сме, имаме ли хляб, покрив и спокойствие да вярваме в хубавото си утре. Кога младежите у нас престанаха да свирят на китари по площадите и влязоха в МОЛ-овете, за да надцакват крехката си прохождаща снобария?
Време за слети устни, любов, преплетени пръсти, хладно питие и море…Сън.
На другия ден – панорамно щракане из околностите на градеца. Катедрала от 15 век, изкачване, живописна Римска архитектура, разюздани фотографи в стихията си, душевен оргазъм с фотоапарати.
Красиво, субтропично, спечено от жега. Както в Италия, хората си живеят в старинните сградици от преди 6 века и хич пет пари не дават, че нямат изолация, алуминиева дограма, климатик и сателитни чинии.
Път към Сплит – втория по големина град в Хърватска. Маранята във въздуха се реже на кубчета. Няма значение колко разсъблечен си – тя се завира старателно и в най-задръстените ти пори и те кара да искаш да се бухнеш в синьозелените прохладни води на градското крайбрежие. А там цвърчат хиляди хора в небивал летен екстаз.
Плажове, разбира се, няма. Хърватска няма плажни ивици, има каменисти малки зони, на които да си сложиш що-годе хавлията и да се бухнеш във водата. Но не би.
Програмата е да ходим да видим замъка на Диоклециан. Хубаво. Жега. Вадичките пот започват палава игра на гонешка по слепоочията и по гърба ми. Палми и море от цветя из целия град. Красота. Успявам да им се порадвам с половин мозък. Другата половина се бори да не колабира. Жега. Море. Мореееее.
Искам море. Иска го всичкото население от групата ни. Интересен замък. При това – изцяло запазен и под егидата на ЮНЕСКО. Е, османлиите не са имали творческия размах да наложат башибозушкия си маниер чак тук, досами Централна Европа.
Ха, докато бяла сладуреста славянка екскурзовод ни изнася беседа за Замъка и Диоклециановото потекло, с веселие забелязваме, че по всички дворцови стени щедро се веят…гащи. Да, да кюлотите на баби, потниците на чичовци и още разнообразни битови текстилни артикули. Че живеят все още хора в замъка – знаехме, но че имат свободата да си провесват гащите от стените на двореца, не подозирахме.
Пуста журналистическа природа, пусто сърце юнашко на радиоводеща трае ли си да мълчи – срам, не срам, питам аз що е то „две в едно” – замък и гащи? Екскурзоводката естествено не е вчерашна, свикнала е да чува този въпрос в различни нюанси и скорострелно ни обяснява, че ЮНЕСКО може да предложи на наследниците на императора да реставрира домовете им-културни паметници, да им предложи да ги обезщети с други домове ако се изнесат, но не и да им налага къде да си простират гащите. Мда. ДОбро дОшли на Болкане!
Вътре, освен осезаемия почерк на Римската империя, навсякъде царува позната заигравка между старинА и бит пазар. Моля, не плюйте родния Несебър и не го вадете от никакви списъци за културно-историческо наследство! Бит пазара, пластмасовото море от кич и масовка е навсякъде по улиците на замъка. Бизнес. На когото му пречи – да не влиза. На мен – не. Пипаме кракA на бронзовата статуя на някакъв Касчей великолепни (така и не разбрах чия е статуята) с надеждата да ни изпълни желание. Да бе, да! Излъскан му е палеца от пипане, завалията.
Преданието намирисва на великогръцкия туристически измамен прийом – „на този мост е поседнала богиня Атина, онзи камък е докоснат от Аполон, пипай и плащай”. Знам, че си е легенда, ама и аз пипам крак на Касчей. Нали надеждата умирала последна…Аз си помня желанието, ще проверя дали действа.
Разходки, беседи, заговорвам продавач на „картини”, който за малко да ме убеди, че щампованите шарени боклучета са изкуство. И защо ми трябваше да го заговоряяяя.
Тук е преломният момент, в който с Тони се изгубваме. Кой да чуе къде и в колко е срещата на групата след края на разходката? Нямаме включен роуминг, в чужбина сме, не знаем къде са другите. Но сме спокойни. Сядаме и чакаме да мине познато лице.
През това време обаче ставаме неволни свидетели на интересна церемония – възстановка на императорското посещение на Диоклециан, жена му и царедворците сред народа.
Ave, Cezare, moraturi te salutant! (Поздрав за теб, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват). Аве, аве.
Отива си Цезар, ама ние сме си все така изгубени. Ноо не се плашим. Ние можем да четем страниците на собствената си интуиция и знаем, че няма да ни се случи нищо лошо. Биволското спокойствие на две сродни души си блуждае докато търсим телефон наоколо. Намираме начин да се присъединим към групата, част от която дори не знае, че сме се изгубили. Всичко е наред, няма припаднали и тръшнати, няма истерии. Ключов момент: в случай като този мислИ с ряпата на раменете си!
Автобус. Потегляме към обещаното половинчасово къпане в Адриатическо море. Мореееееееееееееее.
Автор: Ели Маринова
Още от автора на :http://sites.google.com/site/eliprolet/
Снимки: Ели Маринова
5 Коментари
Благодаря ти, Симона:) Ще пиша, разбира се..значи знаеш що за емоция е тази Хърватска екзотика:) Рай!
Чудесно написано е всичко…. Миналото лято имах прекрасна седмица по този маршрут. Това трябва да се види и почувства! Пиши пак, Ели… поздрави.
Валери, толкова мило е всичко, което си написал.. Благодаря ти от сърце! Радвам се, че словото ми е свободно точно толкова, колкото и душата. Вероятно защото в момента работя само и еднствено за себе си:) – без цензори, без поправители на “прилична” реч. Пътеписът има 3 части. Предполагам, че скоро ще излезе и последната в публикация. Виждам, че има посетители и наистина много се радвам. Мечтая да пътувам, защото знам как да улавям истината за една далечна земя, обикновена съм до мозъка на костите си и се радвам на обикновените красиви неща:)
Четейки отново това, у мен спонтанно възникна порива да пожелая на Ели по-скоро отново да иде на някое интересно място и пак да ни зарадва с неговото словесно и фото описание. :)))
Продължението затвърди впечатленията от ЕПИЗОД 1. Очарован съм от разказа, макар да не мога да определя от кое по-точно – от съдържанието или от стила. Отдавна не бях чел толкова интригуващ пътепис – с нестихващ интерес от началото до края. БРАВО! Определено Ели освен четката и фотоапарата, трябва по-често и сериозно да хваща и перото. Макар че вероятно го прави, щом в материала споменава журналистическата си природа.