Четвъртък е денят за хаджийство.
Потегляме към Йерусалим сутринта и този път сме без водач. Въоръжени сме с хартиени карти и зорък поглед към табелите по пътищата. ГПС-то ни е с толкова бедна карта, че го носим с нас само за ориентир в коя част на държавата се намираме (в последствие установихме, че можем да ползваме трака, който сме направили в едната посока, като трасе за връщане – почти като Хензел и Гретел и белите камъчета в гората на лунна светлина…)
Йерусалим е на има-няма 60 км от Тел Авив. Какво колосално пътуване, а!! Магистралата води директно там и разбира се, табелите са в изобилие – отново на иврит, арабски и английски.
Още на входа, при влизането от магистралата в града ни посреща това:
Мостът е построен за честването на 60 години от основаването на днешен Израел – започнат 2005 и открит 2008 (демек – навреме). Известен е като Bridge of strings, но му викат Арфата… Не е нужно да споменавам, че е дело на Santiago Calatrava. Височината на пилона е 119 м, което всъщност е най-високата човешка структура в свещения град. Стойността му надхвърля 40 милиона eurо.
За съжаление около моста не съществува място, на което да може да се спре дори и за снимка.
Минаваме напряко през целия Йерусалим, защото старият град е точно на срещуположния край. Отнема ни близо час. По пътя:
Стигаме до заветната цел леко изнервени, но точно под централния вход на стария град има удобен хладен подземен паркинг.
От него се излиза на малко площадче прeд стената, баш до самия вход. Мъжете мирясват.
Трябва да си призная, че за това, което следва, не бях много подготвена.
Тази уличка е от по-широките и по-главните!
От време на време странично се отварят такива:
В някои от дюкянчетата вместо магазинче има:
Свърваме в страни, за да избягаме от пренаселената пазарджийница, в която е и доста трудно придвижването заради туристите, които току се спрат пред някоя сергия и блокират улицата.
След още няколко завоя ту в ляво, ту в дясно, два-три прохода и един тъмен тунел стигаме до полицайка, въоръжена с метал детектори като на летище – ахааа, тука ще да е – проверяваме се и ни пускат да преминем. Изведнъж се озоваваме на големия площад пред „Западната стена“,
по-популярна в България като Стената на плача.
Няма как да минем без малко история и този път. Ето каква табелка стои на площада:
А историята, в много-много груб порядък, е следната:
3300 г. пр.н.е. Мойсей превежда евреите през Червено море и пустинята – та в Canaan.
3000 г. пр.н.е. Давид и син му Соломон построяват на това място първия храм. Храмът е на върха на единия от хълмовете на Йерусалим, вижда се отдалече, но те му устройват и допълнителен „постамент“ от четири мощни стени. Мястото е известно като Temple Mount.
586 г. пр.н.е. Навуходоносор срива храма и завладява територията (Вавилонско време).
538 г. пр.н.е. Втори храм, на мястото на първия, след което за известно време евреите си живеят мирно и щастливо, като последователно умело комуникират както с гърци, така и с римляни, докато през 135г. император Адриян след няколко бунта и счепквания изгонва евреите от града и го прекръщава на Аелия Капитолина, а цялата провинция от Юдея преименова на Сирия Палаестина и започва 19-вековната еврейска диаспора.
От тогава евреите се молят на западната външна стена на града, която е и западната стена на храма на Давид – жалят се, че са били изгонени (затова е стена на плача).
През идните 19 века, обаче, градът не умира. Последователно бива владян от Византия, Персия, пак Византия, арабските халифати, кръстоносци, татари, монголи, мамлюци до края на 15 век, Османската империя и Великобритания и всеки оставя своя отпечатък – културен, религиозен или държавнически… Един от най-старите градове на света.
Въпреки, че днес Йерусалим е столица на Израел и забраната за влизане е отдавна в миналото, западната стена все още е “Мястото за молитви”. Стената е разделена на две- дясната за жени, лявата за мъже.
Женската половина:
Покатервам се на пластмасово столче до стената, за да надникна от другата страна, в мъжката половина, както са направили и десетки други жени.
При мъжете се провеждат нещо като малки ритуали по възмъжаване на 13-годишни момченца. При определени моменти от ритуала, жените, накацали по стената, започват да викат/напяват неистово. Издават много характерен звук, който за съжаление не мога да опиша и не наподобява нищо в нашата звукова култура.
В свободното пространство на женското заграждение има малки масички,
а от страни има библиотека, ако не сте се подготвили подобаващо.
Това не ме учуди,
но следващото ме потресе.
Средна възраст – колко – 15?! 16?! и не, не бяха група и не бяха с учител. Идваха и си отиваха на групички от по 2-3 момичета, опираха глави в стената и мен ме побиваха тръпки…. Разбира се, пишеха си и желанията на листчета, с които стената е осеяна.
Когато мястото свърши, биват избутвани от следващите и се озовават ето тук:
Поверието гласи, че трябва да си тръгнеш както си дошъл. Затова ей тези двечките всъщност вървят заднешком.
Излизаме и ние, макар и не наопаки :)
В мъжката половина също има нещо като библиотека, но с доста по-внушителни размери (тук е момента да благодаря на производителите на Blackberry, че са създали телефон с не-чак-толкова-лоша камера – иначе нямаше да видим това място).
В пода на това антично място има вертикални шахти (не разбрах кога прокопани), покрити със стъкло, през които се виждат основите на стената – а тя продължава още над 20 метра надолу.
Площадът пред Стената на плача реално функционира като синагога през 21 век.
Един кардинален въпрос не ми даваше мира през цялото време – след като градът вече си е отново техен, защо продължават да се молят на западната стена? Защо не си разкопаят стария храм и не си го построят отново?! Или поне да се молят там, където са се молели преди 20 века, дори да не вдигнат храм (така де – сега се молят на една стена).
Отговорът през цялото време е бил пред очите ми, но трябваше да слезем при археологическите разкопки от северната страна на града, за да го осъзная.
Северната страна на храма на Давид, която е и външна стена за стария град, е била прилежно разровена от археолози. Около и пред нея са разкрити сериозно количество антични пластове и разкопките са отворени за любопитните гарджета, като нас. Влизаме значи.
Типично съвременно музейче – с табелки, аудиогайд и картинка на задраскано фотоапаратче в закритата експозиция.
Това е самата северна стена. Малко по-натам пред нея са разкрити парадни стълби от времето на втория храм, пред които засичаме ученическа група, придружавана от:
Сядаме да отдъхнем на стъпалата
и аз подавам ухо към един екскурзовод, който обяснява защо стълбите са неравномерни – едно плитко, едно дълбоко стъпало. Обяснението ме запленява – стълбите били в такт с поклонническата песен, която евреите пеели, качвайки се към храма. Продължавам да го слушам и тогава Отговорът на Онзи въпрос ме шамаросва през лицето. Отгоре върху еврейската светиня, върху основите на храма на Давид, върху камъка, който е основа на света, има построена – какво?!! – ми, джамия, при това не каква да е – най-старата запазена в света.
Dome of the Rock (букв. Палатът на Камъка) е построена през 691 г. сл.н.е. и почти не е променяна от тогава. През 1993 г. Йорданският крал Хюсеин плаща за тоталното й реновиране, включително за купол от 24-каратово злато.
В средата й е същият онзи камък – основата на света.
Мохамед е оставил отпечатък от стъпалото си в него, когато се е възнесъл на посещение при Господ, поне според мюсюлманите.
Джамията доминира на всички панорамни снимки на Йерусалим
(снимката е взета от тук)
и наистина се вижда от къде ли не…
Екскурзоводът продължава да се обяснява по темата – колко не било честно това, как мюсюлманите можели да си правят каквото искат, пък те, евреите, дето били от по-отдавна там и това си било тяхно – тръц! Не могат камъче да поместят в арабската част… Не го слушам вече, тотално съм вцепенена от историческата ирония…
Скачаме на крака и потегляме с едничка цел – да се качим при джамията. Трябва да се върнем отново през площада-синагога, защото входът за горната площадка е от другата страна, от вътрешността на стария град (в днешно време въпросните парадни стъпала просто забиват в средата на стената). Отново проверки, металдетектори, напечения от слънцето плац-синагога, тъмния тунел и пак в безкрайния лабиринт от улички и дюкянчета.
Де тоз късмет! Достъпът до джамията и цялата горна площадка около нея е затворен заради някакви огромни групи с деца. На стъпалата на прохода седят четирима младежи с карабини и търпеливо гледат през мен, произнасяйки closed, sorry… ок, sorry. Потегляме към християнската част.
Следва…
Към Канаан (част 1)
Към Еврейските традиции (част 2)
Автор: Гергана Милушева www.cityscape.bg
Снимки: Гергана Милушева