Задушени гълъбки в масло

/ Старопланинска рецепта от района на хижа ” Ехо” /

Разбира се, започваме от нужните продукти. Гълъбки, колкото повече, толкова повече. Както е казал симпатягата Мечо Пух. А те биват виолетови, червени, бледокафяви и най-качествените и вкусни – зелените гълъбки. Но затова трябва да отидем до Централния балкан.

img_0015

Събота. Пети юли. Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа. С мен е Симчо, колега и приятел. Ръст 190 см, телосложение атлетично, 99 лицеви опори от раз, коса руса, дълга и къдрава, очи кафяво и зелено, ерген. Сериозна подкрепа.

Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино.

Там вече ни чака групата от Раковски. Начело е Бинин, с бързи крака и джипиес. Наско и сестра му Анютка (този път нямам възражения за маратонките й). И разбира се Герганчето, което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози, надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания.

В 10.30 часа стартираме. Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни, организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките. И разбира се към хижа Ехо. Там ще разпънем палатките. Пардон, ще изпънем телата за през нощта, една малко досадна задача, но трябва и да се събират сили.

Първите час и половина минаваме през дере, обрасло и каменисто, стръмно, но не съвсем. Пием вода от една чешма, почиваме, някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите. И така излизаме на местността Шамака, с кошарата, мястото за почивка и скара (но не и бира) и се отправяме към същинското изкачване.

img_0038

И тук правим голяяяямата грешка. Виждаме коловете на зимната маркировка, която ще ни изведе на Карагьолския преслап. Но там на откритото пече яко. А пък и ние сме тръгнали за гълъбки, при все че освен мен други познавачи на този горски деликатес няма. И се шибваме в гората по лятната маркировка. Като не знаем какво ни чака.

А ни чака хубава чешма и много гълъбки. Някои бледокафяви, други червени, трети зеленикави, четвърти силно червиви. Особено внимаваме за пънчетата, така любими на Анютката. Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница, като най-големия поддръжник на това великолепно мезе за бира, вино, в частност и студен айран.

След кратък обяд, от който раниците ни не олекват кой – знае колко, отново потегляме през гората. За да зобкаме горски ягодки, да пеем в един глас ” Пред нас са блеснали житата, окъпани във топъл дъжд”. Макар, че освен треволяк, глог, коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо. Вече и маркировка няма. Така разбираме, ще ни патят главите от тези гълъбки. Бинин вади Джипиеса, някъде по права линия се обажда хижа Ехо, но на 5-6 километра. Това особено не ни радва, но поне ни кара да следваме вярната посока.

img_0041

Някъде около 16 часа, виждаме проблясък в гористата мараня. Открива се на отсрещния, но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена. Значи трябва да сме наляво. Спираме, за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки. И се започва едно изкачване, нямам думи. Пулсът ми се качва, сякаш съм видял първото си гадже, краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание, иде ми да се опъна на зелената папрат, пък ако ще баба Мецана да идва да ме души. Успокоявам се, че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото, то си е всред нас, така че изглежда съм най-малко застрашен.

img_0049

И по едно време, когато вече няма надежда Бинин се провиква: Радецки идва със гръм. На 1200 метра е основната пътека, но някъде по изкачване над 75 градуса. После те стават 800, 420 , 180 метра и през един малинак, още неузрял се изкачваме на магистралата. Браво на нас, часът е малко след осемнадесет. Пет часа в пущинака, голямо геройство.

Бинин, най–добрия водач си, да знаеш. Вкара ни в беда, но и ни изкара без да ти мигне окото. Такъв трябва да бъде един ръководител на старопланиски преход.

img_0084

Хижа Ехо е на приказно място. На юг е високото било на връх Вежен. Величествено е. На североизток е масива със зъберите, хижа Козя стена и в далечината Беклемето. А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука. Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ. Какво да правиш, навици от юношеските години.

За калъбалъка вечерта, количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говорим. Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа. По едно време хижарката леля Венци (може и по-малка да е от мен) мина да ни завие грижовно, да не настинем. Че и утре е ден.

На сутринта хапнахме, пийнахме чай, но без коняк. Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад. После си направихме снимка за спомен и след викове- Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията.

img_0071

А бе скучна работа. Наоколо колове, маркировка, народ. Няма как да се загубиш. Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските, туй е предимството да ходиш по утъпканите пътеки. И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката, всред зеленото от гергевските треви, както казваше класикът Радичков. Че то и в цивилизацията е така, утъпканата пътека емоция ли е. Я да кривнем встрани, че да си разберем от живота.

img_0091

При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях. Хора, от три години в планината все по нещо си губя. Ножчето, шапката, потника или чорапите. И сега не останах назад, май аз съм куцузлията, щом се загубихме в гората. И джипиеса не ни спаси от лутането.

А за гълъбките не остана време, а и кураж да ги сготвим на Ехо. Но щом пиша тези редове, бъдете сигурни, от задушени гълъбки по старопланински няма по-хубаво мезе за бирата .
Не, не ви гъбаркам, истина е.

Автор: Любомир Николов
Снимки: Любомир Николов

Публикувано в категория: А-З . Тагове: , , , , , , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2021. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи