Дубай

Здравейте, драги читатели на сайта! Казвам се Мирослав Димитров на 21 години съм, от гр. Стара Загора, но от 3 години живея и уча в гр. София. Обичам много да пътувам, да снимам природата, както и архитектурните забележителности на миналото и модерния свят. Като всички останали участници и аз ще дам най-доброто от себе си, за да се хареса моето есе на уважаемото Жури и на всички гости на сайта!

Ще започна така – по средата на месец октомври, тази година, аз и сестра ми решихме да отидем в Дубай. Много бях слушал за това място и имах огромен интерес да го видя лично. Започнах да търся оферти в интернет сайтове. Харесах си 2-3 такива за 26.10 или 30.10., но за съжаление всички места бяха заети. Помислих си, че няма да успеем да отидем на тези дати. Започнах да се упреквам защо по-рано не намерих туристическа агенция, чрез която да си осигуря почивката си в Дубай. Но за мой късмет след 2-3 дена звънене и ровене в интернет, намерих фирма, която имаше свободни места за 26 октомври. Хотелът беше 3 звезди, изглеждаше добре и аз реших, че няма смисъл повече да търся други оферти и поисках да отида лично до офиса на агенцията, за да си резервирам почивката.

В агенцията ме обслужи едно прекрасно момиче, много добронамерено и учтиво. В този момент, мен ме притесняваше факта дали оставащите 5-6 работни дни ще бъдат достатъчни за издаването на визите ни. Но са оказа, че за 3 дена те бяха готови. Всичко беше нормално и аз получих всичките документи, необходими за екскурзията ни в Дубай, на 23 октомври. Времето до 26 използвах за ходене по магазини и купуване на бански, дрехи и други необходими неща за почивката ни.
Умишлено тръгнах с по-малко дрехи, защото имах намерение да си купя разни неща от Дубай, а нямах намерение да плащам такси за свръхбагаж, които са твърде високи за всеки килограм отгоре.

На летището всичко премина нормално и спокойно. Полетът ни беше чартърен, а компанията – българска. Самолетът беше стар, но обслужването на ниво. Летяхме 4 часа, но почти нищо не видях, защото беше нощ. Когато наближихме Обединените арабски емирства, слънцето започна да изгрява. Гледката беше изумителна, особено когато под теб се намира пустиня. А самият Дубай от високо е невероятен. Аз за първи път виждах толкова величествен град – град, изпреварил технологиите и възможностите на 21 век.

Когато слезнах от самолета, ме удари гореща и задушна вълна. Аз не вярвах, че наистина е толкова горещ климатът там, дори и през зимните месеци. Автобусите, които ни обслужваха от самолета до терминала, бяха свръхмодерни. Преди да ни пуснат, преминахме през две проверки. Направиха ни и снимка на зениците, защото ако извършим нарушение в Дубай и имаме някаква глоба, ние задължително трябва да си я платим. Хотелът беше изпратил автобус. Оказа се, че от 180 пасажери само около 15 човека бяхме за Арабиан парк.

От момента, в който тръгнахме за хотела, аз започнах да правя снимки – всичко толкова много ми харесваше, че не знаех от коя страна на прозорците да застана. След 20 минути път пристигнахме. Първоначално се разочаровах от локацията на Арабиан парк, защото около него нямаше никакви сгради.

Настанихме се в стаята, която отговаряше на 4 звезди, според българските стандарти. За съжаление, нямахме тераса и не можехме да си отваряме прозорците, заради пясъка и праха отвън. Но лично според мен в България, без да имаме пясък навсякъде, е 10 пъти по-прашно от Дубай. Когато видях контактите, че бяха по английските стандарти много се притесних. Трябваше да зареждам фотоапаратите, телефоните и лаптопа, а се оказа, че няма къде. Но сестра ми е живяла в Лондон и явно там се е научила да слага двойни накрайници в тройка контакт. Голяма част от групата също бяха изпаднали в някакъв шок, но след като им обясних начина, всички останаха доволни.

Колкото и нелогично да звучи, легнахме да спим, защото бяхме много изморени.
Около 3 часа следобяд ни позвъняха от рецепцията, за да ни кажат, че е дошъл представител на дубайска туристическа агенция. Т.к аз категорично отказах да плащам от България за допълнителните екскурзии, които се предлагат, защото бяха двойно по-скъпи, реших да си намеря агенция от интернет. Мъжът беше много културен, усмихнат, обясни ми подробно за всяка една от екскурзиите и аз реших окончателно да направим круиз по канала на нощен Дубай, сити тур на Дубай и екскурзия до Абу Даби – столицата на емирствата.

Помолих го круизът да е още за същата вечер. Към 20 часа пристигна представител на агенцията, взе ни с кола и ни откара до мястото, където бяха наредени много корабчета, целите украсени в светещи въжета.

Водният канал, по който правят круиза, разделя Дубай на нова и стара част. Предимно сградите са ниски, по-стари, но въпреки това достатъчно интригуващи. Виждаха се и небостъргачи, които бяха изключително модерни.

На самото корабче имаше шведска маса, само аперативът не се включваше в цената. Ние седнахме със сетра ми на втория етаж, защото беше открит и имаше възможност за по-хубава гледка.

По-голямата част от времето прекарах на носа на корабчето, защото там духаше вятър и беше много по-приятно, отколкото да съм седнал на масата.

Разходка беше около 2 часа. На кея отново ни чакаше шофьорът, който ни върна до хотела.

На другият ден трябваше да ходим на екскурзия до Абу Даби и затова със сестра ми станахме в 6:30 часа, за да можем да закусим в хотела и да бъдем готови до 8 часа. Тогава трябваше да дойде автобусът и да ни вземе от хотела. Но стана 8:30, а никой не идваше. Започнахме да се притесняваме, че може би са ни забравили. Но от рецепцията се свързаха с нас, за да ни кажат, че се е получило разминаване и ще тръгнем за столицата към 14 часа. Т.к. имаше няколко часа до тогава, решихме да отидем до Мол-а, до който хотела предлагаше безплатен превоз през 1 час.

Молът беше като затворен комплекс, сградата му приличаше на пирамида, а пред нея имаше огромни статуи, приличащи на египетски паметници.

Магазините бяха много луксозни, всички световноизвестни марки за дрехи, часовници, телефони и обувки имаха отредено място в него. По средата се разполагаше фонтан, имаше много скамейки, палми в саксии и други атракции за гостите.

Към 1 часа хванахме автобусче до Арабиан Парк, за да можем да се пооправим и в 14 часа да сме пред хотела. Този път не закъсняха, качихме сме и тръгнахме към Абу Даби.

По пътя в Дубай ни прехвърлиха в друг, по-голям автобус, където имаше руска група туристи, която в последствие се държеше ужасно с всички българи. Екскурзоводът ни беше рускиня и всичко се обясняваше на руски. На излизане от Дубай минахме по най-богатия и лъскав булевард на мегаполиса. Имаше невероятни сгради, а успоредно на улицата беше построено метрото. То е надземно и е най-модерното в света.

Магистралата им беше 4 или 5 платна, като на много места в нейна близост се строяха цели квартали и снимките, които бяха сложени на табелите показваха какви свръхамбиции имат строителните инвеститори в Дубай. Имаше проекти, на които с компютър бяха направени бъдещите небостъргачите, а покрай тях, огромни водопади, паркове, пристанища и други екстри.

Екскурзоводката даже ни каза че, емирството има за цел да застрои разстоянието от 120 км между Дубай и Абу Даби с квартали и търговски центрове до 2018 година. По пътя видях и нефтена рафинерия.

Спряхме до втората по големина джамия в света, която е изцяло от бял мрамор и може да събере 40 000 поклонници.

Куполите й са 57 на брой, а вътрешния й двор е 17 000 квадратни метра. В нея се намира и най-големият килим в света – над 5 500 квадратни метра и тежи 47 тона. Най-големият полилей в света, направен от мед и злато, също може да се види в тази джамия, който е висок 15 метра, а диаметърът му е 10 метра.

Скоро бяхме и в столицата на ОАЕ. Абу Даби е най-голямото и най-населеното от общо 7 емирства. Смята се, че той е най-богатия град в света и принос за това имат нефтените находища.

В началото минахме през резиденциите на управляващите, които представляваха огромни къщи със зелени дворове. Заведоха ни в парк, който се намираше на плажа, а пред него беше поставено най-голямото и най-високото знаме в света.

Там се откриваше величествена гледка към най-богатия квартал на Абу Даби. Наричали го още Манхатън на Близкия изток, защото на тази крайбрежна ивица се намират седалищата на всички петролни компании и посолствата на емирствата.

Аз не се сдържах и влезнах в морето. Водата беше ужасно топла, а пясъка много мек и чист. След това ни заведоха на вечеря в хотел Хилтън, заради сутрешното закъснение. Преди да ни поканят в ресторанта, от хотела ни качиха на 31 етаж, за да видим от високо нощен Абу Даби.

Нямам думи да опиша каква красота видяха очите ми. От всякъде цветни светлини, подредени сгради, красиви джамии, осветени до неузнаваемост паркове и т.н.

След вкусната вечеря, потеглихме отново за Дубай. В автобуса се опитах да поспя малко, защото всичкото това разглеждане на 360 градуса около мен измори очите ми. Към 23 часа вече бяхме в хотела.

На другия ден от 8 сутринта имахме сити тур на Дубай. Отново станахме много рано, за да имаме време да закусим и да се оправим. Всичко беше точно и тръгнахме в обявения час. Отново бяхме със същата група българи, но този път ги нямаше руснаците, което ме зарадва. Екскурзоводката ни беше отново рускиня, но много по-готина и забавна от предишната.

Първо ни заведоха близо до Бурж Ал Араб – 7 звездния хотел, който е построен на изкуствено направен остров. Комисията, която давала категоризацията му, била толкова впечатлена от лукса в него, че решила да даде още 2 звезди отгоре и така да се превърне в единствения седем звезден хотел в света.

За интериора на Бурж Ал Араб са използвани над 840 кг злато. Има и площадка за хеликоптер, която през по-голямата част от времето е голф игрище. В самия хотел няма двойни или единични стаи, а само апартаменти, които са над 500 квадратни метра.

След това спряхме до джамия, която не беше толкова впечатляваща. След кратката почивка ни заведоха до музея в Дубай. Много интересно място. В отделни стаи с пластмасови хора и видео картина бяха пресъздали всички занаяти и традиции на местното население, преди Дубай да се превърне в най-модерния град в света. От магазина за сувенири в самия музей си купихме малко подаръци за България.

След музея ни заведоха на пазара за злато, който се намира в старата част на Дубай. За да ни е още по-интересно, по пътя към пазара ни качиха на водните гондоли, които за около 30 стотинки превозват от единия бряг на канала до другия.

Гледката на самият пазар е малко фрапираща, защото там обстановката е по-бедна, отвсякъде те спират мъже и ти предлагат часовници и парфюми, които естествено са имитации. След 30 минути разглеждане се качихме на автобуса и ни върнаха в хотела.

Със сестра ми решихме да легнем за 3-4 часа, защото след това бяхме се разбрали с част от другата група българи в хотела да ходим на пазар за сувенири. Към 20 часа се събрахме, хванахме такси и отидохме до този пазар. Отново се повтори същата ситуация – отвсякъде ти предлагат парфюми, часовници и други реплики . Но хубавото е на тези места, че можеш да свалиш 50% от цената на купуваната от теб стока. За съжаление на този пазар си изгубих фотоапарата. Помислих си, че съм го забравил в някой от магазините за сувенири и се върнах да попитам дали някой от продавачите не го е взел, но никой нищо не беше виждал. Развали ми се настроението и със сестра ми решихме да се приберем в хотела, а останалите ни приятели продължиха с разходката.

Но докато си лежах в леглото се сетих, че оставих фотоапарата на един стол в магазин за дрехи. И т.к беше 21:50, а пазара затваряше в 22 часа, решихме да отидем на другия ден рано сутринта отново до този пазар да попитам за него. Бях сигурен, че никой няма да ми го върне. Не ми беше много приятно от случилото се.
На другият ден станахме рано, закусихме и отидохме до този магазин за дрехи. Обясних им, че вчера съм си забравил фотоапарата и момчетата от магазина ми го върнаха. Не можах да повярвам. Поисках да им дам пари, но те категорично отказаха. Затова отидох в хранителен магазин и им купих неща за ядене и пиене. Бях много благодарен и си дадох сметка колко културни и хубави хора живеят и работят в Дубай.

След това продължихме да купуваме подаръци за България от същия пазар. Малко прекалихме с покупките, не можехме да си носим торбите. Прибрахме се в хотела. Оправихме се и решихме, че ще ходим на плаж. Хотелът отново предлагаше безплатен превоз до плажа, който се намираше в близост до Бурж Ал Араб.

За моя изненада ни заведоха в парк, който беше затворен комплекс с много палми, алеи, места за отдих и други глезотии. На самият пясък бяха посъдили палми и построили дървени беседки.

Като влезнеш в морето и се обърнеш към парка – изпадаш в едно състояние, което радва цялото ти сърце и душа. Водата беше много солена, но за сметка на това небесно синя, много чиста и прозрачна. Цял ден стояхме там, въпреки горещото време. Аз не желаех да си тръгваме.

Вечерта се прибрахме, оправихме се и решихме да отидем до най-високата сграда в света и най-големия мол отново в света. Хванахме си такси. Знаехме и че до този мол се намират танцуващите фонтани. Пристигнахме и от далеч видяхме и чухме тази атракция. Наистина може да се опише като вълшебна приказка. Невероятно преживяване, което всеки трябва да види – танцуваща вода на фона на чудесна арабска и световноизвестна музика. Самото представление трае около 3 минути и през 20 минути пускат следваща песен с различен танц на фонтаните. Стояхме над 2 часа там, за да можем да видим повече от атракцията.

След това влезнахме в мол Дубай, който е огромен. В него имаше аквариум с акули и всякакви огромни и малки риби.

А над този аквариум имало и зоологическа градина, но не остана време за нея. Ядохме много вкусен сладолед, купихме си разни дрехи и неусетно стана много късно. За 4 часа успяхме да видим 1/3 от този мол.

Прибрахме се към 2:30 часа. На мига заспахме. Сутринта станахме към 7, закусихме и отново отидохме на същия плаж. Но този път стояхме до обяд, защото в 17 часа трябваше да тръгваме за летището. Отново си изкарах чудесно.

След обяд бяхме вече в хотела. Седнахме на лоби бара и чакахме автобуса да дойде да ни вземе. Към 17 часа тръгнахме за летището. Естествено бях без никакво настроение. Не исках този рай да остава минало за мен, не исках тази действителност да се превръща в спомени, макар и невероятни и запомнящи се цял живот. На безмитния магазин на летището си похарчихме всичките пари, които имахме в тяхната валута. Имаше отново няколко проверки. Но всичко мина нормално. Качихме се в самолета и отлетяхме за България.

Има много неща, които не успях да споделя с Вас, защото от време на време се сещам за различни ситуации и моменти. То не беше едно, за да Ви го опиша. И ако някой си мисли, че Дубай е само небостъргачи и офис сгради и няма какво да види жестоко се лъже.

Не напразно в цял свят го наричат „Градът на бъдещето”, защото според мен той изпреварва настоящето. Всичко е така направено, че да няма за какво да ги упрекнеш. Престъпността е сведена до 0 процента. Управляващите мислят за своите съграждани. Особено за дубайците има всякакви привилегии – не плащат никакви сметки за ток и вода, отпускат им се безлихвени кредити, дават им безвъзмездна помощ при всяко новородено дете, както и ако двама дубайци сключат брак. И въпреки многобройните туристи от цял свят цените са много достъпни, от никъде няма шанс да се излъжат или измамят.

Ако до сега не съм споменавал, за един долар ти дават 3.65 дирхама. Голямата минерална вода е 2 дирхама, хамбургерите, кафето и фрешовете са 10 дирхама, такситата возят изключително евтино, въпреки че колите са последен модел тойота и лексус. Навсякъде е чисто, снабдено с климатици, всеки ти се усмихва, започват приятелски разговор с теб. Всички владеят перфектно английски. В Дубай всичко хубаво, което може да ти се случи е реалност.

Ако имам възможност, без да се замислям ще се върна отново там, дори да се лиша от възможността да отида на друго непознато за мен място. Това е изживяване, което слагам в графа „най-хубавите ми моменти в живота”. Искрено пожелавам на всеки българин да отиде в Дубай, защото аз след тази екскурзия започнах отново да мечтая всеки ден. Да вярвам, че мога и аз да живея толкова добре и спокойно, да вярвам в красотата на живота.

Благодаря на всички, които ще прочетат моя разказ за тази красива приказка, която е повече от фантастична.

Автор: Мирослав Димитров
Снимки: Мирослав Димитров