Селото

Един ден зад мрежа от спомени и снимки, новоселците ще говорят за старите жители, но няма да носят техния дух. Друг етнос, други мечти, терзания и вълнения. От бабините приказки не остава нито една – а те бяха магически.

Село. Улиците му прашни. Гьоловете зелени, а на центъра, до чешмичката, патки пасат. Нищо не се променя в него само вятърът клати клоните. Три пъти си е менило мястото, но откак е слязло между реките вече не се е помръднало. Гърда могила и тя на едно място седи, та слънцето кога захожда все зад нея се крие. Пуста и изоставена в единия край на стража стои воденицата. Над нея е пуснал своите грани, като орлови криле, стар орех. Под тях шумоли реката, кротка и ленива, сякаш всеки момент ще заспи. Спускаш се по пътечката и газиш бос в нея.

Полянката отгоре е осеяна с ароматни теменужки, а под краката ти масивна бяла скала и старите корени на орехови дървета. От лявата страна брегът е по-нисък и полегат, а от дясно бликат малки изворчета. Всяко лято ги брояхме и проверявахме. Сега реката е още по-уморена и запусната. Децата не искат да газят водите и, защото по двата склона на стръмния и вече бряг е пълно с боклуци. Теменужките пак цъфтят, но загубиха аромата си.

Мотенската чешма оваяна за себап, ту тече, ту спира. Някога на поляната до нея самодиви китно хоро виели, а после си перяли ризите – на лунна светлина да ги сушат. Овчарите се криели в храстите, дано една от тях да си уловят, но най-често се прибирали с крадена моминска китка.
А булките били красиви под червените була и дъхави невестински венци.

Тръгнеш ли по пътеката към гората стигаш до Мотенската чешма. Там има перило за килими и място за игра. Някога полянката отпред беше огласена от детски смях и гласове на строги възрастни. Сега някой приватизира това место и то потъна в забрава. Недалеч по пътя за Русе се намира могила с формата на женска гръд – Гърда могила. Всяка вечер тя крие в пазвите си слънцето. В срещуположна посока, ако вървиш направо, стигаш до Почивала, една местност с предистория. Нарекли са я така при поредната смяна на местоположението на селото. Този път е свързвал стародомци с новодомци. Понеже се изкачва стръмен склон на неговия връх хората са спирали за почивка. В подножието му се е намирала най-голямата селска чешма, но сега тя е на дъното на язовира. Комунизмът погреба и нея. Баба ни казваше, че в сравнение с всичките седем чешми тя изглеждала като тяхна майка, толкова голяма била.

Следваме пътя на отточната река. Първо през пролетта ще видим гората на бутурчето / местен вид мини циклама /. То е дребно лилаво цвете, което хората вероломно берат и унищожават, но все още се бори за своето място под слънцето.

По реката, по реката и се връщаме отново в село. Ще минем покрай църквата, защото на отсрещния бряг се намира старото училище. До него има живописна полянка, на която връзват коне. Река, коне, билки и синьо небе ….. Отива си тази картина, само нощем се явява в сънищата ми.

От там през центъра ви връщам в нашата махала. Една вече футуристична картина. Точно срещу судормата на баба има полянка с чешма и тополи. Вечер вятърът си играе загадъчно с клоните им, а луната рисува млечни пътеки по малката вада.

Вадата е всъщност мини река, която отнася излишната вода от Илиолта чешма в реката. По жътва светулките я правят още по-загадъчна със своите блескулки. В това вълшебно местенце се оглеждат звездите и се карат коя е най-блестяща. Ние лягаме в тревата и се сливаме с природата, после ядем пердах за зелените дрехи, но какво пък ….сега помня духа на селото!

Кой знае днес, че чешмите, оваяни за себап имат уникална пречиствателна система? – по протежение на тръбите са сеели орехови дървета. Мощните им корени пробивали тръбите и растяли на воля. Орехът пиел вода и я пречиствал за хората. Орехова вода – глътнете си от нея и не ви трябва нищо друго. Това е сладка вода – и зиме и лете студена и кристално чиста.

Днес селото пак е там, залостено между двете реки. Хората вече не са същите… Само вятърът клати клоните на дърветата и Гърда могила крие в пазвите си слънцето. Орехът не опази воденицата. Мотенската чешма пресъхва в нечия частна нива, Илиолта пък е консервирана под бетон и грозни… кравешки… “неща”.

Някъде там в късчетата на разпиляното ми детство един глас крещи мълчаливо…… – НЕ УБИВАЙТЕ СЕЛОТО! – аз още го обичам!
То чака детско краче да мачка зелена тревица и дете да пищи от щастие!

Автор: Лилия Пенчева
Снимки: Лилия Пенчева