Разказът ми за Елена ще започна с поетичния символ на Българското Възраждане – Балканът. Еленският Балкан е познат, обичан, предпочитан за отдих в горещите летни или в студените зимни дни. Имах възможността да посетя възрожденското градче в средата на юни, когато зеленината е все още ярка, непрегорена от лъчите на жаркото слънце.
В Балкана слънцето не жари така, както в Дунавската равнина, спомням си аз. Нали съм от Русе, свикнала съм с гледката на опърлените листа на кестените още в началото на юли. Може би затова така се радвах на ярката зеленина в горещия летен ден и снимах, въпреки че слънцето се втурваше във всеки кадър и сриваше самочувствието ми на добър фотограф.
Разказът ми за Елена, ще започне и оттам, откъдето свърши този за Трявна – от Славейков. Благословен с възрожденска подвижност и пренебрежение към уседналия живот, Старият Славейков е ученик в Елена. Една училищна сграда и до днес носи името, което той й дава – “даскалоливница”. Всъщност първият възрожденски топос от възрожденска Елена, не е обикновено училища, а цял възрожденски “университет”, училище за учители. Славейков измислил думата по модел на “свещеноливница”. Всъщност “Даскалоливницата” е първото класно училище в България, създадено през 1843 г. от Иван Момчилов. През 1848 г. Славейков учи там, а името на училището идва от голямата народна слава – повече от 60 негови възпитаници стават учители във възрожденска България.
В Елена е много лесно да видиш възрожденските топоси – те са събрани на едно място в общ исторически комплекс. В него има две църкви, къщи, хан, там е Даскалоливницата, има чешма, а в непосредствена близост е часовниковата кула. Продължение
