Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (2)

Към Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (1)

Днешният Стар град е разделен на шест зони, в които човек може да се докосне до едновремешните работилници, къщи и воден пазар, да се наслади на традиционни ястия в малките ресторантчета (ако имате толкова време, ние нямахме, затова пътьом си взехме по една тънка питка със зеленчукова плънка от една пекарна на открито. Вкусно.).

Покритите с мъх стени и живописните крайречни улички, декорираните с красиви каменни и дървени резби стари къщи, съчетани с тихата приказна атмосфера, ведрите лица на местните ви карат да се чувствате като във филм за отминали времена.

Улица в Уджън

Всъщност тук наистина се снимат десетки филми – игрални, сериали и документални – киноиндустрията няма да пропусне този вълшебен естествен декор, прекрасен през всички сезони. Автентичен древен воден град…

Първа на пътя ни се изпречва бояджийницата “Хуниуантай”, където видяхме как от векове хората са щамповали тъкани с индиго – традиционен за града занаят. В миналото тъмносиньото багрило се е извличало от растението индиго (в момента Индия е от последните страни, където се култивира това растение). Днес се произвеждат несметни количества синтетично багрило – за нашите дънки.

Платът в този кош се потапя във вана с индиго

Характерно за боядисаните тук платове е, че цветовете остават наситени за дълго. Белите картини на син фон носят очарование и етнически дух. Някога са ги рисували върху плата с пчелен восък. След като приключи рисуването, платът се потапя във ваните с индигова боя. Местата с восък остават бели. После восъкът се маха, изделията се изплакват със студена вода и се оставят да съхнат върху тези високи стойки.

Боядисаните платове съхнат на стойките

Минаваме през залата, където се рисуват мотивите за щампите – простият, но елегантен рисунък говори за въображение, освободен дух и самочувствие, за уникална народна култура. Работилницата е действаща и в момента, произвежда тъкани за сувенирните магазини и по поръчка.

Тук се рисуват мотивите за щампите

Шаблоните за щамповане

Бял плат преди боядисване, на втори план - готов плат

След като излязохме от бояджийницата, Вероника “се изгуби” благоразумно в тълпата туристи и остана да отдъхва в едно кафене и да се наслаждава на речната панорама. Да се седне в кафене в Китай е изключение и моята приятелка не пропусна да му се порадва.

Ние с Виви продължихме по мокрите улици – древни докове, странични алеи, пристани, островчета – наистина магическо място. Стълбите водят към водата, уличките и дори някои врати – също. Кръглите фенери по фасадите разпръскват мека светлина. Нереална тишина. Сякаш дъждът и реката поглъщат стъпките. Малкото пътешественици се реят над паважа, хванали се за чадърите си. Спокойствие. Мистика, легендарно, съдбовно.

Поглеждам към спътницата си. Нещо е неспокойна, сенки преминават през лицето й. Нищо не я радва, нищо не я впечатлява. Какво има? – Нищо, от дъжда е – отговаря. Не иска да ми каже. Дали не е, защото спряхме пред Сватбената зала на Музея на народните обичаи… Наистина, обръчът около нея “Омъжи се най-после!”, затяган от родителите й и малкото й общество, охлаби хватката напоследък, но сянката му винаги я преследва. На 29 е, както тя казва, “ За Пънлай съм твърде стара, за големите градове като Циндао – още млада за брак.”… Не е изключение, към всички млади хора китайското общество се отнася нетърпеливо – очаквателно – кога най-сетне ще се задомят. (Познато и в други култури – “Дневникът на Бриджит Джоунс”).

Все пак влизаме в Сватбената зала, обстановката е жизнерадостна и оживена още повече от млада двойка, която е наела древни сватбени носии и позира развълнувано за снимки и на двата етажа. Вълнението им се пренася и на нас – толкова са слънчеви, едновременно притеснени и искрящи от щастие.

Старинни сватбени одежди от династията Цин - под наем

Сватбени облекла от династията Тан

Младоженци позират

Тук са седнали на яркочервеното сватбено легло, изящно резбовано, което е не просто легло, а цяла малка стая с покрив.

Сватбено легло - стая

Когато леглото може да бъде гравирано по този начин, хората трябва да са спокойни, мирни и щастливи. Майсторството на китайските занаятчии личи в дърворезбата – човешките фигури, птици, животни и цветя са връх на съвършенството. Греди, врати и прозорци – на всичко е вдъхнала душа сръчната ръка. Темите са взети от народните легенди, като пънлайската за Осемте безсмъртни, прекосяващи морето. Виждаме битови сцени на риболов, бойни барабани и гонгове, традиционни образи като дракон и феникс, носещи благоденствие, разцъфнали сливи, орхидеи, божури, бамбук и хризантеми. Те описват народните обичаи с прост и неподправен език, фино и изящно.

Сватбеният паланкин

На втория етаж на Музея на народните обичаи

Легло - стая с балдахин. Копринените завивки са шест - за щастие

Но не само радост е изложена в тази зала, а и повод за мъка… Колко ли сълзи са се пролели над ето тези свидетелства за развод. От династията Тан (681 – 907г.) до окончателното му премахване в Република Китай, е съществувал и развод, обявен едностранно от съпруга.

Документ за развод, написан от съпруга

За да бъде признат, е било достатъчно недоволният съпруг да посочи поне една от следните причини:
1. Съпругата не проявява синовна признателност към свекъра и свекървата. Те могат да разрушат брака дори и против волята на двамата партньори.
2. Тя не успява да роди син.
3. Тя е ревнива. Това включва и несъгласие мъжът й да си вземе втора съпруга или наложница
4. Тя е зла.
5. Тя е приказлива.
6. Тя извършва кражба.
Все пак има три изключения, при които не е разрешен едностранен развод, дори ако някоя от горните причини съществува: ако тя няма семейство, в което да се върне, ако е съблюдавала целия тригодишен траур за свекър или свекърва или пък ако нейният съпруг е бил беден, когато са се оженили, а сега е богат. Имало справедливост…

Навън светлината не се е променила – все такава си е, като пред здрачаване. Свежото ухание на влажна кора на дървета и листа ни приветства. Езерото е спокойно и притихнало, повърхността му не се надипля от никакъв вятър. Неподвижното тъмно огледало ми напомня даоистката притча за водата в езерото – всяка човешка същност може да бъде сравнена с езерни води, а тялото – с бреговете му. Добрите дела са като воден извор. Ако човек не успее да натрупа достатъчно добри дела, изворът на езерото секва и то пресъхва. Коритото му се напуква и в тялото нахлуват болести…

Воалът между световете тук е съвсем ефирен – виждам назад през хилядолетията китайци, облечени в други дрехи, да се плъзгат над улиците по същия начин, както и сега – техните праправнуци; да влизат в същите ресторантчета и магазини, запазили вида си непроменен. Една девойка от миналото гледа замечтано от отсрещния прозорец с дървени кепенци, после потапя калиграфската си четчица в мастилницата и продължава да реди стихове в отговор на песните на древна поетеса. Имало е много жени писателки през седемнадесети век, които са организирали школи от последователки. Както и мъжете, дамите също се събирали на четения и обсъждания на творбите си. Млада поетеса от тези школи се мярна на прозореца. Прозорец – вход към други светове…

Рязко се връщам назад в настоящето. Оглеждам се – Виви я няма. Не личи кое време на деня е, поглеждам часовника – единадесет, обедно време за Китай. Може би Виви е отминала напред, да разузнае за подходящо място за хапване. Отвсякъде се носят аромати на готвено – апетитни за азиатските туристи, за мен – не толкова… Открих я пред една пекарна, където се предлагаха тънки суховати питки с плънка от неизвестни зеленчуци. Нямаме време да сядаме за по-дълго, скоро трябва да се връщаме, а има още толкова за разглеждане. Хрупаме питките, които се оказаха изненадващо вкусни и поемаме по един от седемдесетте моста на Уджън, изградени в различни стилове.

Питките със зеленчуци

Жив музей – не ми харесва това определение, прилича на “изоставен динозавър”. А хората населяват града и днес – с радост и любов. Любовта личи във всичко – и в най-малкия детайл от мостовете или резбата по фасадите. Балансът между човека и природата се вижда най-вече при мостовете – те са били там повече от хиляда години. Като че ли са поникнали от двата бряга като нещо природно, като причудливи дървета.

Гледани от високо, и къщите приличат на водни цветя, разцъфтели по реката. Има такъв град.

Покрити дървени мостове в Китай можете да видите в провинциите Фудзиен и Джъдзян, по югоизточното крайбрежие. Забележителна е както тяхната изключителна красота, така и разполагането на гредите при строежа по уникалната технология “лъчев сноп”. Майсторлъкът се предава от едно поколение на друго, най-вече между роднини. Това са важни места за събиране на местните хора през всички сезони, тъй като селището няма как да има площад. Тук гражданите се забавляват, молят се на техните богове, общуват. От 2009 г. покритите мостове са под закрилата на ЮНЕСКО, включени са в Списъка на световното културно наследство.

Покрит дървен мост

Особен аромат на античния град му придава и прочутият Театър на сенките. За да гледате негово представление, трябва да почакате да се смрачи. Но ние нямахме толкова време, затова по-късно Виви ми услужи с нейни снимки на такъв спектакъл от предното й пътуване.

Театър на сенките

И Театърът на сенките е признат от ЮНЕСКО като световна културна ценност. Уникалното китайско забавление се е зародило преди хиляда и петстотин години. Жива традиция на хиляди години – самата мярка за неповторимост е уникална! В него се използват цветни фигурки, направени от кожа или хартия. Кукловодите задвижват фигурките с помощта на пръчици. Те се показват на полупрозрачен екран, който се осветява отзад и така стават видими. Музиканти винаги придружават пиесата с инструменти и пеене – включват се малки барабанчета, медни чинели, китайска цигулка ърху и различни духови инструменти. Сюжетите се вземат от популярни романи, легенди, приказки и предания – завладяващи, интересни и разбираеми за всички зрители.
Различните цветове обозначават характера на героя: червено лице – честен, искрен и готов за подвизи човек. Зеленият цвят е признак на себеотрицание и храброст, а черният обозначавал строгост, безкористност и справедливост. Жълтият е за герои с вълшебна сила, а белият – за хора коварни и вероломни. Истински народен театър, жив и обичан и до днес. В момента повече от двадесет страни имат такива трупи.

Театър на сенките

Ето и легендата за възникването на най-ранното екранно шоу, прадядото на киното.
Любимата съпруга на император У от династията Хан (206 г.пр.Хр. – 220 г.сл.Хр.) починала и той потънал в дълбока скръб. Затова царедворците решили да му покажат “сянката” на жена му зад едно платно. Явно идеята е била успешна. След като любимата му привидно се върнала към живота, и императорът се завърнал към държавните дела за голямо облекчение на всички, а играта на сенките станала едно от любимите развлечения в двореца.
По време на династията Мин само в Пекин са играели петдесет професионални трупи.

Театър на сенките

Продължаваме нашата разходка. Впечатлява небивалата чистота из градчето и грижата на властите за поддръжката му. Тя е невидима, не придава лъскавина на старината, а обратното – залага на автентичния й вид, така е изглеждало преди хиляда години, така изглежда и днес.

Разминавахме се с приятелки – жени от всички възрасти, по две, по две, сгушени под общ чадър, дошли тук като на поклонение. Тези образи изплуваха в съзнанието ми дълго след това…

Приятелки на екскурзия в Уджън

Пред нас е втора водна сцена, строена през 1749, по време на династията Цин. Актьорите са местни хора, които и сега представят местната опера Хуагу (Huagu), много обичана в провинциите Хунан, Хубей, Анхуей, Гуандун, както и тук – в Джъдзян. И тук сюжетите са баладични и от даоисткото изкуство – битови, свързани с любовта и семейните конфликти.
Тук театърът е на открито и достъпен за всички, както е бил някога площадният театър в Европа. Рядко има специални сгради и зали, но поколения израстват с любимите истории, познати на целия народ.

Съвременна улица в Уджън, извън Стария град

Десетки музеи останаха за следващия път – дали ще има такъв…

Неподвижна вода, мостчета, къщи, каменни парапети, театрални сцени, сводести порти, колонади, кейове, минувачи, дим от готвене, който се слива с леката сутрешна омара – истинска китайска живопис с туш.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева