Към Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (2)
“Ситан повече ми харесва от Уджън – каза Виви – По-жив е, по-истински”.
Скоро ще можем и ние да сравним двата града. Тук беше магия, а какво ли ще бъде нататък…
Жизнената сила “ци” според даоистите и други китайски философски школи е присъща на всичко, което съществува. Следователно – и на водните градове, добавям от себе си. Освен от външния пейзаж, аз отнасям и спомени от вътрешния пейзаж на китайската духовност.
Тръгвам си по-богата – с много красота в душата и с купища сувенири, накупени под горещото неодобрение на Виви. Моите китайски приятели винаги гледат да ме предпазят от лудостта на туриста – сувенирите: “Не купувай, скъпо е… Другаде това ще го има по-евтино!” Добре, че не ги слушам – така и семейството ми може да се порадва на чуждоземните реликви – белези на великолепното пъстро многообразие на човешкия живот, на един различен от нашия свят.
Успяхме да вместим в обиколката на Уджън и две галерии с живописни творби на съвременни художници, но вече е време за обратния път. Разделям се с необикновения град, завинаги в негов плен.
Шофьорите от нашия автобус ни отпускат още половин час за обяд в съвременната част на града, преди да потеглим за Ситан. От опит знам, че когато трябва бързо да се нахраниш в Китай, при това с приемлива за европееца храна, най-добре е да се заложи на дан чао фан. Ориз със зеленчуци и омлетени лентички, без ужасни подправки, приготвят го в повечето краища на Китай. Ако нямате време за експерименти – послушайте ме, поръчайте си дан чао фан, ще ви нахрани.
Ние така и направихме – хапнахме набързо в едно малко ресторантче и се върнахме в автобуса. Седнахме, потънали в мислите си.
Устремяваме се към втория воден град – Ситан. Той е разположен в същата провинция Джъдзян, на стотина километра от Шанхай и от Ханджоу (последната ни цел). Датиран е от периода Пролет и Есен (770 – 476 г.пр.н.е.). Ситан е място със стратегическо значение на границата на някогашните царства У и Юе. Равният му терен е прорязан от девет реки и канали.
Пристигаме в непресъхващия дъжд. Този път си вземаме целия багаж – тук ще се нощува. След известно суетене екскурзоводът ни повежда към малък семеен хотел на два етажа. Скромен, но чист – това се иска. Стоварваме багажа и пак хукваме, кой ти гледа дъжда – имаме един следобед за разглеждане, сутринта потегляме за Ханджоу.
Раздадени са ни билети, които се проверяват по познатия начин, с пееща машинка в началото на Стария град.
Стъпили на земята на Ситан, вие тръгвате по покрития коридор, дълъг повече от километър покрай речния бряг. Този навес с дървена конструкция и керемиден покрив осигурява подслон за хората от палещото слънце или дъжда, който през лятото е всекидневие. Той е отличителната черта – едно от чудните архитектурни решения в града и свързва магазините, жилищата и хотелите.
Още от основаването на Ситан по дължината на реката са отворени магазини и започва търговска дейност. В Южен Китай често вали. За да привлекат купувачи, търговците решили да удължат покривите и стрехите на дюкяните си чак до речния бряг. Стрехите са подпрени и отделните пространства са обединени в един дълъг коридор. Част от него е много изискана с резбованите си декоративни мотиви.
Има добре запазени групи от сгради от династията Мин (1368 – 1644) и от династията Цин (1644 – 1911) с високи художествени качества и историческа стойност. Мястото за жилищна площ се е пестяло. Тесните улици са като въжета, свързващи целия град в мрежа, така че от която и точка да тръгнете, ще намерите всяко друго място. Най-тясната е едва 80 сантиметра широка и пропуска само един човек в една посока.
Второто от чудесата са мостовете, около стотина – дървени и каменни, които постоянно се реставрират и обновяват. Навързани над огледалните реки, те са като скъпо бижу по шията на античния град.
И днес можете да видите изложби на древни редки книги, събирани от поколения и представени от собствениците – жители на Ситан.
Тук тълпата е по-гъста, нескончаема, едвам се разминаваме по коридора. Туристите са само азиатци, не видях европейци. Интересът към Ситан многократно надхвърля интереса към Уджън, а и моите очаквания. Виви излезе права – жив и истински, с по-приповдигната и непосредствена атмосфера. Готви се навсякъде – направо на улицата, предимно пържено, сипва се в пластмасови чинийки и екскурзиантите продължават разходката си, ядейки (нещо, което не може да се види например в Пънлай). По всяко време тук кипи живот.
Навън се спуска здрач – свечерява ли се или облаците се сгъстяват? Тук-таме започнаха да палят фенерите, полюшвани от бриза – знак, който води до друго време и пространство. Животът трябва да се живее заради красивите неща, това е внушението.
След вечеря, около 17 часа, по улиците навсякъде се поставят бамбукови столчета, местните сядат на тях, гледат минувачите и си приказват. Задушевна идилия…
Не знам дали хората се движат в картината или тя се движи в техните сърца. Времето в многоизмерния свят се огъва. То може да изчезне, когато сме се разтворили в момента – точно това се и случва в синия час. Тихата вода, красивите мостове, рибарските лодки, светлините и отраженията на целия град образуват един омагьосан свят, изпълнен с поезия, който може да се види само по долното течение на река Яндзъ.
На покривите на някои стари къщи е прорасла трева. Казват, че духът на бившия собственик се е слял с тревата и й помага да расте като благославя мира и спокойствието в къщата, както и нейната трайност, а също и благополучието на целия град.
Традиционен оркестър на открито
Дори обичайната за китайците глъчка, която често стъписва чужденците, необяснимо се е снишила до тих говор. И точно когато вече се отнасях в друго измерение, страшна, дори обидна миризма ме блъсна в носа и набързо ме приземи. Какво е това!!! – Ферментирало тофу, дълбоко пържено – популярна закуска в Източна и Югоизточна Азия. Шокът от срещата с вонящото соево сирене е пълен. Няма къде да се скриеш – смрадта е разпростряла пипала навсякъде – хваща те за гърлото и те дави. Не може да се опише с думи. Това демонично ястие трябва да се яде с противогаз! Заснимах и бягах на безопасно разстояние, извън обхвата на “парфюма” му, оцелях след близка среща с този деликатес. А той си има поклонници от векове…
По-късно научих подробности за приготовлението му, съществуват множество варианти. При традиционния метод първо се приготвя саламура от ферментирало мляко, зеленчуци и месо, добавят се сушени скариди, горчица, бамбукови връхчета и китайски билки. Ферментацията на саламурата отнема няколко месеца и безвредните бели кубчета, потопени в нея, се превръщат в нещо ужасяващо, от скучното прясно тофу не остава и следа. Яде се пържено, полято с чили сос. Миризмата му наподобява гнили отпадъци или тор – признават дори любителите ентусиасти. На вкус може да се сравни с развалено месо, но казват, че колкото повече мирише, толкова е по-вкусно. Не ме питайте защо го ядат, нямам обяснение, но то има много почитатели, редят се на опашка за него. Истината е, че никой не остава равнодушен към него – любителите му, а те са много, безпогрешно намират пътя към сергията, а всички останали бягат презглава като от ада.
Ето едно ястие, което не може да бъде домашно приготвено – луди ли сте, нали съседите ще ви изгонят на минутата! Затова и поклонниците му толкова се радват като го открият на пазара…
Лакомството пържено ферментирало тофу
Подобна е вонята на плода дуриан от Югоизточна Азия, който се продава навсякъде в Китай. Веднъж Сун ми каза благо: “Вярно е, че вони ужасно, но пък е вкусен!” Не се престраших да опитам тази вкусотия – то не можеш да се доближиш до него. При това наричат този убийствен плод “краля на плодовете” – съвсем несправедливо узурпирана титла, мисля…
Виви отдавна предвкусваше как ще си хапне от любимото ястие, което тук, на юг, особено майсторски приготвят. Купи си с радост от тофуто, заснехме превъзходното зловоние и продължихме нататък…
Както животът е изпълнен с контрасти и противоречия, така и в нашето пътешествие се редуваха проза и романтика. Виви ми беше разказвала още преди година, че в Ситан има едно особено място, аз си го нарекох магазинче за надежда.
В него хората си купуват специални листчета (по осем юана едното) и правото след като напишат нещо важно на тях, да ги залепят по стените на магазинчето. За всеки различни неща са важни – някои си написват желания – да забогатеят, да се задомят; но повечето оставят кратки послания на свои близки – приятели или любими. Листчетата си стоят там с години и се пазят. Стават стотици, може би хиляди… Можеш да си прочетеш писмо, писано за теб преди две години или преди два дни…
Виви пред магазинчето за послания
Виви си търсеше бележка, писана от неин добър приятел от Циндао миналата година, но така и не успя да я открие. Друг път обаче си е намирала такива писма, те двамата си имат дългогодишна традиция в тази уникална поща.
Внезапно вниманието й беше привлечено от ето това послание заради обръщението в него, което съвпада с нейния прякор “Голяма глава” и тя го засне.
Ето какво гласи то:
“В десетмилионното човешко море, във времето на дивата пустиня, нито по-рано, нито по-късно, аз срещнах теб – най-важния човек в живота ми. Сега, в този момент, в Ситан, единствената ми грижа е да те имам, надявам се, завинаги, Датоу. Обичам те
5.10.2011, 14:33 ”
Простичката спонтанна бележка се превърна за мен в изящен урок по любов. Дълбоко ме трогна тази поща на приятелството и любовта. Дано е трогнала и любимото момиче и вече да са заедно и – завинаги. Но дали е прочела писмото…
Образът на Мао да не ви смущава, всички листчета го имат…
“Датоу” в превод означава “голяма глава” – прякора на любимата. Приятелките на Виви също я наричат така, както виждате от снимката, нямат никакво основание… Отначало аз се дразнех на карикатурния й прякор, но като видях, че момичето това не го впечатлява, се успокоих. Тук никой не се обижда на прякора си, приемат го с радост, като нещо естествено.
Да ме прощава влюбеният поет – автор на импровизираното любовно признание, че то достигна и до любознателните ми сънародници, но как иначе да научим повече за китайския свят. А и то е оставено на такова видно място, надявам се, няма да ми се разсърди.
Тръгваме от магазинчето за надежда – този дълбок и много личен импулс на духовността на един народ. Китайска романтика, красиво…
По-нататък се завъртат като в калейдоскоп магазинчета и работилнички, хора с чадъри и светещи корабчета, и лодки по реката, мостове, беседки, фенери…
Народни инструменти - окарини и кавали
И за да бъде пълна картината, заедно със залеза, тихият ветрец довя до нас един ясен, звънлив женски глас. Огледахме се – кой пее… Хората се спираха и се взираха отвъд канала – на античната водна сцена се беше качила певица на арии от Пекинската опера. Някога езерото пред сцената се е изпълвало с лодки, от които зрителите са наблюдавали представлението… Малката фигурка, облечена в театрална роба, пееше отдадено и вглъбено и насищаше въздуха с нещо непреходно и истинско – китайския дух.
Слушахме прехласнати, не смеехме да мръднем. Дълго след като се бяхме прибрали в хотела, красивият глас се носеше над града…
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева и Уан Уей (Wang Wei)
10 Коментари
Добре дошъл, Джани, и в този сайт! :) Много интересно си разказал за истинската Англия, така и аз я видях през твоя поглед.
Аз пък първо публикувам тук, но все не мога да догоня първенците… Не е лека работа, но – здраве да е! Що е живот – пред нас е! :)
Скоро ще продължа китайската тема. Луд умора няма… :)
Поздрави! :)
E, Натали…
Озовахме се в една лодка, т.е. сайт с пътеписите си. Тъй като моят е публикуван в блога ми и някои други сайтове, няма да получа електронна мишка. За лаптопа не ми и трябва. Радвам се, че прекрасния ти пътепис е тук. Бих желал да се разходя до Китай, но дестинаията не е по джоба ми. За това, ще го разглеждам през твоите очи и съзнание. Удоволствието е изцяло мое…
Здравей, Петьо!
Китайската храна си е вкусна за китайците – както казва съседът ни грък: “Имат хиляди видове ястия, но много малка част от тях могат да се ядат от европейци”.
Тук храната е изведена в култ, хората не могат да разберат как така някой ще има различен вкус от техния и няма да я харесва…
В това е и част от многообразието на света :)
Сърдечни поздрави! :)
Радвам се, Боре, че ти е допаднал и този разказ. :) Скоро идва и следващият, пак ела. :)
Благодаря ти, Тит, за похвалата. Така е – обикнах тази страна и не ми се мисли за раздяла, особено с приятелите. Надявам се – няма да е завинаги. :)
Поздрави! :)
Китай е все по-близо до нас. Имат си и водно огледало и сме на една трапеза :) Дали е толкова вкусно обаче?
Много благодарности за разказа и прекрасните снимки към него!
Прочетох и разгледах с удоволствие!
Б.
“Животът трябва да се живее заради красивите неща, това е внушението.”!!!
Красив разказ за красивите неща. Ти наистина обичаш тази страна ми придаваш това топло чувство с разказа си!:))
Тит
Мила Марина, благодаря за коментара. Китайската кухня като цяло се ползва със световна слава, без хората да си дават сметка, че във всяка страна тя е адаптирана към местните вкусове, иначе китайските ресторантчета не биха оцелели. Само на вид наподобява китайска храна, не и на вкус. От своя страна, китайците, които сме гощавали с наши, български ястия, домашно приготвени, много ги харесват.
Радвам се, че ви е допаднало описанието ми на злощастното тофу, уверявам ви, не е преувеличено.
Приятна почивка ви желая и доскоро – с четвърта част! :)
Mного ми хареса тази част от разказа.:) Прочетох я на един дъх.За пореден път се потвърждава тезата ми, че храните и по-специално плодовете, които не са световно известни и популярни, не стават за ядене. От моя опит мога да добавя към списъка с прехвалени гадости личито и плода приличен на сопол – passion fruit(според мнозина афродизиак)
Тофуто ми се струва достатъчно гадно само по себе си, но описанието на вашия деликатес ме впечатли :)))) Посмях се.
А въпреки тъгата, която усещам, че си заминавате, тази част е оптимистична. Слънцето отново изгрява… :)