Последни обиколки
Тъжно е, когато приказката свършва… Раздялата с приятели винаги тежи.
Когато пристигнах в Китай преди три години, моя приятелка от Варна ме успокояваше по скайпа: “Ще свикнеш, накрая даже няма да ти се връща…”.
Усмихнах се мрачно – толкова абсурдно ми звучеше тогава. Разбира се, Лили излезе права.
Някои хора минават и бързо излизат от живота ни. Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни. И ние никога вече няма да сме същите…
Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. Не очаквайте да пиша за китайската мафия – не ми е интересна (както и българската, и японската, и останалите по света). В драматургията има предпочитание към така наречения “лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по–интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност.
Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много. Тук, в Пънлай, имам привилегията да познавам едни от най-добрите хора и те да са мои приятели – Уан Уей, Сун, Клер, Джанбин, Ян Шао, Маа и Ники – прекрасни млади хора – умни и чувствителни. Към тях добавям и двете европейки – Моника и Вероника – с които ме свърза същият този малък севернокитайски град. Благодарна съм, че попаднах точно в провинцията, а не в някой от мегаполисите на Китай. Тук, далеч от многогласия Вавилон, са се запазили старите нрави, обичаи и отношения, китайският дух.
Броени дни до отпътуването ни. Еднопосочно този път. В тези последни обиколки из града се прощавам мислено с всички интересни места, които ми станаха любими и до края не преставаха да ме изненадват и удивляват. Привързах се към тази откритост, детска непосредственост и готовност лицата винаги да разцъфнат в усмивка. Ще ми липсват.
Дали ни харесва или не, но всеки от нас е посланик на добра воля на собствената си страна в Китай. Нашето индивидуално поведение оказва влияние върху начина, по който ще бъде разглеждан целият ни народ. Когато се отнасяме с местните жители честно, с уважение и достойнство, така и те се отнасят с нас.
Изчислено е, че до петдесет процента от всички новопристигнали чужденци в крайна сметка напускат Китай по-рано от планираното. По същество всичко е различно. Влюбена съм в Китай, но не винаги ми е било леко. Минах си и аз през четирите етапа, които характеризират престоя в различна култура.
Първият период, наречен от мен “меден месец”, е най-вече вълнение и очарование от приключението Китай, когато виждаш преди всичко екзотиката. След като този романтичен месец отплава, настъпва оттеглянето. Изпитвах нови и неприятни чувства на неудовлетворение и гняв, породени от езиковата бариера, ниската обществена хигиена (защо плюят непрекъснато и навсякъде!), безопасността на движението – по-скоро опасността да вървиш по улиците… Споразуменията и договорите непрекъснато се променят или не се спазват и това води до усещането, че човек постоянно е излъган. Открих в себе си тенденция да критикувам и да се възмущавам от всичко. При мен продължи около три месеца, но обикновено обхваща половин година, ако човек няма социална подкрепа и приятели сред местните хора.
Идва третият период – на приспособяване. Човек се чувства по-уверен, по-малко изолиран, връща си чувството за хумор, животът става по-рутинен и предвидим. Приятелите помагат много. И така – две години.
Продължение »
