Една любовна история

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

“Изток, запад, север, юг – все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.” (Елиф Шафак)

През 2014 година, дирекция Външни предавания при турската радио-телевизионна корпорация, организира конкурс на тема: “Истанбул: Един град, два континента”. Не открих много информация за конкурса. Кратка статия, публикувана на сайта на Радио Гласът на Турция съобщаваше темата, по която трябваше да съчиним кратко есе. Наградата ми се стори повече от вдъхновяваща- пет дневна екскурзия в Турция.
Беше твърде хубаво, за да е истина. Реално или не, аз избрах да повярвам и да се включа в предизвикателството.

Преди години, бях посетила Истанбул с туристическа група. Посветих един пролетен уикенд на императорския град и въпреки краткото време, което бях прекарала там, имах достатъчно впечатления, които можех да споделя. Препрочетох някои любими пасажи от “Истанбул. Спомени за един град.”, за да си припомня меланхолията на града и се захванах с нелеката задача да опиша Истанбул с не повече от 400 думи.
След няколко месеца получих съобщение, че съм един е осемте участници в конкурса, които ще посетят Турция на разноски на Радио Гласът на Турция.

От Културно Информационния отдел на Турското посолство ми изпратиха самолетен билет и екскурзията ми до Турция се превърна в нещо съвсем близко и реално.

Въоръжих се със самоучител по Турски и много ентусиазъм заради предстоящото екзотично пътуване. През седмиците преди заминаването не научих езика и самозалъгвайки се, че това евентуално ще се случи през пет дневния ми престой в Турция, аз пъхнах самоучителя в ръчния си багаж.

Пътуването включваше двудневен престой в Анкара. Не бях посещавала до този момент турската столица и след проучване в Гугъл разбрах, че градът е разположен в централната част на Анадолското плато. Поради надморската височина и факта, че пътуването бе през месец октомври, се подготвих психически за сибирски студ.

На 10.11. отпътувах от София за Истанбул само с ръчния си багаж, земни дрехи и илюзорната идея, че говоря поне малко турски език.
Пътувала съм с не една или две авиокомпании (не само с нискотарифни превозвачи), но турските авиолинии веднага се отличават от останалите.
Освен обичайните удобства, всяка седалка разполага с индивидуален монитор, на който пасажерът може да играе игри, да гледа филми или да се информира за полета.
Избрах си една комедия, но изгледах само половината, защото вече бяхме пристигнали в Истанбул. Тук ме очакваше прекачване за Анкара. Летището беше голямо и почти всички надписи бяха на турски. Все по-осезаемо усещах езиковата бариера. Нарамих чантата си и се влях в разнородната тълпа. Разминавах се с жени с модерно облекло и други забулени от главата до петите с черна бурка.
Трябваше да открия гейта си. Наредих се на опашка пред един изход. Две служителки пропускаха пасажерите. Когато дойде моят ред ме попитаха за къде пътувам. Аз отвърнах:
-Анкара.
Те повториха с изненада” “Анкара?” Аз кимнах утвърдително. Те ме избутаха от изхода и ми посочиха правилната посока. Така почти не се загубих на летището в Истанбул.
В Анкара отново създадох главоболия на посрещачите си. Аз бях излязла извън сградата на летището, а шофьорът ме очаквал с табелка с името ми в летището. Но след около час лутане, очакване и известна доза притеснение, ме откриха. Качих се на колата, която трябваше да ме отведе до ТРТ.
Отпуснах се в седалката, уморена от пътуването.

От Българската редакция на радиото ме посрещнаха изключително радушно.
Нейран Суват беше лицето за контакт. Тя ме напътстваше с информация по електронната поща още от самото начало. След като се запознахме лично, тя ми разказа повече за радиото и за работата си в Турция. После ме представи на колегите си от Българската редакция и ми даде ценни съвети за предстоящите официални срещи и интервюта.

в Турция

Туристическите ми дрехи и удобни кецове се оказаха не така практични и универсални, както бях предполагала. Срещите с Директора на радиото, с преводачи и журналисти изискваха по-елегантно облекло.
Вземам си бележка и ще се постарая да съблюдавам съответния за ситуацията дрескод.

Първият ден премина в запознанства, ръкостискания, интервюта и официални срещи.
Вечерта ни настаниха в резиденцията на радиото.

На следващия ден, 12.11.14 започна същинското запознаване с турската столица. Микробусите осигурени от радиото, ни очакваха. Още преди да тръгнем ме предупредиха, че разстоянията в Турция са огромни. Пътуване с кола в продължение на 2-3 часа било съвсем в реда на нещата. Това явно е нещо, с което се свиква, с времето.
Чувствахме се като ВИП персони. Осемте слушатели на радиото, всеки долетял от различна част на света, бе съпътстван от преводач от съответната редакция на радиото, който да му превежда на родния му език и да го запознава с историята на посещаваните места.

През целия ден, разкривах тайните на Анкара, благодарение на Гюнай.

Първото място, което разнородната ни туристическа групичка посети, бе Мавзолеят на Ататюрк. Входът е безплатен. Това обяснява множеството, което вече се тълпеше пред сградата на Мавзолея, при пристигането ни.
Комплексът е разположен на възвишение и от него се разкрива фантастична панорамна гледка към Анкара.
В различните помещения са изложени лични вещи, униформи, дипломатически подаръци, колите и лодката на Ататюрк.
Под символичен 40 тонен съркофаг, в стая с осмоъгълна форма, се съхраняват останките на бащата на нацията.
Продължение »

Публикувано в категория: Конкурс “Къде бях? Какво видях?” 2015, Турция | Тагове: , , , , | Коментарите не са разрешени

С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия (3.2)

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Втори септември се отбелязваше като празник в Далечния изток и беше неработен ден. В населените места бяха опънати транспаранти, от които ставаше ясно, че се чества 69-годишнината от края на Втората световна война. На тази дата през 1945 година е подписана капитулацията на Япония. Ако в Европа отбелязваме 9-ти май като ден на Победата, останах с впечатлението, че на изток чувстват като по-близка датата 2-ри септември.

Всъщност, ние в България не знаем много за края на войната. В днешно време от пропагандните статии и филми у нас може да се чуе, че хвърлените от САЩ две атомни бомби над Япония са довели до нейната капитулация. Съвсем малко се пише за настъпателната операция на Съветската армия по фронт с дължина от 5 хиляди километра, за обкръжаването и разгрома на японската Квантунска армия.

В руските музеи се научават интересни факти за войната с Япония. Виждат се данни за военните действия в Тихия океан през периода от 7-ми декември 1941 година до август 1945 година. Отделено е място на сраженията между японската и американската армии по тихоокеанските острови. Посочват се основните морски битки между флотите на двете страни. Признава се значението на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки за по-бързия край на войната. Тук, обаче, се дават и други интересни данни. Например, че по време на американските бомбардировки са унищожени 60 града и са убити няколко стотин хиляди души. Само хвърлените запалителни бомби над Токио на 9-ти март 1945 година водят до 100 хиляди жертви. От двете атомни бомби умират първоначално 100 хиляди човека, а с починалите после в следствие на радиацията стават 200 хиляди. Следователно бомбардировките на Хирошима и Нагасаки не водят пряко до излизане на Япония от войната. Има още два много съществени фактора. Първият е изтощението на японската икономика и на населението от военните действия. Вторият фактор е Съветската армия. Съгласно поетите съюзнически задължения СССР обявява война на Япония на 8-ми август 1945 година. Съветските войски започват Манджурската настъпателна операция и разгромяват японската Квантунска армия. Те завземат Североизточен Китай и Северна Корея. На изток с бързо настъпление е превзет Южен Сахалин, а с десантни операции за завзети Курилските острови.

На историческата дата 2-ри септември достигнах крайната далечна цел на дългото си пътешествие – Владивосток.
Владивосток има над 600 хиляди жители. Разположен е на няколко полуострова и острова на залива Петър Велики на Японско море. Преобладаващата част от населението са руснаци, но тук живеят така също украинци, корейци и китайци. Часовата разлика с България е 8 часа, което означава, че когато у нас е 22 часа вечерта, там е 6 часа сутринта на следващия ден. На това място е основано военно селище през 1860 година, а 20 години по-късно е обявено за град. Смята се, че името Владивосток е съставно от две думи: „владеть (владея)“ и „восток (изток)“, т. е. да владееш изтока.

През 90-те години на миналия век промишленото производство намалява значително и жизненото равнище се понижава. От началото на нашия век икономиката започва да се възражда и стандарта на живот се повишава. Днес градът е значим промишлен, транспортен, търговски, финансов и научен център в източната част на Русия. През пристанището на града се осъществява голяма част от търговския стокооборот с Япония, Китай, Корея, САЩ и Юго-източна Азия. За автомобилизацията на региона от голямо значение е вносът с кораби на нови и на малко използвани автомобили от Япония.

В града видях доста туристи от Китай, Япония, Америка и Западна Европа. Различавах ги предимно по емблемите на дрехите и по говора.

Трябваше ми повече от час за да стигна до центъра на града. Задръстванията бяха много големи и чаках дълго време по светофарите. Наложи ми се само веднъж да спра и да питам за посоката. В един момент, висейки в задръстването, по сградите наоколо се ориентирах, че вече съм в самия център. Завих на дясно по първата пряка за да търся място за паркиране. За мой късмет един автомобил потегляше и заех неговото място, четвърто в редицата паркирали автомобили. Слязох и попитах охранителя пред сградата къде е центъра, а той ми отговори че това е центъра. Оказа се, че паркингът е безплатен. Имайки предвид основните сгради от схемата на моя пътеводител, запитах мъжа къде е Белия дом (централната административна сграда). Той посочи по диагонал към кръстовището и видях високата бяла сграда на стотина метра от мен. Наблизо трябваше да бъде и така наречения „Приморски държавен обединен музей, носещ името на Арсениев“. На въпроса към охранителя къде се намира този музей, той посочи с ръка към отсрещната страна на улицата и каза, че голямата врата е входът за музея. Със сигурност бях попаднал на „стратегически“ най-доброто място за паркиране.

„Белият дом“ във Владивосток

„Белият дом“ във Владивосток

Първата ми работа беше да разгледам музея отсреща. Оказа се, че за деня входът е безплатен заради празника – годишнината от края на Втората световна война. После започнах обиколката на града.

334_IMG_0678_Vladivostok

Паметникът на борците за Съветска власт в Далечния изток, 1917г.÷1922г.

На гарата си купих за вечеря порция месо, приготвено по ориенталски. Продавачите бяха семейство от град Фергана в Узбекистан. Като разбраха, че съм българин ми обясниха, че в техния град има българска общност. Разхождах се до късно и опознах вечерен Владивосток. Особено приятно се чувствах по крайбрежната алея, която беше пълна с жители на града и туристи. Пренощувах в автомобила там, където бях паркирал. На сутринта си поговорих с охранителя, който ме посрещна при пристигането. Оказа се, че е арменец и живее от 15 години във Владивосток. Родом е от Ванадзор и му стана приятно като разбра, че преди 2 години съм бил и в неговия град по време на обиколката ми на Армения.

Крайбрежната пешеходна алея във Владивосток

Крайбрежната пешеходна алея във Владивосток

На втория ден сутринта продължих обиколката на града и разглеждането на забележителностите му. Посетих подводната лодка С-56, която е извадена на брега и превърната в музей. Качих се на закотвения кораб-музей „Красный вымпел“. Обиколих доста интересни места и сега няма да описвам всичките.
Продължение »

Публикувано в категория: Конкурс “Къде бях? Какво видях?” 2015, Русия | Тагове: , , , , , , , , | Коментарите не са разрешени

С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия (3.1)

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Забайкалския край в Русия

След едночасовата проверка на монголския граничен КПП, войникът на изхода отвори плъзгаща се врата, застана мирно и ми козируваше докато напусках територията на Монголия. Руският граничен пункт „Соловьовск“ беше само на стотина метра и влизайки в него изпитах особено чувство, сякаш се връщах в цивилизацията от някакъв друг свят. Вероятно защото вече нямаше да се губя по пътищата и щях да карам по такива с покритие. Така също, сега нямаше езикова бариера и можех да се разбирам с хората. Руските гранични и митнически служители се престараха като ми проверяваха колата, багажа и документите в продължение на близо час и половина. Дори на кантар претеглиха личния ми багаж, защото свободно съм можел да пренасям вещи с тегло до 35 килограма. През целия следобед бях единствения, който преминава монголско-руската граница и реших, че ме проверяват толкова много защото трябва да си оправдаят заплатите.

Маршрутът ми от Монголия през Хабаровск до Японско море

Маршрутът ми от Монголия през Хабаровск до Японско море

След граничния КПП при Соловьовск, първата ми спирка беше градчето Борзя, в което нямаше нищо впечатляващо. Единствено на бензиностанцията се стъписах от цените на горивата, които бяха с около 15% по-високи отколкото когато напусках страната при Алтай. Попитах дали има повишение на ценовото равнище на горивата в Русия, но ми обясниха, че такова няма. Просто при тях в Забайкалския край цените са по-високи. Високи е нещо относително, тъй като в Русия средните цени на бензин, дизел и газ бяха 2 пъти по-ниски от съответните цени в източноевропейските държави.


При селището Мирная спрях да си купя нещо за вечеря от един крайпътен магазин. Тъй като вече се стъмваше, попитах собственика мога ли да пренощувам на паркинга до магазина. Естествено, че можеше. Пък като се заприказвахме с този човек, казваше се Виктор. Седнахме вътре на масата с хапване и пийване, както си му е редът. Повече от 4 часа коментирахме въпроси от политиката, икономиката, живота през последните десетилетия и какво ли още не. Например, когато му казах, че сервираната от него сланина е страхотна на вкус, докато нашата в България почти не става за ядене, той ми обясни причината. Според него ние храним прасетата с изкуствени смески с добавки, поради което месото им не е добро. Те хранели прасетата с натурално зърно, за чието производство не се ползват торове. Поради тази причина месото и сланината ставали много по вкусни. Интересна ми стана и една друга негова теория. Според Виктор в живота мъжът е хищник, а жената е жертва. Както хищникът в природата гони жертвата си, така настървено и мъжът преследва жената, докато я покори. Жал ми стана за продавачката, младо момиче на име Татяна. Тя чакаше Виктор да я закара до в къщи и явно скучаеше около нас. Разделихме след полунощ полузаспали.

Виктор (отляво), с когото се сприятелихме и до късна нощ беседвахме на маса

Виктор (отляво), с когото се сприятелихме и до късна нощ беседвахме на маса

На зазоряване продължих през Забайкалския край. Негов административен център е град Чита, но разглеждането му оставих за на връщане. Територията на региона е над 430 хил. км² (1,2 пъти площта на Германия), но населението е само 1,1 милиона (74 пъти по-малко от Германия). Въпреки че южната част в миналото е била монголска територия, днес бурятите (сродни с монголците) са под 10% от населението. Те са повече на юг, в така наречения Агински Бурятски окръг. Жителите намаляват, тъй като жизненият стандарт е доста по-нисък от средния за Русия. С изключение на големите центрове като Чита и Агинское, в останалите градове и села си личеше, че се живее сравнително бедно. Там шофирах и по пътища без асфалтово покритие, а само трамбован чакъл. В сравнение с монголските пътища те бяха прекрасни и по тях се подържаше скорост 50-80 км./час. Такива участъци имаше по направленията Соловьовск-Борзя и Моготуй-Шилка-Нерчинск. Останалите пътища бяха нови с добро асфалтово покритие. Забайкалският край е сравнително богат на природни ресурси: сребро, цветни метали, различни ценни изкопаеми, желязна руда, въглища. В исторически аспект местните племена са практикували шаманизма, а в периода 13-16 век се установява будистката религия. От 17-ти век в региона започва да се заселва рускоезично население, с което навлиза и източноправославното християнство. През 1741 година будизма е признат за официална религия в Русия.

Пресякох река Онон, която се смята свещена за будистите и за монголците.

Свещената за местното население река Онон

Свещената за местното население река Онон

На около 300 километра югоизточно, край бреговете на тази река се е родил Темуджин, бъдещият Чингис хан.
Исках да посетя будисткия манастир (дацан) в Цугол, но поради липсата на указателни табели не го намерих. А пък рано сутринта нямаше автомобили и хора, за да попитам някого накъде е този манастир.

Пристигнах в Агинское, когато започваше работния ден. Първата ми задача беше да намеря автомивка, защото автомобилът ми беше пълен с килограми монголска прах. Като видя колко е мръсен, собственичката на автомивката ми поиска цена за почистване три пъти по-висока от официалната. Съгласих се при условие, че ще си изчистя от прахта всяка една вещ, ще си изпера дрехите и ще се изкъпя на мивката. Повече от 3 часа ми отне цялостното хигиенизиране.

Градчето Агинское е с население по-малко от 20 хиляди и е център на Агинския Бурятски окръг. Разположено е край река Ага. Централната част се оказа добре устроена и много приятна за разходка.

Храмът Свети Николай в центъра на Агинское

Храмът Свети Николай в центъра на Агинское

В градския музей експозицията беше доста богата и интересна.

В краеведческия музей на Агинское

В краеведческия музей на Агинское

В този музей лично мен ме впечатли най много подвигът на моряка от Тихоокеанския флот Алдар Цыденжапов. През 2010 година, при възникнал пожар спасява другарите си от екипажа и подводната лодка. Самият той загива само 19-годишен. Посмъртно му е присвоено званието Герой на Руската федерация.

Скулптурната композиция „Бальжин-хатан“ в Агинское

Скулптурната композиция „Бальжин-хатан“ в Агинское

Близо до града е разположен Агинския дацан. Така се наричат будистките манастири – дацан. Продължение »

Публикувано в категория: Конкурс “Къде бях? Какво видях?” 2015, Русия | Тагове: , , , , , | Коментарите не са разрешени
Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2024. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи