До Виетнам и обратно- последното пътуване

С надеждата да не летим повече тези шестнадесет хиляди километра, се явихме пред Директора на предприятието на доклад. По това време се бяха случили няколко значими събития. Правителството бе сменено и на власт беше дошъл Съюзът на демократичните сили. Бе започнала безумна приватизация и унищожение на промишлеността, рудодобива и селското стопанство. Предприятия се продаваха за един долар или се подаряваха на РМД-та. Нашето предприятие не бе изключение. С една заповед на Министерския съвет то бе разделено на 17 Дружества. Те трябваше да се справят сами със закриването на уранодобива. Изпаднали в положение, в което режат клона, на който са седнали Дружествата бяха тихомълком разграбени.

Отчетите ни за Виетнамските златни находища бяха добре дошли за нашия Директор, който като „удавник за сламка”, търсеше изход. Изходът бяхме ние. В икономическата характеристика посочвахме чиста печалба от четиристотин хиляди долара годишно. Характеристиката бе направена прецизно за срок от петнадесет години и отчиташе всички фактори.

Нямаше как-подготвихме си багажа и се качихме на самолета, но този път с полет през Москва. Предишният маршрут през Дубай-Карачи-Калкута-Ханой бе затворен. Беше започнала подготовката за втора война в Персийския залив.

Полетът ни мина гладко. Самолетът от Шереметиево бе един огромен ИЛ-86 и виетнамците бяха във възторг от широките пътеки, на които седяха и играеха карти. Пристигнахме, вече ни чакаха с колата на посолството – нали прилежно си плащахме разноските по апартамента. Започна последният кръг на преговорите. За целта ни бяха отпуснати пари за допълнително проучване на перспективния златоносен район. В Централната банка на Ханой ни натовариха с един куфар пари, които заключихме в касата на нашия търговски представител. Договорихме се с виетнамските си колеги да се започне проучване в района с изкопаване на шурфове на местата, които посочим и да се опробват за злато взетите проби. Идеята бе приета и ние „наивно” връчихме на главния счетоводител на Министерството им куфарчето с парите, като заделихме нашите командировъчни за един месец.

Точно след седмица виетнамците ни заявиха, че парите няма да стигнат за заявения обем изработки и трябва да доплатим. Бяхме измамени по „азиатски”, но се съгласихме да се обадим в България и да решим проблема с нашите ръководители. Така и не се обадихме. При опробването на изкопите бе извадено нищожно количество злато, което никак не съответстваше на предишните резултати. Събрахме картите по опробването и всички материали и се подготвихме за път.

-Да, ама-не! – казваше бай Петко Бучаров. Втората война в Персийския залив бе започнала и полетите бяха прекратени. Парите ни бяха почти на привършване, билетите за обратен полет важеха само за нашите авиолинии, а нашите самолети не летяха. Имахме на разположение цялото си време да разглеждаме града и да ходим на екскурзии с хората от посолството, с които вече бяхме станали приятели.

Изложба на мебели в Ханой от ценна дървесина с орнаменти от седеф

Изложба на мебели в Ханой от ценна дървесина с орнаменти от седеф

Така през почивните дни се отзовахме в Хайфон-пристанище с оживена търговия и основен доставчик на оръжие и стоки през войната с Америка. Хайфон е град на брега на Южнокитайско море с огромна плажна ивица и красив бряг, на който бяха накацали хотелите на управляващите. Посъветваха ни да посетим двореца на виетнамския император-изгонен от новата власт и заселил се в Швейцария.

Дворецът на Виетнамския император-сега в изгнание

Дворецът на Виетнамския император-сега в изгнание

Посетихме го. Дворец-силно казано. Една скромна къща с голяма тераса и едно шимпанзе във клетка, което дъвчеше банан. Било шимпанзето – талисман на императора. Останахме на терасата и хвърлихме поглед към морето. Хвърлихме е неправилна дума, защото затаихме дъх. Вятърът гонеше вълни по полето, засадено със сребристо виолетова трева. Гледката бе фантастична и дълго се любувахме на този феномен.

Хайфон, Южно Китайско море

Хайфон, Южно Китайско море

Не престанахме да ходим при нашите виетнамски колеги, а те като че ли бяха изгубили интерес към нас. Нали им бяхме дали парите. През това време нашето Външно министерство строеше ново Посолство и по инерция строежът на огромната сграда-копие на Външно министерство в София, продължаваше. Със строителния инженер, отговарящ за обекта бяхме станали приятели и той ни развеждаше с колата и ни показваше тайните на Ханой.

Пагода в Ханой

Пагода в Ханой

Попаднахме и на кучешкото „марше”, на което усмихнати виетнамки настойчиво ни предлагаха печено кучешко месо. Като отказвахме се превиваха от смях. Забелязахме, че пазарите им са пълни със стоки от Китай, Тайланд, Япония и Корея. Виетнам търгуваше, пазаруваше, строеше и се изправяше на крака. Виетнамци напуснали през войната се завръщаха и влагаха парите си в строеж на хотели, магазини и развлекателни заведения. През това време България бавно, но упорито потъваше надолу, разграбвана от лумпени.

Уредихме допълнително пари за престоя си от Външно и зачакахме първата лястовичка т.е. първият пристигнал български самолет….. но такъв не идваше. Накрая си уредихме билети за руските авиолинии до Москва, а оттам-лесно, нашите самолети летяха всеки ден. И тръгнахме.

Излетяхме със същия огромен ИЛ-86 по маршрута Калкута-Карачи- Ташкент-Москва. И пак….Калкута. Самолетът кацна, а стюардесите любезно ни подканиха да си вземем и ръчния багаж при слизане. В хола на аерогарата ни съобщиха, че навън ни чакат автобуси, които ще ни откарат да хотела. Нищо друго не ни обясниха.

Индийските шофьори караха като бесни по улиците, заобикаляйки лежащи на пътя крави. Пристигнахме и се настанихме в хотел, запазил своя лукс още по време на английското присъствие. Стояхме в неизвестност, а едно руско военно аташе, придружено от виетнамския си колега нервничеше, защото закъснява за някаква важна среща.

Обясни ни, че единият от четирите мотора на самолета е развален и чакат доставка на някаква част. Зачакахме. Обилна храна в ресторанта на хотела, разкошен магазин за бижутерия, скъпоценни камъни, от които ти спира дъхът. На входа-огромен индиец облечен в червено със шапка и перо, под което блестеше огромен рубин.

На терасата на хотела

На терасата на хотела

На втория ден скуката ме налегна и реших да се разходя по улицата. Веднага бях заобиколен от просещи деца, които ме дърпаха за крачолите и се молеха за пари. Върнах се и ми казаха, че добре съм постъпил, защото ако съм им дал пари щели да ми разкъсат дрехите, боричкайки се. Избрах по-безопасна разходка в градината на хотела. Алеи с красиви цветя, екзотични дървета е една крава, която лакомо пасеше в една от алеите. Притеснен индиец я буташе да излезе, но не смееше да удари свещеното животно. На връщане портиерът ме попита:
– Господине видяхте ли хотелския питон на дървото?
– Казах му-не! и го запитах, къде е?
Той ми показа дървото под което преди малко бях минал. Огромен питон се бе увил и положил главата си на един от дебелите му клони. Потръпнах и бързо се прибрах в хотела. Повече не излизах, а с остатъка от парите си купих един топаз, който и до сега ми радва окото в къщи.

На третия ден ни съобщиха, че тръгваме и след час бяхме вече във въздуха. Самолетът летеше някак странно-малко на една страна, ама кой ти обръща внимание. Кацнахме в Карачи и изрулирахме на края на една от пистите. През илюминатора видяхме бързо приближаващи се джипове с въоръжени войници, които обградиха самолета. Запитахме стюардесата, защо е този цирк, а тя ни обясни, че сме от „неприятелска” страна – самолета, де.

След час продължихме и навлязохме в Авганистанска територия, а там се водеше война. Беше нощ и стюардесата дойде със думите „Ну ребята держитесь, вниз стреляют”.
За къде де се държим, се запитах, а колегата ми до мен ми се стори леко пребледнял. Може би от аварийното осветление. Мигащите светлини на крилата бяха изгасени. Отдолу по хълмовете се виждаха следите на трасиращите куршуми и взривове. Запитах се няма ли друго трасе, което да избегне района на войната? По-късно ми казаха, че екипажа на самолета правел снимки за разузнаването. Снимки със триста човека на борда!!!

Кацнахме в Ташкент и пак ни подканиха да си вземем ръчния багаж. Самолетът бе летял с три двигателя. Единият – повреден още в Калкута не бе ремонтиран.

Ташкентската аерогара бе пълна мизерия в сравнение с индийския хотел, но пък покрай пистата бяха наредени стотици военни транспортни самолети. Престояхме един ден на неудобни дървени седалки и накрая ни претовариха на два ТУ-154. Като ни возеше автобуса по пистата към самолетите, видяхме този, с който дойдохме. Беше с разтворени капаци на един от двигателите. Съдба.

Само в един от тези шест полета „до там и обратно” самолетът бе изправен и това бе Ербъс 310. Полетът до България мина безпрепятствено, но през нощта прекарахме заключени в московския хотел на авиолиниите. И ние бяхме вече „неприятелска, натовска страна”.

След ден пак се отзовахме в кабинета на нашия Директор, който ни обясни, че с Министерско постановление уранодобива е ликвидиран. Когато го попитахме няма ли да работим по подписания от виетнамска страна договор, той ни погледна замислено и каза:
– Вие нали останахте живи!

Към втора част от трилогията: До Виетнам и обратно

Автор: А. Вълчев
Снимки: А. Вълчев

Публикувано в категория: Виетнам, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. . Тагове: , , , ,

  

4 Коментари

  1. Asen
    Изпратен 14.02.2011 на 14:22

    Благодаря на всички за отзивите!

  2. Мария
    Изпратен 13.02.2011 на 23:43

    Чудесен пътепис. Увлекателен, интересен и написан очевидно от интелигентен автор.

  3. tania vdlcheva
    Изпратен 13.10.2009 на 15:42

    харесва ми.

  4. Лилия
    Изпратен 07.10.2009 на 14:43

    Много приятно написан материал. Браво!

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>