Пътешествия без Произшествия

2006-та година беше доста интересна за мен, особено краят на зимата. Безпаричието и скуката толкова ме бяха смачкали, че една красива сутрин реших, че е време да направя нещо, което да ми носи пари и в същото време да се позабавлявам. Реших да работя на пасажерски кораб. Бях слушал много истории, все пак живея в морски град, почти всичките ми познати бяха се качвали или имаха познати, които бяха работили на кораб.
Без да се усетя, седях в една от агенциите за работа на пасажер и давах с усмивка документите си. Един месец по късно, почти като на шега и след напрегнато очакване дойде мигът, в който аз потеглих към непознати за мен места и емоции.

Трябваше да летя от София до Лисабон. Качих се на вечерния влак от Варна до София и след 8 часа разговори с непознати и безсъние пристигнах. Сутрин, когато пристигнеш на гарата във София без значение колко е часа, е пълно с хора идващи, минаващи и заминаващи и в техните очи почти можеш да видиш надеждата за нещо по-добро, което ги чака в големия град. Можеш също и да видиш някоя местна джебчийка, която гледа с интерес към задния джоб на дънките ти и преценява почти с компютърна точност колко пари носиш. Избегнах джебчийките заради адреналина, който се беше нанесъл трайно вече в кръвта ми и ме държеше буден и нащрек и се насочих към такси.

Типовете таксита са еднакви навсякъде по света. Аз успях да нацеля най-страшния тип-сладкодумния. При него нещата стоят ето така: возиш се, говорите си за теми които са ти интересни, таксиметровия ти изглежда като най-милия и приятен човек на света, изведнъж забелязваш, че минава по доста странични улички и вече са минали 20 минути, а ти е трябвало да пристигнеш за не повече от 10. Тогава разговорът от приятен се превръща в мъчение, става ти неудобно да кажеш нещо за маршрута, по който минавате и започваш да си мислиш дали не е трябвало да си промениш акцента малко, за да не изглеждаш като поредната рибка, дошла от провинцията. Казах си какво толкова, нека поне се поразходя из сутрешна София. Неусетно разгледахме два от кварталите със звучните имена Стрелбище и Дианабад и отново се качихме на главен път. Цялото пътуване ми отне около 40 минути. Единственото нещо, което би те спасило в такава ситуация е да играеш мръсно и от самото начало да влезеш в таксито задъхан и да кажеш, че закъсняваш за полет. Тогава може би таксиметровите богове биха се смилили над теб и пътуването няма да ти излезе солено.
Платих на таксито, което ми пожела успех с най-широката усмивка на света и се насочих към терминала на заминаващите.

Пристигнах в Лисабон на другия ден сутринта. Красив град, слънчев и изпълнен със зеленина. Хората обаче са доста надменни и дебилни, и общо взето са лошия еквивалент на испанците или бразилците. Корабът ме чакаше на пристанището и около него се извършваше трескаво работа. Той беше видно стар, висок около 8 етажа и по скоро приличаше на параход, от колкото на модерен лайнер, но и това не успя да попречи на авантюристичния ми дух. Отне ми около половин час да намеря някой, който да ме упъти към каютата ми, за да се настаня.

Жълтата Лепенка

Жълтата Лепенка

Леглото и Хърватеца

Леглото и Хърватеца

Първите които ме посрещнаха там бяха една жълта лепенка на вратата и един 58 годишен хърватец, който работеше от 10 години на този кораб само нощни смени. Видът на каютата беше плачевен. Ръждата, мръсотията и тъмнината бяха сред акцентите и това беше достатъчно, за да сломи духа ми най-накрая.

Моето Легло

Моето Легло

Не си изгубих времето да разопаковам, избрах си горното легло, легнах и заспах, мислейки си, че утрешният ден ще ми донесе повече положителни емоции.

На другия ден започнах работа. Отне ни 1 седмица да изчистим и подредим кораба, след почти основен ремонт. 400 човека персонал работят трескаво и бързо, и всички са в очакване да потеглят към красивите места, които щяха да си заслужават умората. Имаше хора от целия свят, аз бях единият от седемте българи на борда. Хубаво е да си с братята си, когато мизерстваш, защото точно така ги чувстваш като братя и защото в такива условия различията изчезват и остава само надеждата, че всичко това накрая ще си е заслужавало.

Ремонтът приключи и най-после потеглихме към Африка. Първата ни спирка беше Казабланка. Все още не съм гледал филма Казабланка с Хъмфри Богард, но веднага се почуствах като във филм и усетих богатата десет хилядна история на града, когато стъпих на твърда земя, след 3 дни път на море. Жълтото преобладава в сградите и малките улички, които ги заобикалят, просто те привличат да се разходиш по тях, въпреки опасността някое 10 годишно дете да ти разцепи главата с камък и след това да ти вземе парите. Докато вървиш из града, си нападан постоянно от разни хора които ти предлагат да си купиш всичко от А до Я. Има и такива които те карат да отидеш с тях до някакви скрити магазинчета, където можеш да си купиш супер евтини кожени якета. Аз не отидох, но сигурно е имало туристи, на които им се е сторило като добра идея. Хората там не обичат да ги снимаш с камера.

Човекът който не искаше да го снимам

Човекът който не искаше да го снимам

Човекът който не искаше да го снимам 2

Човекът който не искаше да го снимам 2

Един от тях ми закри камерата и ми каза да не му „взимам филма”, защото мразел телевизия, киното и музиката и че те прецаквали света. От тогава бях по-внимателен със снимките. Същия този ден се разхождахме с моя приятел Риу от Румъния, той искаше да купи двд плейър за приятелката си, с която заедно се бяха качили на кораба. Хванахме си такси и полетяхме сред налудничавото движение по улиците на Казабланка към централния пазар.

Казабланка

Казабланка

Таксито ни струваше 3 долара, а срещу още един човечецът зад волана ни предложи и да ни попее. С усмивка отказахме и се впуснахме в търсене на двд-то. Цените в Казабланка са ниски. Аз имам начин, където и да съм за не повече от 15 минути да разбера колко точно пари ще ми трябват. Просто си купувам един кен Кока-Кола. Има я навсякъде по света и винаги е много точен ориентир за това, колко струва животът в града.

Пазарът в Казабланка

Пазарът в Казабланка

Не знам дали е заради медиите, които постоянно показваха араби с качулки да правят някакви ужасни неща или просто параноята от чуждото място, но и двамата с Риу не се чувствахме особено комфортно сред тълпите от хора, които ни заобикаляха на пазара. Арабската музика беше навсякъде около нас и на нейния фон обикаляхме забързано и припряно.

Отново на пазара

Отново на пазара

Така и не намерихме двд плейъра и след 1 час обиколки се върнахме на кораба, където се почуствахме отново сигурни, но и удовлетворени, че успяхме дори и за малко да вкусим от арабския начин на живот.

„Принцеса Данае” проскърца и бавно потегли към лицето на Испания, градът със звучното име Кадиз. Той е тоталната срещуположност на Казабланка и е разположен на отсрещния бряг. От него можеш да видиш контурите на скалистия Гибралтар. Хвърлих последен поглед към морето и се заканих да се върна някой ден отново в Казабланка, който вече ми се струваше по-скоро като сън, след което се насочих към стария град на Кадиз.

Плаза в Кадиз

Плаза в Кадиз

Тук тесните улички, като малки рекички от хора се вливаха в широките плази, където можеш да се насладиш красотата на старата катедрала или просто да си починеш на прохладния фонтан.

Катедралата в Кадиз

Катедралата в Кадиз

Старият град е крепостен и освен множеството каменни кули, които са разположени стратегически навсякъде, има и изложени стари топове, които са виждали не една от грандиозните битки с англичаните през 15-ти век.

Топовете

Топовете

Магазините за дрехи и парфюми са вплетени в тази военна картина, стилно и с вкус и почти не притесняват погледа ми с присъствието си, което ме кара за пореден път да се преклоня пред умението на европейците умело да съчетават модерното със старинното и да модернизират градовете си без да заличават богатата си история.

Уличка в Кадиз

Уличка в Кадиз

Иронията тук е,че стоките в магазините са доставени от Мароко, и се продават на десетократно по-висока цена, което ми напомни за родния ми град, където се продават предимно стоки от Турция. Така или иначе вече бях накупил всичко, което ми трябваше и просто се насладих на магията, която излъчваше Кадиз.

Неусетно минаха 6 часа и за мое огромно съжаление трябваше да се връщам на кораба, при същата изморяваща работа, след която обаче идваше и наградата ми да погледна в различните култури и националности, разделени от тонове вода и хиляди километри. Издържах точно 4 месеца на този кораб. Изчетох 3 книги и видях 14 града сред които бяха Амстердам, Санкт Петербург, Тенерифе, Агадир и Стокхолм. Срещнах се с най-различни хора и не съжалявам и за миг. Това, което ми даде това пътешествие е един начин да погледна света, през призмата на другите култури, а същността на живота ни е мозайка от мисли и изживявания, и те са за мен най-важното нещо, защото в крайна сметка- най-голямото богатство, което не можеш да загубиш, са точно спомените…

Автор: Иван Димитров
Снимки : Иван Димитров

Публикувано в категория: Мароко, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. . Тагове: , , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.