Пекин- Забраненият град

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Следващата сутрин потеглихме за Пекин – последната точка от нашата обиколка. Спряхме за малко в столицата на провинция Шандун – Дзинан, град на четири хиляди години, известен с културата Луншан от късния период на неолита. Знаехме за неговите 73 извора, но минахме почти транзит, бързайки да посветим повече време на Пекин.

в Дзинан

в Дзинан

След изморителното слизане от Тайшан всички се бяхме схванали, стъпвахме вдървено, краката ни боляха. Приятел на Джан, впечатлен от роботския ни вървеж, ни покани в най-добрия салон за масажи в Дзинан – от това сме имали нужда. Това беше първият ни китайски масаж, а за нашите мъже – и последен, поне те така се заричат…

След вкусната вечеря се качихме на втория етаж на традиционно декорирана сграда, където са стаите за масаж. Въведоха ни в помещение с пет кушетки и включиха телевизор. Излегнахме се блажено и безгрижно, с дрехите и с настройката, че ще бъде забавно, не знаейки какво ни очаква. Появиха се пет хубави девойки в национална носия, всяка с дървено ведро с гореща вода в ръка. Във водата плуваха омайни билки с чуден аромат; там трябваше да потопим краката до коленете. Тогава още нямахме представа, че, за да бъде полезно, трябва да е и болезнено, а и не очаквахме от хубавиците такава подлост и безсърдечие. И като се започна едно мачкане и омесване – шокиращо за несвикнал човек. След десетина минути отдръпнаха кофите настрана. Не остана движение от йогата, което да не беше приложено върху нас. Не сме очаквали, че телата ни са способни на такова усукване – човек не знае своите възможности.

Стани на два пъти става и потегля да си върви, но безкомпромисният глас на Анита ледено го завръщаше: „Къде, не сме свършили още!” Дъхът ми спря от невъобразимото пресукване, отказах се да проследявам накъде отиват краката ми, и накъде – ръцете. Да не говорим за вендузите, засмукали стъпалата ни и за торбите с нагорещени камъни, разстлани по гърбовете ни накрая… Каква ли подготовка трябва да имаш, за да изтърпиш всичко това, мислех си. Може би не чак като за космонавт, достатъчно е да си роден китаец… Но най-много се смяхме на Симовите страдания, на него се падна най-дребното момиче. То съвестно и сръчно премяташе насам – натам дългите Симови крака, стоически, без да се оплаква, с усмивка на уста. Обаче Симо имаше гъдел и се превиваше от смях, и не можеше дъх да си поеме, което затрудни донякъде самоотверженото момиче, но то не се отказваше лесно… Във весел смях и охкания мина цял един час, най-после си тръгнахме. И стъпвахме някак по-леко… Винаги ни става смешно като си го спомним. Снимки нямаше кой да прави, всички лежахме арестувани от ловките и силни масажистки, но пък случката е увековечена от Еми, нашата художничка, в една чудесна карикатура. Нейната дебела папка, пълна с карикатури на забавни моменти от живота на семейството, ни събира винаги с настроение.

„Китайски масаж” – карикатура на Емилия Бояджиева

„Китайски масаж” – карикатура на Емилия Бояджиева

На другия ден не усетихме петстотинте километра до столицата, изминахме ги леко по гладкия път и следобед пристигнахме в хотела. След двучасово навлизане в метрополиса – екзотичен, мистериозен и исторически. Жителите му са 21 милиона, към които се прибавят и десет милиона трудови емигранти от селските райони, които работят на черно. По улиците вече се усещаше, че се намираме в най-населената страна в света.

навлизаме в Пекин

навлизаме в Пекин

традиция и съвременност в Пекин

традиция и съвременност в Пекин

по пекинските улици

по пекинските улици

За сутринта се уговорихме с професионална екскурзоводка, която да ни разведе из Забранения град. Доверихме се на избора на Джан.
Разходихме се из квартала преди вечеря, не открихме разлика с другите китайски градове, които вече бяхме посетили. Китайско лято.

продавач на вестници

продавач на вестници

триколка за товари

триколка за товари

триколка за пътници

триколка за пътници

пазарува се направо на тротоара

пазарува се направо на тротоара

жена с плодове

жена с плодове

пред портата

пред портата

Плодове и зеленчуци на улицата, вездесъщите велосипеди и триколки, коли и милиони пешеходци сноват привидно хаотично, всеки се упътил по задачите си, но без излишно бързане и суетене и без да обръщат внимание на светофара. Приказват си един с друг, докато карат рамо до рамо колелетата си. Улиците не блестят от чистота и със сигурност не ги мият със сапун, но в живота на обикновения китаец има чистота, радост и движение към по-добро. Духът си почива сред такива хора.

Станахме рано, направихме си кафе в стаята и хапнахме плодове, тъй като в хотелския ресторант за закуска се предлага също такава храна, каквато и за обяд, и за вечеря – готвена. Във фоайето вече ни чакаше усмихната нашата водачка. Много скоро разбрахме, че с това и ще си останем – с нейната усмивка… Тя не говореше английски и каквото и да я попитахме, отговаряше с любезна усмивка, изломотваше нещо неразбрано и те поглеждаше невинно, оставяйки те в пълно недоумение – екскурзовод „джаадъ” /менте на китайски/. „Добрите думи са отрова – казва Конфуций, – горчивите – цяр”. Ни отрова, нито цяр достигнаха до нас, само неясно бърборене, замаскирано като обяснение на гид… Познанията ни по английски не ни помогнаха особено в общуването, но пък развихме интуицията си, досещайки се спонтанно какво иска да ни каже жената. Времето летеше, късно беше да търсим някой друг. Ползата от нейното присъствие беше само тази, че посочваше най-прекия път на Джан до забележителностите, които си бяхме набелязали. И това е нещо при тези огромни разстояния.

Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се крият под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън – най-големият площад в света! Символ на сърцето на китайската нация. Името му означава „Порта на небесното спокойствие”, наречен е така по името на портата, която се намира в северната му част, и се простира на 440 000 квадратни метра. Казват, че можел да събере един милион хора едновременно. Наистина е много впечатляващ. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си.

площад Тянанмън, вдясно – паметникът на националните герои

площад Тянанмън, вдясно – паметникът на националните герои

зад паметника на националните герои е Китайският исторически музей

зад паметника на националните герои е Китайският исторически музей

На него са построени Народното събрание, Мавзолеят на Мао, Паметникът на националните герои, Китайският исторически музей и, разбира се, най-загадъчното място – Забраненият град. Гледаме да не изгубим от поглед нашата крехка водачка и едновременно не спираме да правим снимки. Минаваме първо покрай мавзолея на вожда, току-що са го отворили и пред него вече се вие километрична опашка, най-вече от китайци.

опашката пред мавзолея на Мао Дзедун

опашката пред мавзолея на Мао Дзедун

В Москва преди много години бях посетила мавзолея на Ленин и с това се беше изчерпал интересът ми към мумиите на съвременни политици. Отминаваме и се отправяме към по-интересната част – Императорския град.
Касата обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите се сливат в покрив над главите.

частица от опашката пред Забранения град

частица от опашката пред Забранения град

Е, тук вече ще се чака цял ден, помислих си. Какво ли ще успеем да видим… В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, има и по-важни неща…

Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина.

Еми на фона на градската стена

Еми на фона на градската стена

Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 г., комплексът се състои от 980 сгради на площ от 72 хектара. Той е бил дом на китайските императори от династията Мин / 1368 – 1644/ до края на Цин /1644 – 1911/. Прекрачихме високия праг на централния портал –Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта – Божествената – и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви /или да го носят/ само императорът – Синът на Небето. Общо двадесет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правило за императрицата – на нейния сватбен ден и за студенти, положили успешно Императорския изпит. Симо, като историк, поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император” на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината.


Морето от чадъри ни понесе. И двете местни религии – будизъм и даоизъм – са съществували в мирно разбирателство, та и досега. От Азия са тръгнали всички световни религии. Официално Китай е атеистична страна, но хората тайно, а вече и открито следват някаква вяра. Видяхме два даоистки храма и няколко будистки, от които най-важен е Павилионът на Дъжд от цветя. Цялостното оформление на Забранения град до най-малкия детайл отразява философски и религиозни принципи, като над всичко е внушението за императорската мощ и сила. Броят на статуетките на покрива говори за статуса на стопанина, най-често са от три до седем. Единствено за Залата на Върховната хармония е разрешено да има десет драконови фигурки, тя е уникална в цялата страна.

десетте фигурки по стрехите

десетте фигурки по стрехите

първият вътрешен двор с петте моста над Вътрешната златна река

първият вътрешен двор с петте моста над Вътрешната златна река

каменните мостове

каменните мостове

В първия огромен двор /10 000 квадратни метра/ са прехвърлени пет моста над вътрешната Златна река. Те символизират петте конфуциански добродетели, в които се възпитават хиляди поколения китайци– човечност, чувство за дълг, мъдрост, надеждност и благоприличие. Мостовете са украсени с мраморни балюстради с мотиви на дракон и феникс. Обширният двор събира много хора по време на празнични церемонии и внушава усещането за имперско величие.

Според принципите на фън шуй идеалното място за дом е с южно изложение с вода отпред /Златната река/ и планина или хълм зад него / хълма Дзиншан/. Паркове и градини, езерца, водни канали на няколко нива с мраморни мостове над тях, каменни колони с барелефи, лъвове, жерави и дракони, червени порти със златни орнаменти по тях. Над портите се издигат гиздави многопластови покриви с богата ажурна украса.

богата декорация

богата декорация

порта със златна украса

порта със златна украса

част от двора

част от двора

един от троновете

един от троновете

Тронове видяхме на две места – в Двореца на Небесната чистота и в Залата на Съхранената хармония, място за аудиенции. Трудно се снима над многоглавата тълпа, но с повече усърдие успяхме да запечатаме красотата, Еми има особени заслуги за това.

В Двореца на Небесната чистота е и Залата на Земното спокойствие. Там са спалните на императора и императрицата. Владетелите Канси, Тонджъ, Гуансу и последният – Пу И, са живели в тази зала след като са се оженили и преди да се преместят в други зали. „Qian Qing” и “Kun Ning” означават: “Небето е чисто и земята е мирна”, с други думи – императорът ще управлява страната вечно.

Големият каменен барелеф е дълъг 17 метра, три – широк и тежи повече от двеста тона. Изработен е от цял естествен камък в началото на династията Мин /1406г./, когато са построени трите главни зали. През 1761 г. /Цин/ старите фигури по камъка са били издълбани и на тяхно място са изсечени нови. С рамка от лотосови пъпки, къдрави вълни на дъното, по средата – девет дракона сред облаците /драконът е символ на императора/. Гигантският къс е бил извлечен от Дашъуо, западните предградия на Пекин. Той е транспортиран до Двореца през една люта зима като са поливали вода по пътя, за да се образува лед. Така той е бил избутван и приплъзван по ледената пътека.

Големият каменен барелеф

Големият каменен барелеф

бронзови лъвове пазят каменния барелеф

бронзови лъвове пазят каменния барелеф

Станислав разглежда току-що купената книга за Забранения град

Станислав разглежда току-що купената книга за Забранения град

Всеки предмет на изкуството има история, безкрайно интересна. В музейната част са запазени 1 700 000 изящни предмети от бита на императора, съпругата му и хилядите му конкубини. /По-късно приятелката ми Сун ще ме попита как така европейските царе имат само по една царица като цялата власт е в тях. Я виж китайските по колко хиляди наложници имат!…/. Бронзови и емайлирани съдове за вода и храна, керамични мозайки и дърворезби, печати, стели, скулптури, малка пластика на животни, нефритени и златни бижута… Само нефритените изделия са 30 000 на брой като най-ранните са от неолита. Една от най-големите колекции на механични часовници от 18 и 19 век е също тук. Те са правени в собствените работилници на двореца, някои са пристигнали от Западна Европа и Япония.

съд за вино в музея

съд за вино в музея

в музея

в музея

Императорската библиотека съдържа множество редки книги и исторически документи и от двете династии – Мин и Цин.
Сред ценните културни реликви има и много дарения от обществеността.
Ако искаш да разгледаш всичко, ще ти трябва поне месец всекидневни обиколки. Нашето време обаче е ограничено до няколко часа, така че поехме към изхода в северната част на Забранения град. Излязохме зашеметени от преживяното, усетили пулса на Китай.

Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към един хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „накъде сега?” „Ако не сте много изморени, да се качим на върха” – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не се бяха възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно… Добре, ще се покатерим.

Паркът Дзиншан /Jingshan/ е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра хълм е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца и от околните канали.

излизаме през Божествената порта и отсреща е хълмът Дзиншан

излизаме през Божествената порта и отсреща е хълмът Дзиншан

храмът на върха

храмът на върха

в будисткия храм

в будисткия храм

трон за „императорски” снимки на върха

трон за „императорски” снимки на върха

Има една покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнадесетата година от царуването му – 1644 г. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание, първата му цел била да обсадят столицата Пекин. Атаката започнала в един мартенски ден, по обяд. На следващия ден Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт.

Възползвайки се от суматохата, Чон джън изпратил няколко евнуси да придружат престолонаследника извън града, на безопасно място. След това принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си. С наближаването на зората императорът ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не се явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, смесен с изстрели, докато беглецът имал само един оръженосец – евнух на име Уан Чънън. Тогава императорът си ударил силно пръста, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани”. След това той се обесил на върха на хълма. Днес табела разказва за неговата злочеста съдба. Китайците и досега държат особено много на това – „да имат лице”, тоест да запазят достойнството си.

Платихме си билети и започнахме да се изкачваме по стълби и застлани с плочи пътеки. Зеленината освежава и тялото, и ума в непосилната жега. С всяко стъпало се потапяме и в китайския вътрешен свят – едновременно съвременен и силно традиционен. На едно място мъж на средна възраст пее арии от Пекинската опера, така, за себе си, без да търси публика. Другаде артист изнася kuaiban /бамбукова беседа/. Kuaiban означава устен разказ на истории или приказки, популярен в Северен Китай. Изпълнителят придружава разказа си с малко кречетало от бамбукови плочки, с което потраква ритмично, в такт с говоренето. Вероятно това е прародителят на модерния рап. Около него вече се събира публика… Дълбоката духовност е това, което е съхранило китайския народ и неговата блестяща цивилизация през хилядолетията.

Забраненият град

Забраненият град

на втори план е съвременен Пекин

на втори план е съвременен Пекин

куполът на Националната опера

куполът на Националната опера

все още с поглед в миналото

все още с поглед в миналото

Струва си усилието, струва си! Гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се почувствахме окрилени и щастливи.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия и Емилия Бояджиеви

Публикувано в категория: Китай, Конкурс “Къде бях? Какво видях?” 2015 . Тагове: , , , , , , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>