Записки от Екватора(8)- Остров Ява

Към Записки от Екватора (7)

Остров Ява – 16-17 март 2013 г.

Настъпи утрото на 16 март и отново рано рано се измъкнахме от леглата, така както предишния ден, когато тръгнахме от Сингапур. Явно тази седмица щеше да бъде доста натоварена и с големи преходи за кратко време, но няма как. Искахме да видим някои от най-забележителните световни културни ценности и затова се налагаше по-сбит график на пътувания. В самото начало на разказа си обясних какви бяха мотивите ни, за да летим от Куала Лумпур до Ява, а не от Бали затова сега няма да ги повтарям. Ето и карта с маршрута ни от Малайзия до остров Ява.

Полета ни с Air Asia бе в 11,55ч., което означаваше, че към 10 ч. вече трябваше да сме на новия терминал LCCT на Малайзийската столица, построен специално за Air Asia. На него разбира се кацаха самолети и на други ниско тарифни компании. И тъй като терминала, както и основното летище KLIA на Куала Лумпур са на около 70 км. от него ни бе необходим около час и петнадесет минути, за да се придвижим с автобус. Или около 30 минути, ако ползваме високоскоростния KLIA експрес, почти влак стрела, вземащ разстоянието за 30 минути до KLIA, и след това да търсим транспорт от KLIA до LCCT. Затова избрахме автобуса.

След като станахме в 6 часа, закусихме в ресторанта, намиращ се във фоайето на хотела. Трябва да отбележа, че закуската бе много хубава и съобразена с европейските вкусове.

Събрахме набързо багажа, направихме chek out и тръгнахме към Дафи, за да оставим куфарите. В 7,30 тя вече ни чакаше, качихме се до апартамента, за да вземем и онлайн чекирането си, което Кевин ни бе направил и разпечатал предишната вечер и се отправихме към метрото.

Автобусите за летището трябваше да хванем от централната гара на Куала Лумпур, която се намираше на 5 спирки от KLCC, метро станцията в центъра.
Билета за пътуването до KL Sentral ни струваше по 1,60RM и само след 15-тина минути към 8.30 часа вече бяхме в огромното здание на KL Sentral.

Сега трябваше бързо да разберем къде се намира стоянката на автобусите за летището. С две три питания и препращания в различни посоки, като не питаме точните хора, най-накрая открихме прохода към долното ниво на гарата, където са подземните паркинги и от където тръгват автобусите.

Този проход се намира най-вдясно във фоайето на КЛ Централ.
Преминаваш през един остъклен коридор, точно преди да излезеш на улицата извън сградата и се спускаш по стълбите към долното ниво. Неудобството бе, че нямаше работещи асансьори и ескалатори и ако трябваше да мъкнем куфарите по стълбите надолу сигурно доста щяхме да се озорим. За наша радост бяхме само с една малка пътна чанта за ръчен багаж.

Слязохме в подземния паркинг и на около 30-тина метра видяхме спрелите автобуси за летището.
Предварително си бяхме набелязали да пътуваме със Sky Bus, автобусът който е на Air Asia и който е така да се каже официалния автобус до летището. Но освен него имаше автобуси и на други фирми, които пътуваха по същия маршрут. Така че на който и да е автобус да се качите няма да сбъркате.
Разликата е единствено в цената. Билетите за Скай бус струваха по 9 MR, на другите фирми по 8 MR.

Първият автобус, който тръгваше бе Sky Bus.
Купихме си билети от шофьора и заехме места в автобуса, надявайки се по-бързо да се напълни и тръгне. Не зная дали КЛИА експрес е пълен, но автобусите явно имаха много работа, защото се пълнеха за не повече от 4-5 минути и тръгваха един след друг. Пътуването до летището бе около час и петнадесет минути.
Нямаше никакви задръствания, макар че вече бе около 9 часа, но не трябваше да забравяме, че е събота и затова движението не бе така натоварено.
Надявахме се, че и във вторник, когато трябваше да тръгнем рано сутринта за Бали да няма пак никакви задръствания, за да стигнем бързо до Терминала.

Най-интересното по пътя бе преминаването покрай пистата за Формула 1, която е на около 50 км. извън Куала Лумпур. Когато наближихме до нея просто останах втрещен. Цялата писта бе покрита с тонове боклуци. Не, не бъркам, тонове боклуци. Пластмасови чаши, празни кенове и бутилки, кашони, и какво ли не още покриваха пистата, на която само след седмица щеше да има надпревара между най-бързите болиди. Още по-голямо бе учудването ми, когато след три дни, тя бе просто като олизана и на нея нямаше дори и прашинка.

Абе въобще КЛ си е град на контрастите. В 10 часа благополучно пристигнахме на LCCT.


Имахме достатъчно време до полета, но нямахме представа колко време ще ни отнеме паспортната проверка. Имахме обаче онлайн чекиране и поне това щяхме да си спестим. Излишно е да казвам, че дори и терминал само за една ниско тарифна самолетна компания LCCT е доста по-голям и модерен от летище София.

Добре че след няколко часа щяхме да кацнем в Джокякарта, за да видим поне едно по-малко от нашето летище. Това рядко може да му се случи на човек ако пътува в по-големи държави. Но виж летището на малък провинциален град на един остров бе по-невзрачно и малко от нашето. Като казвам малък провинциален град, имам предвид, че този град е в Малайзия. И населението му е около 400 000 души, т.е. за нашите стандарти си е направо огромен.

Тук искам да отворя една скоба относно името и по-точно транскрипцията на името на Yogyakarta. В едни справочници го изписват Джокджакарта, в други/вкл. в картите на гугъл на български/ Джокякарта, в трети Джогджакарта. Аз ще ползвам първата и най-разпространена транскрипция- Джокджакарта.

Но за Джокджакарта по-късно, а сега все още бяхме на летището в КЛ и имахме достатъчно време да се разходим из него. На централно място в него се намира Макдоналдс и огромната му реклама привлича всички, които са зажаднели за малко по-позната храна и напитки.

Около 11 часа влязохме на терминала и се отправихме към гейта от който щяхме да излетим. Интересното е, че до самия самолет няма нито ръкав, по който да стигнеш до него, нито пък автобус те откарва. Просто минаваш през проверката за билетите и тръгваш пеша към самолета. Air Asia явно наистина добре се грижат за пасажерите си, защото под навеси около пътеката, по която се движим видяхме стотици червени чадъри с логото на компанията. Бяхме забравили, че дъждовете там са през по голямата част от годината и чадъра е един много необходим атрибут.
Заехме местата си в самолета, упътени от невероятно чаровните и елегантни стюардеси и самолета излетя към следващата ни дестинация точно по разписание в 11,55 часа.
Времето бе ясно и можехме от високо да се любуваме на панорамата под нас.

След около час и половина се показаха и очертанията на един от главните Индонезийски острови- Ява (на индонезийски Jawa). Там се намира и столицата Джакарта.

Ето какво открихме преди пътуването ни в интернет за острова.
Той е най-гъсто населения остров в света. В действителност има по-голямо население от континентите Австралия и Антарктида. С територия от 136 497кв.км., малко по-голяма от територията на България, и 132 милиона души население, ако беше държава то Ява щеше да бъде втората най-гъсто населената държава в света.

Остров Ява образува верига заедно с Калимантан (Борнео) на север, Суматра на северозапад, Бали на изток и Коледните острови на юг. Ява е тринадесетият по големина остров на Земята. Разположен е в район с голяма сеизмична и вулканична активност. На територията на острова има 22 активни вулкана. Ява е част от т.нар. Зондски огнен пръстен, част от огромния Тихоокеански огнен пръстен, който бележи районите в тази част на света с най-активна вулканична дейност. Най-висок е вулканът Семеру – 3 676 метра надморска височина, който е и най-високата точка на остров Ява.

По време на последния ледников период, районът между Ява, Суматра и Борнео, където сега е разположено Яванско море е бил суша и така Ява е била свързана с другите 2 близки острова, а посредством тях и със самия азиатски континент.
Когато огромни количества от леда на полюсите са се разтопили след края на ледниковия период, тази суша отново се покрила с вода, вследствие повишаването на нивото на Световния океан и Ява отново станал остров, както преди това.


Първите народи, които се заселват на острова са представители на австралоидно-негроидната раса с меланезийски произход, близки до днешните аборигени, папуаси и меланезийци. Около 1800 г. пр.н.е. те са асимилирани от навлезлите на острова малайско-полинезийски народи с монголоидни черти, каквито са повечето съвременни яванци.

Около 4 век започва да се разпространяват индуизма и будизма.
През 13 век острова е под контрола на империята Маджапахит, която владее цяла Ява до 16 век, когато се разпада. По същото време на острова от север се разпространява ислямът, който се превръща в главна религия в Ява.

През 16 век на острова пристигат португалски колонизатори. Те обаче не успяват да наложат властта си над местните, тъй като са изместени от холандците, които основават на острова колониалното селище Батавия през 1602 г. Батавия става център на Холандската Остиндийска компания, която завладява целия остров.
През 19-ти век дейността и е отменена и Ява официално става част от колонията Нидерландска Индия.

По време на Втората световна война, Ява е под японска окупация. След капитулацията на Япония на 2 септември 1945 г. тук, както и в цяла Индонезия започва националноосвободителна борба, която завършва с обявяването на независимостта на Индонезия през 1948 г. Батавия е прекръстена на Джакарта и става столица на новата държава.

С нетърпение очаквахме да видим през илюминатора сградата на Yogyakarta Adisucipto Airport. Летището на Джокджакарта.

Летището се оказа малка едноетажна постройка. И въпреки това е доста натоварено, защото на него с полети на различни авиокомпании пристигат милиони туристи годишно, за да се запознаят с културното наследство на Индонезия.

Не напразно Джокджакарта се представя като културната столица на страната. Летището се намира на 6 км. от центъра на Джокджа. Можете да използвате обществен транспорт, за да отидете до града и до двата световно известни храма Борободур и Прамбанан. Можете да хванете и такси. Но ние разбира се предвид краткото време, с което разполагахме нямахме намерение да експериментираме, а избрахме най-лесния и удобен вариант-трансфер от хотела.

Надявахме се колата вече да ни чака и да можем по-най бързия начин да се отправим по маршрута на обиколката си- Джокджакарта- Прамбанан- Борободур- Джокджакарта.

Самолетът се приземи нормално на изключително късата писта, където не рядко се случват инциденти. И за първи път стъпихме на Индонезийска земя.
Влажността и тук както във всички страни около екватора бе голяма и горещата вълна ни удари още с излизането от самолета. Дори и облаците, които бяха отрупали небето не бяха в състояние да донесат поне глътчица прохлада.

Забързахме към летището, защото трябваше да се преборим с поне 30-тината туристи, изключвам жителите на Индонезия, с които пътувахме в самолета за визи. Надявахме се да няма и други пристигнали полети, за да не се бавим излишно. За наша радост в този час бяхме кацнали само ние, макар трафика на полети на международното летище да бе доста натоварен.

Влязохме в залата за паспортна и митническа проверка. Всъщност думата залата е възможно най-голямата хипербула, която мога да използвам.
Това си беше един коридор или стаичка, в която се образуваха две опашки.
Едната на местните жители и другата на туристите от други страни, които трябваше първо да си вземат визи и след това да преминат през паспортната и митническа проверка. За тези, които се притесняват, че трудно биха се ориентирали давам и схема на получаване на визи на летището в Джокджакарта. Самата бланка я попълвате в самолета, след като стюардесите ги раздадат на чуждестранните туристи.

За наша радост голямата блъсканица не бе от нашата страна. Оказа се, че бяхме доста бързи и пред нас на гишето бяха само три австралийки. Платихме таксата от 25 долара. Добре е да имате точна сума и то в долари, защото в противен случай за връщане на ресто почва едно туткане, кършене на ръце, умолителни погледи, че не може да се намери точната банкнота за връщане. Не не се учудвайте, това не е богатия Сингапур, а бедна изостанала Индонезия, където парите са малко и корупцията голяма. Още по-голямо бе учудването ни, когато няколко дни по-късно кацайки в Денпасар се сблъскахме с едва ли не узаконен рекет на летището. Летищните служители предлагаха само срещу 20 долара да Ви спестят дългото чакане на опашката за получаване на виза и да прередите всички неплатили тази сума , осигурявайки си ВИП посрещане. Като няма ВИП терминал има ВИП посрещане. Разлика в стандартите.
Но за Денпасар по-късно, а сега бяхме все още в Джокджа.

Дадоха ни визите и няколко дни по-късно, когато отново трябваше да влезем в Индонезия и да платим втори път виза се оказа, че тя е по-различна от първата.
Може би както всеки остров в Индонезия има различна такса за напускането му, така и входните визи са различни за различните Инденезийски острови, на които кацате. Можете сами да се убедите в това. Първата виза е от 16 март от остров Ява, а втората е от 19 март от остров Бали.

След като получихме визите митническата и паспортна проверка мина бързо и излязохме от сградата на летището.

Пред очите ни се откри шарена, усмихната, типично индонезийска картинка.
Шум, много хора не бързащи за никъде и… усмихнати.

Оказа се че най-усмихнатите хора са не само богатите /Сингапур/, а и най-бедните /Индонезия/. Другите народи, които са в средата, сред които и ние явно нямат поводи за усмивки и затова по-често си ходим намусени.
И тук както в Куала Лумпур на най-видно място пред терминала са веригите.
В случая поничките от Дънкин Донатс.

Заоглеждахме се на паркинга, за да открием някъде сред стотиците паркирани автомобили човек държащ табелка с имената ни, надявайки се такъв наистина да има.

В противен случай трябваше да разчитаме на обществения транспорт, който в тази част на света си е истински сървайвър и да се сбугуваме със стройно подредената ни програма в следващите 24 часа.
Не след дълго обаче до нас се приближи нисък, пълничък мъж с табелка с имената ни. Нашият шофьор в следващите два дни. Голяма широка усмивка и само дето не се разцелувахме като стари познати.

Качихме се в джипа, с който щяхме да пътуваме и с радост установихме, че климатика му работи безпогрешно. Първата спирка от пътя ни бе само на 20-тина километра от летището.
Храмът Прамбанан-символ на Индуизма!

Прамбанан е необичайно красив комплекс от храмове, издигнат през X век по време на управлението на двама крале Ракай Пикатан и Ракай Балитунг.
Извисяващият се на цели 47 метра, основен храм е въплъщение на мечтата на своя създател да демонстрира триумфа на индуизма на остров Ява.

Прамбанан се намира в район, който в момента функционира като красив парк.

Местните хора продължават да разказват една интересна легенда за историята му.
Според нея някога живял мъж на име Bandung Bondowoso, който се влюбил в Roro Jonggrang. За да отхвърли любовта му, Jonggrang помолила Bondowoso да й построи храм с хиляда статуи само за една нощ. Желанието й било почти изпълнено, когато Jonggrang наредила на жителите на града да нахвърлят ориз и да го подпалят, така че пламналият огън да заблуди Bondowoso, че се е съмнало.
Разбирайки, че е измамен Bondowosо, който вече бил направил 999 статуи, проклел своята избраница да се превърне в последната статуя на храма на нещастната му любов.

Прамбанан се състои от три основни постройки, разположени в главния двор, които носят имената – Вишну, Брахма и Шива.

Тези три храма са символи на триумфа на индуизма. И трите храма са с лице към изток. Всеки има по един придружаващ го храм, който е обърнат на запад съответно от – Нандини за Шива, Ангса за Брахма и Гаруда за Вишну. Освен тях има два странични храма, четири храма kelir (малки храмове, които напомнят на пурите в Бали и които се смятат за пазители от зли духове) и четири храма в четирите ъгъла. Във втората зона има още 224 храма.

Платихме входа, избрахме си по един красив саронг, без който няма как да влезеш в нито един храм в Индонезия и се запътихме към храмовете.

Влизайки в храма на Шива, който е най-високият и с централно местоположение, Ви очакват четири зали. В главната зала се намира статуя на Шива,

а в другите три – статуя на Дурга (съпругата на Шива),

на Агастия (учителят на Шива) и Ганеша (синът на Шива). Според популярната легенда, статуята на Дурга е статуята на неблагодарната Roro Jonggrang.

Северно от храма на Шива се намира този на Вишну.

В него има само една зала със статуя на Вишну. По същия начин в храма на Брахма, който стои в южната част, има само една зала с една статуя на Брахма.

Една от най-интересните постройки в храмовия комплекс е храмът на Гаруда, който е разположен до храма на Вишну. Той разказва историята за полуптицата получовек Гаруда. Фигурата му е изобразена със златно тяло, бяло лице, червени крила, а човката и крилете му приличат на орлови. Смята се, че това е образ, подобен на този на Бену, който се свързва с Бога на слънцето в египетската митология или на феникса в древногръцката митология.

Гаруда успява да спаси майка си от проклятието на Аруна, като открадва Tirta Amerta (свещената вода на боговете). Това е причина той да стане обект на възхищение сред хората. В Индонезия Гаруда е символ на страната. Така се казва дори националната авиокомпания-Гаруда Индонезия.
Друга страна, която използва същия символ е Тайланд, макар че там той е известен като Крут или Пха Крут.

В Прамбанан има панели с релефи на откъси от Рамаяна. Друг интересен релеф е с изображение на дървото на живота, вечността и на хармонията с природата. Ако се загледате в релефите по-внимателно, можете да откриете изображения на птици, сред които и на папагала Cacatua sulphurea, който казва отговорите на неразгадани въпроси.

Всъщност в Прамбанан има много интересни неща, които си струва да бъдат видени и чиято красота думите бегло могат да предадат.

В Прамбанан освен стотиците туристи има и много местни, които всячески се стараят да Ви помогнат в разглеждането на забележителностите. Те могат да Ви помогнат да си сложите саронга, да отговорят на въпросите Ви и да искат постоянно да се снимат с Вас. Но нали така се завързват и приятелствата.

Храмът действително е огромен и Ви трябват поне час и половина, два ако искате да го разгледате напълно. Входът е 20 долара на човек.

Силното земетресение от близо 6 по скалата на Рихтер в района на Джокджакарта през май 2006, е превърнало много от по-малките храмове на Прамбанан в купчини от камъни. И тъй като разхождайки се из десетките по-малки храма в комплекса съществува реална опасност някой огромен камък на хиляди години да Ви удари неволно по главата, още на входа Ви дават каски, с които задължително трябва да се разхождате. Абе все едно сте на строителен обект!

Ето още няколко снимки от вътрешността на комплекса.

Около храмовете има и хубав парк, където след изморителната обиколка под палещото слънце можете да починете, ако имате разбира се време за това.

Можете да се полюбувате и на миниатюрната зоологическа градина с много сърнички.

Разбира се не липсват и задължителните сергии на импровизирания пазар със стотици сувенири. Но понякога може и да не успеете да стигнете до тях с празни ръце, защото през цялото време Ви преследват улични търговци, които се надпреварват да тикат в ръцете Ви различни статуетки, кои от гипс, кои от дърво, кои от мрамор и бронз.

Някои продавачи, за да покажат и качеството на стоката си пред Вас я удрят демонстративно в земята. Лошото е, когато забързани объркат коя статуетка от какъв материал е и те се пръскат на парчета като паднат на земята.

За да се оттървем от тях накупихме няколко статуетки, изобразяващи храма, като най-хубавата от тях бе медна. Цената и започна от 150 долара и в продължение на триста метра стигна 15. На толкова я купихме след като продавача няколко пъти при предлаганата от нас цена викаше истерично- Фалиттт и бягаше настрани. Разбира се само след 10 секунди се връщаше обратно при нас и пазарлъка продължаваше.

Излязохме от пазара и отново се качихме на Тойотата, за да продължим към втория храм Борободур и Манохара хотел Борободур, в който щяхме да пренощуваме.
Най интересното за нас по пътя бе невероятното стълпотворение на скутери, с които имахме чувството индонезийците се раждат.

Отвсякъде около Вас пъплят стотици мотори и изскачат като скакалци по пътя без да спазват каквито и да е правила на движение. Пътищата в Индонезия по правило са доста тесни и заради това скоростта на движение е силно ограничена от огромния трафик. По някои пътища има отделена лента за мотористите, но и това не помага особено.

На тези мотори можете да видите да се возят цели семейства. Да, не бъркам.
Цели семейства, все едно е семеен ван.
Пред бащата на кормилото седи едното дете, след него е бащата, след бащата второ дете, след него майката с дете в ръце.
Още по-голям ужас изпитахме като видяхме как майката седи напреко на седалката с дете в ръце и не се държи за никъде. А скоростта, с която кара бащата е поне 50 км. в час.
Някои от индонезийците прекарват на тези мотори едва ли не цялата си покъщнина. От денкове не можеш да видиш колко хора има качени. И за да не се образуват опашки по бензиностанции навсякъде по пътя виждаш нелегални такива. Извадени направо на шосето бутилки с бензин на цена от по няколко цента.

Петдесетте километра от Прамбанан до Борободур преминават неусетно като не пропускаме да се любуваме на екзотичните картини по шосетата, на които европейците не са свикнали, но които за тази част на света са обикновено ежедневие.

Спираме само веднъж до един магазин за рисуване върху коприни с уникалната техника батик. Не че сме искали, но явно шофьора има негласно споразумение със собствениците на магазина като вози туристи да спира там за почивка.
Тъй като магазина беше от дясната страна на пътя, а движението ляво и колоните са непрекъснати, като наближихме до него, излезе на шосето мъж с палка, спря колите, ние успешно отбихме и движението си продължи без да се чуват бибипкания, викове и караници, че някой си е позволил такава волност. В София при всички случаи щеше да настане такъв вой, все едно идва краят на света. Толерантността явно е различно понятие в различните ни светове.

Батик е древна техника на рисуване върху текстил, възникнала преди повече от 5000 години, при която се използва восък, за да се изрисуват тъкани и картини.
Наистина видяхме красиви неща, но мислите ни бяха заети с храма, който предстоеше да посетим и затова подканихме шофьора да тръгваме, и без това денят там е твърде малък. Около екватора слънцето изгрява в 6 и залязва в 6. Денят е 12 часа и след 18 часа вечерта нямаше да можем нищо да видим.

СЛЕДВА …
Автор: Росен Желев
Снимки: Росен Желев

Публикувано в категория: Индонезия, Конкурс за пътеписи “Къде бях? Какво видях?” 2013 . Тагове: , , , , , , , , , , , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>