Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (4)

Към Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (3)

Самодоволната италианска фраза „Виж Неапол и умри!” бих перифразирала с удоволствие така: „Виж Източната Венеция и не умирай, за да я запазиш дълго в сърцето си!”.

В началото ви разказах за особеностите на приятелството тук, но има още нещо важно и различно по темата – това е приятелството между китайските жени. Една неоспорима връзка, която обединява и държи жените непоколебими пред изпитанията и трудностите в живота.
Пътешествието ми беше подарък от съпруга ми за рождения ден, затова можете да си представите двойния ентусиазъм, с който се гмурнах в приключението. Но при Виви нямаше и следа от радостта, с която го планирахме.

Всяко пътуване е пътуване преди всичко към себе си. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него. Освен към себе си, аз пътувам и към един друг народ и към една друга душа. Тайните на човешката душа не се делят по раси и континенти…

След един час път – ето ни в Ханджоу (Hangzhou) – последната цел на нашата южна обиколка. Столица на югоизточната провинция Джъдзян, с население седем милиона. Намира се на 180 километра югозападно от Шанхай, на брега на залива Ханджоу, където река Цянтан се влива в Източнокитайско море. Стар център на занаятите и текстилната индустрия е – повече от 4 хиляди години тук се произвежда коприна.

Много неща тук са първи и най. Най-дългият презокеански мост в света и втори най-дълъг в света е мостът Ханджоу. Величествената инженерна конструкция – магистрален висящ мост – пресича залива Ханджоу и съкращава пътя между Нинбо и Шанхай от 400 на 280 км. Дълъг е 35,673 км, а височината на основния пилон е 448 метра.

Перлата в делтата на река Яндзъ, Венеция на Изтока е пред нас (над 130 реки пресичат града, затова е заслужил това име). Национална природна забележителност е езерото Сиху (Западно езеро), както и два национални резервата в планините Тиенмушан и Цинлянфън, шест горски парка и националното мочурище – парк в Сиси.

Паркът Западно езеро е живописна местност, която заема 70 квадратни километра площ в югозападната част на града, от които 6,5 квадратни километра е самото езеро.

Когато Марко Поло стъпил в Ханджоу през ХІІІ век, го е обявил за най-красивия и блестящ град в света. „В небето е раят, а на земята – Ханджоу и Суджоу” – поговорката предава възхищението на хората от този забележителен град с над 2200 годишна история, една от седемте столици на Китай в древността.

Спираме на източния бряг на езерото Сиху. Слизаме от автобуса с отпуснати седем часа за разглеждане и се вливаме в индийската нишка от туристи с чадъри, поели към центъра. В обратна посока се точи насрещен поток от хора, който изглежда извечен и нескончаем. Вървим през парка по езерния бряг. Тюркоазената вода, обгърната от хълмове, изглежда като картина, направена от небето.

Майският дъждец, с който вече свикнахме, е в унисон с настроението на Виви, потънала в някаква, както на мен ми се стори, безпричинна тъга, от която не излезе до края. От време на време тъгата се подхлъзваше по стръмното и проблясваше мътно острие. Момичето се изправяше обвинително срещу мен, хвърляше ми горчиви ядни думи, за които обаче не можех да й се сърдя, защото страданието беше изписано на лицето й. Нямаше и помен от откритата по детски, щастлива и непринудена девойка.

Неподготвена за такава агресия, не знаех как да реагирам – нищо не помагаше, не ме слушаше въобще… Остави ни в парка и тръгна нанякъде. Докато умувахме накъде да поемем, Виви се върна и нареди да я последваме – ще ни заведе в един музей, за който е научила предварително от интернет, какъв – не стана ясно…
Вероника не издържа на напрежението и благоразумно „се измори” до един западен ресторант. Каза, че влиза да пие кафе, на връщане да я вземем.

Щом останахме двете, лицето на Виви се проясни и тя ми заразказва оживено легендата за Бялата змия, свързана с езерото. Потънах в забравеното удоволствие да слушам приказки.

Това е най-популярната легенда, която всеки китаец знае, тя е в основата на няколко китайски опери, филми и сериали. Действието се развива по време на южната династия Сун. Разказва се за младия учен Су Сиен, който се влюбва в красива жена, без да подозира, че тя е хилядагодишна бяла змия на име Бай Суджън, приела човешки вид. Един монах обаче се намесва в подкрепа на закона, който забранява хора и духове да се влюбват и хвърля Бялата змия в дълбок кладенец (или в затвора) в пагодата Лейфън.

Следват поредица от приключения.
Важен герой е и стогодишната Зелена змия (или шаран), която също се превръща в жена и става близка приятелка и довереница на Бялата змия – жена. В други варианти хилядолетната красавица е срещнала учения по-рано и историята продължава в следващите им животи, накрая тя се превъплъщава в божеството Уенчан Уан.
През вековете историята се е развила от приказка на ужасите в романтична поема за истинската любов между учения и жената – змия, любов – забранена от природния закон. Накрая Су и Бай се оженват, откриват аптека и заживяват щастливо…

Поспираме между магнолиите на езерния бряг. Приглушена светлосянка, сфумато – часът на синята мъгла. Облаци пара се стелят над водата и размиват контурите на пагодата отсреща, топло ръми. Мирис на мокра зеленина. Лек ветрец прошумолява през дърветата и преминава над езерото. Въздишката на Бай Суджън. Вода, цъфнали магнолии и османтус, пак вода… Вълшебно място…

Вероятно подобно преживяване е въодушевило и император Канси (Kangxi), възцарил се през 1661 г., за да обяви прочутите „Десет божествени гледки” за емблематични за китайските класически изкуства. Прекрасните пейзажи носят поетични названия: „Шестте моста сред мъгливите върби”, „Боровете, достигащи облаците”, „Ароматният османтус през есента”, „Цъфтящи лотоси”, „Лебед върху замръзналото езеро”, „Пролетна зора”, „Есенната луна, отразена в спокойното езеро”, „Обилен сняг над Дългия мост”, „Слушане на авлигите сред косите на върбите”, „Залез над хълмовете”…

През четирите сезона, на разсъмване и привечер, в слънчеви или дъждовни дни – езерото е магия, която поколения артисти са включвали в техните пътувания из империята. Хората винаги са свързвали природните състояния, духа на езерото, със своите чувства и усещания – за самота, любов, меланхолия, носталгия, романтика… Мястото се свързва с бягство от тежестите на живота и от семейните отговорности, което все пак се оправдава от създаването на писмени или рисувани творби…

Докато вървим, си мисля за легендата, оживяла във въображението ми. Всъщност тя съдържа два знакови образа от мисленето на южнокитайците – веднага ги споделям с вас. Защо отделям южнокитайците от северняците? Те сами се разграничават и казват, че тази дистанция е обусловена исторически. Разделителната линия се явява река Яндзъ – най-дългата азиатска река. В миналото тя се превръща в политическа граница между Северен и Южен Китай на няколко пъти поради трудното й преминаване. Кръвопролитни битки са се вихрили по цялото й протежение, като най-известната е Битката при червените скали през 208 г.сл Хр., през периода на Трите царства. Може би от тогава датира някаква тиха неприязън и неразбиране между китайците от двете страни на реката. Приятели от Пънлай са споделяли с мен, че чувстват южнокитайците като хора от друга държава – толкова големи са различията в мисленето им…

Друг важен момент, включен в легендата, са задгробните вярвания на китайците. Тялото е тленно, но душата – вечна. Човек се преражда до безкрайност. След като напусне земния свят, безсмъртната душа отива в отвъдното и там е посрещната от старицата Мън. Баба Мън й предлага да изпие една специална супа, която ще изтрие всички спомени за току-що преживения живот. Останала без памет, душата се вселява в ново тяло – на новородено – и всичко започва отначало. Това е съдбата на хората – разказва Виви, докато проследяваме с поглед облаците от мъгла…

Минаваме и по Дългия мост, прекосяващ езерото. Още по времето на династията Сун (960 – 1279) тук е имало сводест мост с три арки. Възстановяван много пъти след това, днес той е зигзагообразен – духовете вървят само по права линия и не могат да минат по него, има и беседки за наблюдаване на луната.

Бягащи по алеите хора в спортни екипи ни връщат в съвремието. Виви е стъписана: „Защо бягат?!” В Пънлай никой не бяга по никакъв повод, дори за да хване автобуса… То и не се върви много – до всяка точка стигат на своите електрически велосипеди. Обяснението ми „За здраве!” пак я оставя в недоумение, но няма време за повече разяснения, защото стигаме до Музея на Западното езеро. Влизаме.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Публикувано в категория: Китай . Тагове: , , , , , ,

  

4 Коментари

  1. Наталия
    Изпратен 03.08.2012 на 15:08

    Петьо, благодаря за въпроса. Мън (Meng) на китайски е просто фамилно име. По-интересно е защо някои души отказват да изпият супата. Ако някой е имал красива любовна история, не иска да я забрави и не пие супа. Тогава попада на един от 18-те етажа на ада и бива подложен на ужасни мъчения. Но споменът за прекрасната любов, която е преживял, му дава сили да изтърпи изтезанията…
    И друго вярване има в тази връзка – който има трапчинки или бенка на врата си, е орисан да срещне голямата любов.

  2. Наталия
    Изпратен 03.08.2012 на 14:50

    Здравей, Боре! Скоро продължавам с пета част, за да завършим пътешествието! :)
    До нови срещи! :)

  3. Петър Мирошников
    Изпратен 02.08.2012 на 10:48

    Това с баба Мън ми хареса много! Ама какво значи ” мън ” на китайски?

    До скоро!

  4. Изпратен 01.08.2012 на 20:21

    Благодаря ти, Наталия!
    Б.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>