Идването ми в Пловдив имаше практическа цел – да посетя Пловдивския панаир и то изложението на цветя. Панаирното градче ме очарова, виждах го за първи път, но изложението на цветя не беше кой знае какво. Обиколих из палатите, имаше изложба на кучета, козметика, цветя, художествени изделия, изработени от хора с увреждания и какво ли още не. Разбира се тайната ми мисия в Пловдив беше Старият град – царят на архитектурно-историческите комплекси в България, според мен. Копривщица с основание може да оспорва твърдението ми.
След като написах пътеписа за Елена у мен се утвърди решението да напиша пътеписи за всички български възрожденски градове. В края на март бях посетила Пловдив и затова след възрожденска Елена, се насочих към космополитния преди Освобождението, прекрасен български град. Разбира се възрожденските топоси в Пловдив ще бъдат същите като в другите градове, но и различни, защото спецификата на града е друга, различна от тази на балканските градчета.
Истина е, че преди да дойда в Пловдив, знаех много малко за града. Опитах се да чета в интернет, но информацията за историческите пластове – антични, средновековни, възрожденски, следосвобожденски така ме обърка, че реших да разкажа това, което видях, а дано то е достатъчно да докаже заглавието-тема на пътеписа.
И така нашето пътешествие към възрожденския Пловдив започна сутринта на 1 април. Отправихме се към Стария град с такси, за да не губим време. Бяхме нощували в хотел „Марица”, срещу Панаирното градче. Таксито ни закара до място, от което трябваше да продължим пеша. Първата снимка за настоящия пътепис направих в движение, защото шофьорът ми обясни, че това е едно от тепетата, с които града е толкова прочут. И така, Старият град е обявен за архитектурно-исторически резерват през 1956 г., в него могат да се видят крепостни съоръжения от всички епохи и да се проследи архитектурата на българската къща през целия ХІХ век.
В непосредствена близост до възрожденския град е разкрит забележителен по размерите си античен театър, прекрасно консервиран и реставриран. От сцената му видях интересна гледка – кацнала върху скалите къща, и реших да я сложа в пътеписа си. В града има античен стадион и античен форум /агора/, но явно два дни, от които единият, посветен на панаира и съвременния град, са недостатъчни за Пловдив.
Слязохме от таксито и поехме по първата улица, която ни попадна пред погледа, не знаех къде отиваме и какво ще видим, но нали съм “стар пътешественик”, много бързо се ориентирах в обстановката. Спомних си какво съм чела в интернет – къщите в Пловдив са образец на възрожденска архитектура и който има очи и знания, може да напише учебник. Освен това възрожденският Пловдив е събирал различни национални общности, хора предимно заможни и отворени към света, обиколили Цариград, Венеция и Виена, видели други земи и наредби.
Разказът си ще започна с Малеви хане, защото на друго място в България няма възможност да се види такава сграда – освен това тя е единствената мюсюлманска култова сграда, построена във високата част на Пловдивското трихълмие. Сградата е била ползвана от персийска религиозна общност – Ордена на танцуващите дервиши. Съществувала още от ХV век, но след това била изоставена и построена наново през ХІХ век. Представлявала комплекс от джамия, зала за ритуални танци на дервишите и жилищни постройки. Разбира се беше неделя и сградата беше заключена. Затова не можах да я разгледам отвътре, а щеше да ми е интересно да видя един персийски мюсюлмански манастир /като повечето сгради в резервата, тя е паметник на културата/.
Пловдив израства като най-голям град в българските земи и като значителен стопански център в края на ХVІІІ и в началото на ХІХ век. Както казах, Пловдив е космополитен град, в който живеят различни национални общности. Затова следващият обект, за който искам да разкажа е една възрожденска къща, в приземния етаж на която се намира аптека.
Къщата е построена през 1872 г. от един от първите дипломирани лекари преди Освобождението – д-р Сотир Антониади, виден представител на гръцката общност. В интернет прочетох, че това е единствената в България музейна възстановка на стара аптека. Както читателите разбират, в Пловдив възрожденските топоси са различни от тези в Трявна и Елена.
След старинната аптека влязох в дворчето на внушителна пловдивска къща, за която прочетох, че в нея се намира постоянната експозиция на народния художник Златю Бояджиев. Оказа се, че това е къщата на д-р Стоян Чомаков. Стоян Чомаков е видна възрожденска личност, един от позабравените деятели за църковна независимост, роден в Копривщица, завършил гимназия в Атина, след това медицина във Флоренция и специализирал хирургия в Париж, той открива първата аптека в Пловдив и е първият градски лекар там.
Разбира се, разхождайки се из възрожденския град, всяка сграда е възрожденски топос, стига да можеш да четеш градското пространство, то ти казва много. Освен това има указателни табели, които разказват подробно за посетения обект, дори да не можеш да си позволиш лекция на екскурзовод.
Храм „Св. св. Константин и Елена” е неповторим християнски култов комплекс. Ограден е с висок зид и се състои от камбанария, клисарница, дом на свещеника, училище, църква, сграда на Божигробски метох – в него отсядали монаси от Ерусалим. Според легендата в този храм се съхранявали мощите на християнските мъченици Севериан и Мемнос, които загинали в 304 г, времето на император Диоклетиан. Както казах историята на Старият Пловдив съхранява много времена и епохи. Следващата снимка най-добре показва това.
Къщата на Аргир Куюмджиоглу е може би най-популярната пловдивска възрожденска къща, тя е и най-личната хубавица в Стария град, нов, но и познат възрожденски топос – българска къща, в която мирно и спокойно, уверено и мъдро съжителства ориенталското и европейското. Къщата е строена за богатия пловдивски търговец през 1847 г. от майстор Георги Станчовски от село Косово, Асеновградско. Тя е представител на типичната възрожденска симетрична къща. Специалистите я определят като връх в бароковата архитектура у нас. Изпъквала и тогава и сега в Стария град над Хисар капия, четириетажна и много внушителна, наричали я “царската” къща, на всеки етаж имала оформен голям салой /хайет/, а източната й фасада е стъпила върху стара римска крепостна стена. В подземието е изградено собствено водохранилище и таен изход.
Идеята за обособяване на етнографска сбирка в нея датира от далечната 1938 г. Днес тя представя материалната култура на Тракия, Родопите, Средногорието – медни съдове, църковна утвар, накити, плетени дантели, прекрасно запазени костюми от цялото българско етнично землище, музикални инструменти и … градски интериор. Пловдивчанинът е човек с широко отворени очи за света, вижда красивото, удобното, функционалното и го помирява с местната си уредба, запазена от деди и прадеди. Той е и пътуващ човек, освен че е книжовник, борец за църковна независимост, бунтовник, интелектуалец и творец.
Къщата на Георги Мавриди е сред най-големите и най-красивите представители на пловдивската симетрична къща. Строена е от неизвестен майстор върху стръмен терен, всеки етаж е изнесен еркерно над долния, което увеличава симетрията и създава усещането, че къщата ще полети. През лятото на 1833 г. тук отсяда френския поет Алфонс дьо Ламартин, по време на пътуването си из Ориента и от тогава завинаги къщата се нарича Ламартиновата къща.
Тъй като няколко пъти вече използвам термина “симетрична” къща се порових, за да видя какво означава той. Разбрах, че това обикновено е богаташка къща с овален салон, ограден от четири стаи. Някои от къщите са изключително модерни за времето си – имам собствени водохранилища, резервоари за дъждовна вода, за къпане и пране, кладенец, кухненска слугинска постойка, турска баня с пералня. Изписани са богато и многоцветно отвътре и отвън, а стаите са с дърворезбени тавани. Богатство, охолство, разкош – в архитектурата дори има понятие “пловдивска” къща. Разположени са по стръмни и криволичещи улички на трите тепета – Сахат тепе, Бунарджик и Джендем тепе, нарочно пиша турските имена, за да не излизам от темата за възрожденските топоси. Тук за разлика от Елена е съхранен превъзходния калдаръм.
В този дом след Освобождението от 20 май до 10 октомври 1878 г. е работило Временното руско централно управление, начело с княз Дондуков. Ще ме попитате дали разказа ми не се превръща в разказ за “следосвобожденските” топоси. Не, защото, моите търновски преподаватели имаха една теория, според която Възраждането като епоха на духовна възмога не се контролира и ограничава с политически акт, какъвто е Освобождението. Те твърдяха, че времето до 90-те години на ХІХ е все още време на възрожденски подем – да изградим своята собствена държава, и на възрожденски ценности. Едва в средата на 90-те години идва времето на “бай Ганьо” или на “първоначалното натрупване на капитали”. А и не бива да забравяме, че няколко години Пловдив е бил столица на Източна Румелия и трябва да се кажат няколко думи и за това.
Пловдив става столица на Източна Румелия по силата на Берлинския договор, областта има своя конституция и назначаем управител /Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич/. По темата са писали много автори, сред които обичаните от мен Захари Стоянов, Иван Вазов и Симеон Радев. Най-любопитният според мен факт е, че официалните документи се пишели на три езика, а най-интересна е тенденцията на утвърждаване на българския етнос като водещ и отслабване влиянието на гръцкия и турския етнос. Не бива да се забравя и факта, че за Съединението работиха пловдивски патриоти, книжовници, политици, които загърбиха личния интерес заради националния. Съединението се готви в Източна Румелия – това е познат, но много значим факт в политическата ни история. Това е факт с възрожденски заряд.
В непосредствена близост до тази историческа къща се намира родния дом на министър-председателя на България – д-р Константин Стоилов. Тя също е образец на пловдивската възрожденска архитектура, построена е през 1850 г. По-важно е да кажа две-три думи за Константин Стоилов. Роден е в Пловдив, доктор по право от Хайделбергския университет, два пъти министър-председател на България, той е един от участниците в делегацията, която избира Фердинанд Сакс–Кобур-Гота за българския престол.
Разходката ни из Стария Пловдив ще завърша със снимка на църквата “Свето Успение Богородично”, построена през 1884 г. Една история разказва, че на това място имало храм още през ІХ – Х век. Избирам така да завърша своя разказ, за да се запомни Пловдив такъв, какъвто е бил през Възраждането – с богато историческо минало, космополитен, богат, духовно извисен, активен участник в борбата за църковна независимост, просветен – първият град, в който официално се чества празника на свети братя Кирил и Методий, следосвобожденска столица, подготвила Съединението, роден град на бележити българи. Днес – прекрасен български град.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева