Културната столица на България

I част

Очакванията за студена първа декемврийска седмица не се случиха. В Свищов, в първите дни на последния месец за годината, се подобриха много температурни рекорди. Времето изненада всички, но помогна за осъществяването на баскетболния турнир, който по традиция се провежда всяка учебна година по едно и също време. Организатор на турнира бе Държавна търговска гимназия „Димитър Хадживасилев”. Изненадващо за всички, това бе първият турнир, в който се раздаваха торбички с храна на състезателите. Баскетболистите от Търговската гимназия бяха забили глава в лакомствата и изобщо не поглеждаха към случващото се на терена. Мачът, който се провеждаше не оказваше влияние върху класирането, тъй като след две победи над основните си конкуренти, те бяха сигурни шампиони. Бяха седнали на трибуната от северната страна на залата, а зад тях се бяха настанили ученици от същото училище, техни фенове и приятели.

За Иван беше много дразнещо присъствието на две момичета, които през по-голямата част не спираха да пищят. Те отвсякъде бяха „изпросили” кубчета шоколад и дойде реда да „изкрънкат” нещо и от Иван. Той беше изпечен лъжец и умело ги излъга, че шоколадът му е изяден и няма какво да им даде. Впоследствие всеки разбра, че е излъгал, тъй като след около петнадесетина минути извади лакомството и започна да го яде – на никой не даде, за което си спечели мрънкане от страна на нахалните момичета. Колкото и да му бяха неприятни, Иван се запозна с тях. Все още никой не подозираше, че това запознанство ще се окаже повратен момент в живота му.

Сайтовете за запознанство набираха все по-голяма популярност. Всеки млад човек контактуваше, запознаваше се с нови хора или просто клюкарстваше в тях. Немислимо бе за един тийнейджър да няма профил в такъв сайт. Популярни по това време бяха сайтовете импулс и муцунки. Импулс бе по-известната социална мрежа. Там продължи и срещата между Иван и момичето, което той все още не знаеше как се казва. Разбра в момента, когато получи покана за ново приятелство, а на профилната снимка беше „нахалната” от баскетболния турнир. Бианка беше доста странно име и рядко срещано, но на Иван му хареса. Искаше му се да разгледа снимките й, но да не й приеме приятелството, тъй като все още не беше отминала ненавистта към момичето. Това нямаше как да стане, тъй като до такава степен бяха развити сайтовете за запознанства, че вече позволяваха на потребителите си да скрият всяка информация, която пожелаят от хора, които не са техни приятели. Такъв беше случаят и с Би / както ще я наричам оттук нататък. /. Любопитството му беше по-силно и все пак цъкна на „приеми приятелство”. Така се започна постоянното коментиране на профилите и от двете страни, което се състоеше в целувчици, усмивчици, прегръдки и изплезвания под формата на емотиконки. Това трая около един месец, докато Би не предприе по-решителна крачка – поиска скайпа на Иван. Скайп е приложен софтуер за чат, телефонна- и видеовръзка. По-този начин се постави началото на обемните разговори между двамата. Говореха си по най-различни теми, интересуващи тийнейджърите – музика, филми, домашни любимци, любов, спорт и т.н, и т.н. Все по-често се засичаха в училище. Интересно беше, че винаги Би беше с шоколад, като за разлика от Иван му предлагаше да си вземе. Тя беше различно от другите момичета. За Иван беше много забавно, когато си контактуваше с нея. Случваше се така, че тя пишеше „тонове мастило”, докато Иван само отговаряше или питаше неща, които все още не знае за нея.

Ню Йорк Сити е един от най-големите градове в света с население малко над 8 милиона души. Той е известен със залата „Медисън Скуеър Гардън”, „Емпайър Стейт Билдинг”, „Статуята на свободата”, Кота 0 / мястото, където разрушиха Кулите Близнаци / и др.. Градът притежава особена магия, която кара хора от цял свят да мечтаят да го посетят. Мечта и за Би. Мечта, която не веднъж е оживявала в разговорите й с Иван. Тя е продиктувана от това, че нейният баща е живял и работил около 6 години в този град, но се е върнал в България, за да е близко до семейството си. Разказите на баща й са запленили момичето, изиграли са своята роля и по-този начин в нея е „пуснал корен” желанието да посети величествения град. Освен за Ню Йорк, Би запозна Иван с музиките на известни певци като Майкъл Джексън, Риана и Джей-Зи. Момчето се захласна по интересите й. Започна да слуша такъв тип музика, а когато попадна на песента на Джей-Зи и изгледа клипа, който е пряко свързан с града Ню Йорк се заплени по неговата красота и се превърна и в негова мечта.

Въпреки редовното комуникиране в интернет, често се случваше, когато се видят на живо да не се поздравяват. Този период отмина бързо и започнаха да правят лудории – често, когато се срещнат се псуваха и се стигна до момент, когато лично създадоха фен-клуб на любимия на Иван отбор от баскетболното първенство на САЩ.
Месеци преди бала на момчето се наложи да му се направи операция. Трябваше да се премахне апандисита му. Това бе доста труден момент за него, тъй като по това време започна да се подготвя за държавните зрелостни и кандидатстудентски изпити, но операцията забави подготовката му.

Едноседмичният престой в болницата оказа влияние върху разбирането на Иван за живота и затова как трябва да се отнася към близките и приятелите му. Нямаше ден, в който да не беше посетен от някого – роднина, приятел, съученик. По този начин разбра, че в трудни моменти приятелското рамо е много важно. Получената любов, подкрепа и внимание вдъхва сила, кураж и хъс за борба. И Иван се зарече – винаги, когато може да помогне, ще го прави, каквото да му коства това.

Би беше известна с това, че умее да пее. На всеки един празник или по някакъв друг повод в училището тя излизаше на сцената и смайваше учители и ученици. Този път поводът беше изпращането на дванадесетокласниците, което по традиция се провежда в градското читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови”. От випуск 2010 беше и Иван. От край време беше замислил да направи някаква изненада след като Би традиционно изпее някоя българска песен. Нещо мъничко, но от сърце. И така и направи. Идеята да й подари шоколад на сцената се осъществи, а с това приятно я изненада. Шоколадът беше символ на тяхното приятелство, което беше странно, но истинско.

На 24-ти май беше официалният бал на тазгодишния випуск. Целият град се събира пред училището, където е първата спирка на абитуриентите през деня. Именно пред сградата на търговската гимназия, двамата направиха първата си снимка заедно. Снимката стана много шантава, както бе и тяхното приятелство.

Кръводаряването е доброволно предоставяне на определено количество от собствената кръв с цел подпомагане и спасяване на човешко здраве и живот. Това е хуманен, безвъзмезден акт на милосърдие и човешка солидарност на всеки здрав гражданин. Кръводаряването в България е в някаква криза. Все по-малко хора даряват кръв безвъзмездно, за разлика от ромите, които всеки ден може да забележим пред болниците. Те извършват този акт за пари.

Главният счетоводител на Държавната търговска гимназия Бойко Димитров е един от хората в Свищов, които спокойно могат да заявят, че разбират от работата си и не могат да се срамуват от нищо. В кабинета му всеки ден влизат и излизат десетки служители на гимназията и безброй други хора. Общо взето е една малка лудница. Затова той не обърна никакво внимание, когато негова колежка от бившата му работа влетя при него. Беше видимо притеснена и пребледняла. Задъхано разказа на Бойко, че тя търси човек, който да дари кръв – кръвна група А+. Трябвало да се възстановят банките кръв в Плевен, тъй като преди това са влели от нея на баща й, който бил в тежко положение. Главният счетоводител върна живеца на нейното лице, заявявайки, че той е точно тази кръвна група, която търси и без проблем ще дари кръв. Така и се случи – двамата отидоха до Плевен и свършиха това, за което бяха в града.

Бойко беше баща на Иван. Кръводаряването даде ценен урок на сина му, въпреки че главният счетоводител не подозираше поуките, които Иван е успял да си извлече от този случай. Това беше един ценен урок за младото момче. Винаги, в абсолютно всяка една ситуация трябва да бъдем хора, трябва да помагане на изпадналите в беда, трябва да бъдем съпричастни със съдбата на другите. Малко са тези хора като Бойко – затова са богатство за света.

След завършването на училище и успешните държавните зрелостни изпити пред Иван застана нова пречка – кандидатстудентските. Решението вече бе взето – силно желаеше да изучава Журналистика във Великотърновския университет, а като втори вариант пред него стоеше Стопанската академия в родния му град Свищов. Той бе такъв човек, че каквото си поставяше за цел, винаги го правеше реалност. На второ класиране се осъществи мечтата му и от октомври щеше да започне студентския му живот във Велико Търново.

Студентът беше много доволен от обучението във Велико Търново и след успешния първи семестър започна планове за бригада в Америка. Съвсем случайно през месец април официално получи работа в Ню Йорк. Градът-мечта, както за него, така и за Би. Вземането на виза не беше проблем и така на 29 май отлетя от България – първо за Париж, а след това директно за Ню Йорк. Би благородно му завиждаше и не пропускаше ден, в който да го пита къде е ходил и какво е видял. Тя с нетърпение очакваше и с огромна радост разглеждаше снимките, които Иван качваше на собствената си страница в социалната мрежа Фейсбук – сайтът доби страхотна популярност и успя да измести по-горе изброените.

Случи се така, че по-същото време, което Иван прекара в Ню Йорк имаше турне на Риана – LOUD Tour 2011, на което певицата ще представи последния си албум. Вариантите, които стояха пред Иван бяха два – да закупи билет за Ню Йорк или билет за Ню Джърси. В крайна сметка реши, че в Ню Йорк ще му е по-удобно, макар че концертът бе в далечен за него район. Съдбата обаче си каза думата, момчето се обърка при покупката на билет през сайта на фирмата, която продаваше пропуските и така на 21 юли Иван трябваше да ходи до Ню Джърси, за да гледа концерта на любимата и на двамата певица. Грешка, за която той не съжалява, защото на концерта специален ВИП гост беше Джей-Зи, който излезна да пее две песни с Риана в края на концерта. „С един куршум, два заека” – както би казал народът.

От Америка Иван имаше задачата да купи интересни и забавни сувенирчета, които да останат за спомен на Бианка. От нея момчето поиска някаква нейна гривна без значение от цвета или от модела. На първия учебен ден двамата си раздадоха подаръците и се видяха за първи път, откакто студентът се завърна в родната си страна.

II част

Алармата на първия ми телефон прониза главата ми и въпреки че се бях зарекъл след като я чуя да стана веднага, аз я изключих и отново заспах. След точно 2 минути алармата и на другия ми телефон „понахалства” и аз примирен от поражението ми и победата на технологиите станах рязко, което доведе до моето прилошаване. След като то отмина, се вгледах в плакатите, които са облепени на стената на единия ми съквартирант и останах вгледан в тях продължително време.

Мисълта за изминалото 3D светлинно шоу ме накара да се вцепеня. Въпреки че го гледах за втори път тръпката не отминаваше. Не отминаваше и за хората, тъй като всичките места, от които можеше да се гледа отново бяха запълнени. Беше нещо величествено. С думи е много трудно да се опише. Със сигурност трябва да се види от всеки българин. Интересно е да се отбележи, че пускането на светлинното шоу беше трик от страна на общината. Ден преди предварителния изпит по български език и литература голяма част от кандидат-студентите бяха пристигнали в града, но не заради светлинното шоу, но успяха да се възползват от новото „бижу” на старата столица. Целеше се студентите, които все още се лутат в решението си къде да продължат образованието да бъдат привлечени в редиците на ВТУ „Св.св Кирил и Методий”. Хитър ход.

Ранното ставане не е характерно за мен. По принцип редовно си лягам в часовете малко след полунощ и се събуждам към обяд. Уча журналистика в университета във Велико Търново и програмата ми така е направена, че ранни лекции нямам, освен в един-единствен ден – сряда. Причината днес да се събудя толкова рано бе, че пред моята приятелка Бианка стоеше първия кандидатстудентски изпит по български език и литература и аз бях твърдо решен да я видя преди изпита и да й вдъхна кураж.

Естествено, не бях пропуснал превърналия се в традиция шоколад, който вече беше купен, но за жалост не беше от любимите й, тъй като беше лимитирана серия. За по-малко от десет минути успях да се облека, да подготвя телефона със слушалките и да тръгна към Ректората, където щеше да се проведе изпита й. Музиката е моето вдъхновение и без нея не мога, особено в случаите, когато вървя пеш. А днес беше точно такъв случай.

Разходките сутрин създават усещането в мен, че се намирам в рая и ме зареждат с енергия. За днес си бях избрал специален маршрут, по който за пореден път щях да разгледам забележителностите на града.

Маршрутът ми започваше с първата българска болница, открита по време на османското владичество, носеща днес името МОБАЛ “д-р Стефан Черкезов”. Съвсем скоро в болницата се откри нов сектор за инвазивна кардиология от здравния министър Десислава Атанасова. Имах задача да заснема събитието – никога не бях влизал в болничното заведение и след колебания и обърквания на входове, етажи и коридори все пак достигнах до мястото, където щеше да се открие новата придобивка. Болницата изглежда откъсната от реалния свят и проблемите на хората в него.

Китайският ресторант „Беллами” се намира отсреща и именно от тук започна моята страст по китайската храна. Никога, преди да стана студент във Велико Търново, не бях опитвал блюдата им – грешка, която впоследствие поправих.

Продължавайки по булеварда станах свидетел на първия слънчев лъч, който беше доста плах и започна да се прокрадва над хоризонта. Вторият слънчев лъч беше по-смел и решителен и започна да се появява слънчева пътека. Слънцето ме заслепяваше, което правеше видимостта ми намалена. Това не попречи да забележа, че бях в близост до бюста на Вела Благоева – родената в Търново писателка, публицистиска и учителка и съпруга на Димитър Благоев.

Централният пазар в града е едно от най-посещаваните места всеки ден от търновци. Възрастните хора буквално се избиват за най-качествените стоки. Забава представлява да наблюдаваш как всеки се е забързал от сергия на сергия да опипва продуктите дали са свежи, твърди или меки в зависимост от желанията и да се договаря за намаляване на цената за килограм. Преминавам през пазара без никакви трудности, тъй като е все още рано за днешния „двубой”.

In jure veritas е надписът, който се набива в очите ми, заставайки с лице към входа на Съдебната палата във Велико Търново. Наложи се да проверявам в интернет превода на непознатия латински израз след първата ми среща с него – В правото е истината.

Константин Кисимов е легендарен български театрален и филмов актьор. Въпреки че се дипломира като юрист, той се отдава на любовта си към театъра и киното. Музикално-драматичният театър във Велико Търново носи неговото име. В близост до сградата се намира негов паметник, където през миналата седмица се чества 115 години от рождението му. За честването пред паметника на артиста се бяха събрали десетки негови приятели, познати и почитатели., които поднесоха цветя на паметния знак и си припомниха живота и някои от незабравимите роли на бележития българин.

Тази година не изпуснах нито едно представление на търновските актьори, което се изигра на сцената на Мелпомена. Никога не съм гледал по завладяващи и разтърсващи спектакли. „Декамерон”, „Свекърва” и „Железният светилник” препоръчвам на всички мои приятели, които са нямали честта да ги гледат – няма да съжаляват. В мое лице актьорите на театъра имат един огромен фен.

В самия център на града се намира паметника „Майка България”. Посветен е на загиналите в 4 войни – Руско-турската 1877-1878 г., Сръбско-българската 1885 г., Първата балканска и Първата световна война. Паметникът е построен в прослава на загиналите войни със средства, дарени от населението на Велико Търново и е открит на 6 май, 1935г. След ремонта през изминалата година, паркът стана по-привлекателен. Тук беше крайната точка на безплатната двучасова разходка по повод националния празник 3 март. До този момент не бях виждал „Майка България” препълнена – просто се „пръскаше по шевовете”. Редовно, когато не ме е хващал сън съм идвал тук в късните часове – дори се е случвало да посрещна изгрева умислен и загледан в произволна, безцелна точка.

В предаването на Слави Трифонов „Бягство към победата” имаше задача да се стигне до града, столица на Второто българско царство и да се намери Къщата с маймунката. Една от забележителностите, които исках да видя от Търново, след като приключих с кандидатстудентския ми изпит преди две години бе възрожденската къща на Никола Коюв, построена през 1849 от Уста Кольо Фичето. В момента тя е архитектурен паметник и е превърната в музей – един от символите на Велико Търново и се намира в близост до Самоводската чаршия.

Самото начало на Самоводската чаршия се поставя от внушителния паметник на Стефан Стамболов – бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист, взимащ активно участие в Старозагорското въстание през 1875 и Априлското въстание през 1876.

Самоводската чаршия е възникнала през втората половина на XIX в., когато Търново започнало да се разраства и двете тесни калдаръмени улички се превърнали в стопански център на града. Комплексът днес привлича гостите на града, тъй като уникалната автентична атмосфера ги пренася в миналото и ги запознава с живота такъв, какъвто е бил. Задължително при посещението на Самоводската чаршия, трябва да опитате пресните симидчета, да вкусите от шарените захарни петлета или да погледате как се приготвя кадаиф. Майсторите, които работят в своите малки работилнички, с удоволствие ще ви покажат старите техники, с които работят и до днес. Можете да се порадвате на прекрасните ръчно изработени ризи, да си купите шишенце с розова вода или сувенири от керамика, копия на старинни бижута или дърворезба. На Самоводската чаршия се намират и много антикварни магазини, както и няколко малки художествени галерии.

Тук се намира и ханът на хаджи Николи, който е построен през 1858 г. от Уста Колю Фичето. Над комплекса се намира и къщата на Емилиян Станев. Въпреки малкото площ, на която се простира Самоводската чаршия, тя е изпълнена с много история и е едно от местата, което задължително трябва да посетите.

На излизане от Самоводската чаршия пред погледа ми се откриват Гранд хотел „Янтра” и паметника Велчова завера. Сградата на четиризвездния хотел е паметник на културата и е с уникално разположение – в сърцето на града с панорамна гледка към Великотърновския университет, архитектурния резерват Арбанаси, крепостта Царевец и историческия хълм Трапезица, опасани от живописните извивки на река Янтра. Пред хотела се намира един от паметниците с историческо минало – Велчова завера. Мемориалът е издигнат в чест на всички участници във въстанието Велчова Завера през 1834 година и е доста внушителен. На него са изписани имената на всички участници в бунта. Впечатление ми прави, че никога не съм виждал поднесени цветя или венци на паметника.

Паметникът на Никола Пиколо поставя началото на долната част на стария град, изпълнена с исторически значими обекти. Бронзовата статуя на лекаря, общественик и писател от български произход е внушителен. Преди две години беше реставриран и в момента е в отлично състояние.

Една от най-величествените постройки в старата столица е катедралният храм ”Рождество Богородично”. „Катедралата” се издига на малък площад в Болярската махала. Строежът е дело на майстор Колю Фичето в периода 1842-1844 г., като всички пари за градежа са събирани с дарения от вярващите. За първи път посетих храма на християнския, религиозен и народен празник Цветница и останах изумен от стенописите. Както всеки храм, така и този има проблеми и се забелязваше вътрешното постепенно разрушаване. Кутията за дарения беше на видно място и изпитах чувство на дълг да дам макар и минимални средства за реставрирането на катедралата. За щастие, аз не бях единствения, правейки това похвално дело и се изпълних с надежда, че доброта в хората е останала и че светът ще бъде спасен от дяволското зло, което господства в наши дни.

Под катедралния храм ”Рождество Богородично” в южна посока се намира ателието на Стоян Недев. В него се случило истинско чудо – През 1996 г. по време на великденските пости зографът и дъщеря му Елина рисували в ателието икона на св. Георги. Внезапно се чул силен гръм. Бюрото подскочило, а помещението се изпълнило с дим. След гърма изпод бюрото изведнъж избликнал извор. Изворът обаче не е единственото необикновено нещо в неговото ателие. След избликването на водата той решил да направи тук чешма. В деня, в който започнал градежа, видял пред ателието си един необикновен гълъб сив с бял триъгълник на шията, който идвал и по време на градежа. Научавайки за това чудо на природата, аз реших да си налея от тази вода за здраве. Още от далеч фокусирах колата на Нова телевизия и ме достраша да вляза вътре, но се престраших тъй като бях излязъл специално, за да си налея вода и бях извървял дългия път до ателието под жаркото слънце. Репортерът и операторът на телевизията ги нямаше – бяха отишли до крепостта Царевец – и зографът Стоян Недев ме помоли да остана и да споделя няколко думи на журналистическия екип, но аз мило отклоних молбата му.

Пред Регионална народна библиотека “П. Р. Славейков” се издига всяващия почитание паметник на Никола Фичев, известен повече като Уста Кольо Фичето. Самата библиотека е едно голямо богатство за търновци. Тя разполага с богат набор от българска и чужда литература и периодика.  От началото на 2010 г. Регионална народна библиотека “П. Р. Славейков” предоставя на своите читатели и на библиотечната колегия от цялата страна възможността да използват изградените каталози на книгите и периодичните издания посредством интернет от всяка точка на света. Тази опция ми е в голяма помощ, когато се налага да търся учебници, вестници или списания, които са ми препоръчани от преподавателите в университета. През първата година на моето обучение бях изгонен от читалнята, тъй като към този момент нямах издадена читателска карта, а се опитвах да „мина тънко” и да се възползвам от картата на моята колежка, която беше с мен.

Паметниците на културата и музеите във Велико Търново са безплатни на всички официални празници. Честването на 134 години от Освобождението започна от Музей “Възраждане и Учредително събрание” – на този ден бях твърдо решен да обиколя всичко, което е заложено по програма и да направя репортаж за събитието.

Бях взел камерата от центъра ни за медия практики и ПР към университета и петнадесет минути преди началото на посещението ни в музея, бях пред него. Влизайки в историческия обект, намиращ се в северната част на площад “Съединение”, ми направи впечатление надписа, непозволяващ снимането с фотоапарат и камера, но организаторите спазиха обещанието и на този ден всичко беше позволено. Сградата, където е била приета Търновската конституция, е разгърната на три етажа. На първия са подредени предмети и ценности с религиозен характер, представящи опазването и съхраняването на християнството по време на османското владичество. Тук са колекция от икони, църковна утвар, различни по големина и изработка кръстове. На втория етаж централно място е отредено на моменти от национално-освободителните борби на България, свързани с Търновския край и неговите герои. Третият етаж е отреден за възстановка на проведеното през 1879 година в Търново Учредително събрание. Там се намира и копие на Търновската конституция, която можеше свободно да се разгледа и снима от посетителите.

Музей "Възраждане и Учредително събрание"

Крепостта Царевец бе едно от местата, което всеки един от моите колеги, в първите дни на нашето опознаване, искаше да посети. Студентският ми живот започна с всекидневни обиколки на стръмните пътечки. Съвсем скоро ни се отвори възможността да посетим аудио-светлинния спектакъл “Звук и светлина”, но аз бях разочарован, тъй като очакванията ми бяха завишени. Отвсякъде чувах как това било невероятно и се бях настроил да гледам нещо фантастично. В крайна сметка останах с горчилка. Но винаги, когато има такъв спектатъл и когато имам възможност аз го посещавам.

Пътят ми до Ректората премина през един от многото мостове над Янтра и през така наречената „турска махала”.

След дългата разходка продължила повече от един час, в 07:45 часа бях пред сградата на Ректората. Пред нея вече бяха дошли стотици кандидат-студенти – от далече си личеше нервността и притеснението в абитуриентите. С всяка изминала минута нарастваше броя на хората, а площадката се изпълваше и свободно място нямаше. Изпитът беше от 09:00 часа, а сградата отваряше врати в 08:30. Бианка все още я нямаше, а часът напредваше. Почнах да се притеснявам от това и реших да обиколя площадката. Точно петнадесет минути след осем часа, тя се появи видимо уморена и запъхтяна – това се дължеше на факта, че пътят към Ректората беше затворен и такситата бяха принудени да спират клиентите на около 500 метра от зададената им цел. Тези 500 метра изглеждат нищожни, ако не бяха изразени в изкачване на стръмен баир. Никога няма да забравя нейното лице, когато ме видя, че съм си удържал на обещанието и съм дошъл, за да я подкрепя. Това е един от тези моменти, в които магията те заобикаля и минава през теб, стремиш се да му се насладиш и да се опиташ да го изживееш напълно, момент, който ще помня, докато съм жив. Веднага на лицето й грейна огромна усмивка. Набързо си казахме две-три приказки, дадох това, което й се полагаше – продължих традицията – пожелах й успех и се разделихме. Търпеливо изчаках всички да влезнат в сградата на Ректората и се отправих към таблата, където бяха залепени разнообразни плакати.

Погледът ми се спря на един от тях и прочетох написаното на него. Ставаше въпрос за кръводарителска кампания, която ще обхване всички висши учебни заведения в област Велико Търново. Заинтересувах се и бях твърдо решен да даря за първи път кръв. Денят, в който медицинските лица ще приемат всички желаещи, съвпадаше с деня, когато имам лекции в Ректората и ще успея да съчетая полезното с приятното. В случая под приятно имам предвид желанието да спася живот чрез кръводарение.

На връщане към общежитията тръгнах по друг маршрут. Хванах дългата улица, която свързваше Великотърновския университет с парк Света гора и със Стамболовия мост. Наистина пътят беше затворен и това място, което в нормален работен ден е пълно с коли сега беше безлюдно и самотно. Гледката, откриваща ми се към целия град и свежия въздух ме накараха да изпитам чувството, че съм жив, че съм в страната, в която съм роден и обичам. Чувствах се горд от красивата природа на Велико Търново и за пореден път се зарекох, че това ще е градът, в който ще живея.

Художествената галерия „Борис Денев” беше един от много исторически обекти, които посетихме по време на маршрута за трети март. Тя събира и съхранява творби на български художници от различни поколения и периоди от развитието на българското изобразително изкуство. На първия етаж са експонирани творби на тема „Велико Търново през погледа на художника“, а на втория свободно подбрани творби от фонда на галерията.

Паметникът „Асеневци” се намира в непосредствена близост до галерията. Спомням си, когато бях малък редовно ходихме с моите родители до старата столица, тъй като сестра ми имаше проблеми със зъбите, а специалисти, които можеха да се справят с нейния проблем имаше само там. Не ме е хващал сън, ден преди да тръгнем към Велико Търново. Събуждах се през десет минути и исках да ставаме и да потегляме, защото мисълта, че отново ще видя построеното през 1985 година „бижу” не ме свърташе.

Паметникът е с голям размер и е разположен на изключително живописно място в града – край реката, в подножието на Света гора, до Стамболовия мост, до накацалите една върху друга къщи, придаващи специфично излъчване на града. Мястото наистина си заслужава да се посети, от една страна за да се почувства силата на тези български царе и от друга – да се насладим на великолепните панорами, които се разкриват оттам.

Стамболовият мост над река Янтра се появява във Велико Търново в края на XIX век. Той е предпочитано място за разходки, за снимки, задължителна спирка за всички туристически обиколки, а любителите на бънджи скокове често могат да бъдат видяни тук. Накъдето и да се обърна, пред очите ми се открива невероятна гледка. Градът с къщите, накацали по скалите, паметника Асеневци, от другата страна – хълма Света Гора, все неповторими с красотата си гледки.

За отбелязване е, че някога по моста са се движели и коли, но тъй като гаранцията за материалите му отдавна е изтекла се избягва голямото му натоварване, за да не се срути. Това го разбрах на празника на града, когато два полицейски екипа бяха опънали лента пред моста и не допускаха гражданите да преминат през него, за да могат да си намерят по-хубаво място за гледане на 3D светлинното шоу. Често тук се спирам и се заглеждам в отражението на къщите в реката, заслушвам се в недотам приятното крякане на жабите, които никога не спират своя „звън”. Всеки път в съзнанието ми нахлува част от стихотворението на известния в Търново поет Янислав Янков – „Всяка вечер към реката слизат хората и къщите – но дълбока е реката и удавниците също са.”

Парк „Марно поле” закипя от стотици забавляващи се хора, след като беше ремонтиран. Бяха открити фонтани, а шоуто, което те представиха се помни дълго – визуалната и звуковата част са представление на високо ниво. Фонтаните станаха и средство за препитание на малките пакостници. Във водата много суеверни, дори и аз, по западна традиция решиха да хвърлят монети за късмет и за щастие в пеещите фонтани. И макар, че те са оградени, за да няма пряк достъп до водата, до осветлението и до светлинните илуминатори, преградата не се оказа пречка за децата, които използват магнит, закачен на ластик – хвърлят го във водата, послушно стотинките се залепят и го изваждат. Струва ви се невероятно, но мой колега ги е снимал и имаме видео потвърждение на странния случай. Професионално изкривяване – все пак сме журналисти и всяко по странно нещо трябва да се документира.

Неусетно настъпи и сряда – денят, в който щях да даря кръв. Кампанията започваше от 08:00 и продължаваше до 12:00. Не знам защо, но исках да бъда първият дарил кръв от Великотърновския университет. Станах още преди слънцето да е прокарало първите си лъчи на изстудената от нощта земя, подготвих се психически и тръгнах. И този път по различен маршрут – улица „Гурко“ е последната възможност за стигане до Ректората и казано на спортен език щях да направя „Голям шлем”.

Една от главните улици на стария град – ул. „Гурко” – пази оригиналния дух на Търново, създавайки емблематичен и неповторим образ, който хората пазят в сърцата си. По нея са разположени много къщи, които създават романтичната атмосфера на Възраждането. Те са отрупани една върху друга и всички гледат към реката, като основите на едни се допират до покривите на други. Често след лекции, минавахме по тази уличка, за да й се полюбуваме.

Сарафкината къща е едно от архитектурните съкровища на Велико Търново и е построена през 1861 г. Първоначалната идея била красивата сграда да служи за жилище и работно място, но преди да бъде завършена, собственикът й починал и тя била наследена от съпругата му Анастасия Сарафката. Така името на стопанката става име и на къщата и тя става популярна сред местните хора като Сарафкината къща. Тя беше една от спирките на маршрута по случай 134 години от освобождението на България.

На четвъртия и петия етаж беше представена временна изложба. В първата зала са експонирани впечатляваща колекция от глинени съдове; домашни иконостаси и икони примитиви; произведения на ковашкия занаят; резбовани сандъци, ракли, хурки и просфорници; дървени фризове за врати и долапи; музикални инструменти; прекрасни образци на каменна резба и релефи.
Във втората и трета зала са показани ръчно изработени тъкани; характерни за Търновския регион женски и мъжки носии; типичния за района мъжки чернодрешен костюм. Наред с тях е представена богата колекция от позлатени и сребърни накити, изработени с различни техники.
В четвърта зала са експонирани обредни предмети. Акцентирано е на видовете обредни хлябове, приготвяни по повод на различни календарни и семейни празници. Показана е богата колекция от мартеници, сурвакници и великденски яйца.

Всичко около кръводаряването премина успешно. Дарих кръв и спасих живот, с което бях много горд, защото направих добро дело.

Велико Търново не е най-древният български град, но е най-българският град. Град, чийто дух олицетворява България, нейните дълбоки корени и пътя й към бъдещето. Град, който спокойно може да се нарече „културната столица на България”.
„Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: „ Моето цвете е там някъде”.

Любовта е чувство, което няма край. Тя не трябва да става жертва на човешкия егоизъм. Показвайте любовта си към приятели, близки, към всяко нещо, което ви кара да се чувствате неповторимо. Благодарен съм, че на този свят все още има хора, за които бих направил всичко и искрено да кажа, че ги обичам.

Автор: Иван Иванов
Снимки: Иван Иванов

Публикувано в категория: А-З, Конкурс за пътеписи "По света" 2011 . Тагове: , , , , , , , ,

  

Един коментар

  1. Изпратен 14.05.2012 на 5:27

    Ако човек гледа американските филми по телевизията, няма да има нужда да посещава Ню Йорк, защото ще го опознае от телевизията.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>