Казбек-Мазбек и Качкар-Мачкар

Пътепис за едно пътуване в Грузия и Турция с цел изкачване на двата върха.

Казбек

Предстои ни да преминем границата. Двама типа самоуверено ни посочват къде да спрем колата. Единият ни повежда, взима паспортите ни и урежда набързо първата част от формалностите, като предрежда опашката. Усещаме се какво става, бързо си прибираме паспортите и категорично им отказваме да им дадем пари. Правим около двайсет тигела между будките, докато се справим с останалата бюрокрация (колата ни мина транзит през две гишета за магистрални такси в Турция и предполагаме, че може да ни потърсят сметка за това), а онези двамата ни наблюдават с надежда. В крайна сметка всичко е наред – вече влизаме в Грузия. Първото ни впечатление е от митницата – служителите са любезни, оборудването им е модерно – нови коли и сгради, камери и т.н. Същите впечатления имаме по-късно от полицията навсякъде в страната.

Второто впечатление е от курортния град Батуми, и той бил една от перлите на Черноморието – разположен е съвсем близо до границата. Стряскаме се… асфалтът е целия надупчен, грузинците шофират като луди, без да спазват никакви правила. Пешеходците притичват като под кръстосан обстрел. Явно все пак има някакъв ред – спираме, за да дадем път на двама и това предизвиква абсолютен хаос на улицата. На излизане от Батуми пътят става черен – това ни довършва. За щастие тези условия са само в началото, по-късно нещата се нормализират – освен рисковото каране, което наблюдаваме навсякъде през следващите дни. С времето успяхме да изведем едно от правилата за движение по пътищата в Грузия – “Изпреварващият е винаги с предимство”.

Все пак имаме време за по един сладолед в Батуми – първото нещо, което си купуваме с новообменените грузински лари. Завито в намаслена хартия, както ние завиваме маслото, сметаново кубче – грузинският вариант на руския сладолед “Пломбир”, много евтин. Като цяло цените са ниски, което ни радва. Отегчени сме от Турция през последните два дни по пътища и сега ни обхваща ентусиазъм от новото място.

Докато търсим книжарница в Батуми, решаваме да опитаме напитката, която продават в голяма дървена бъчва на улицата – това го няма при нас. Според мен това е квас – разказвам на другите за кваса, нали съм бил в Русия. Взимаме си три чаши, пълни с кехлибарена течност, и отпиваме. Мисля си, че квасът си има някакво локално, грузинско име. “Как називается?”…”Пиво”, отговаря продавачката. Дотук с екзотиката.

Основната цел на нашето пътуване е връх Казбек, най-източният петхилядник на Кавказ, който се намира на границата между Грузия и Северна Осетия. Седем човека сме и ще изминем общо около пет хиляди километра в двете коли, с които потеглихме от София.

Но засега сме на средата на пътя, в село Степанцминда, което е изходната точка за изкачването на върха. Селото се намира на т.нар. Военно-Грузински път – високопланинско трасе, което свързва Русия и Грузия през Кавказките планини.

Църквата Успение на брега на язовир Жинвали. Язовирът се намира на т.нар. Военно-Грузински път, който свързва Русия и Грузия през Кавказките планини.

Църквата Успение на брега на язовир Жинвали. Язовирът се намира на т.нар. Военно-Грузински път, който свързва Русия и Грузия през Кавказките планини.

Пътят е много красив, вие се високо, като прехвърля планински превал и по долината на река Терги достига селото. Степанцминда, или Казбеги, е разположено близо до границата, отвъд която се намира Владикавказ, столицата на Северна Осетия-Алания – част от Руската федерация.

Пунктът е затворен за чужденци, единствено руснаци и грузинци преминават в момента, и то със затруднения – резултат от последния конфликт между двете държави. Всъщност бяхме за малко и в Северна Осетия – маршрутът на изкачването на върха преминава границата без никакви формалности.

В селото сме си взели евтина стая, разхвърляли сме купищата екипировка на двора, къпем се, сортираме храната и т.н. Приятно е да си в прохладните планини след няколко дена по шосетата в нетърпимите жеги. Вечеряме в местна кръчма, където месоядците се преборват с шашлик, произведен от една изключително жилава, вероятно много стара в деня на кончината си, крава. Решаваме, че това е в съгласие с принципите на живот в хармония с природата – кравата я е постигнала естествена смърт и чак тогава е потеглила към масата. Макар че най-вероятната смърт за кравите в Грузия е като жертви на автомобилни инциденти – разхождат се лениво или се излежават навсякъде по тесните шосета, по които се носят автомобили с 80км/ч., и никой не ги закача.

На другия ден потегляме нагоре. Изкачваме се над селото – оттук гледките към ледника Гергети и върха са наистина впечатляващи.

Казбек

Изкачването е общо взето тривиално, един или два дни трек до хижа Бетлеми, разположена на около 3700 м., която служи като изходна точка за маршрутите към върха. Оттам последният участък прави голям полукръг като следва ледника, подсича склоновете на масива и достига премка между двете върхови чучки. По финален стръмен склон се достига източната, най-висока точка на Казбек – 5033 метра над морското равнище. Отказваме се от по-сложния вариант – дълъг 1300 м. снежен кулоар, който води право нагоре от хижата към върха. Много хора сме, има новонавалял сняг, и въобще идеята не ни се струва добра. По пътя нагоре срещаме представители на страните от бившия СССР, както и турци и израелци. Част от тях са неподготвени за условията, някои просто рискуват живота си, като се придвижват по закрития със сняг ледник необвързани. Имаме късмет – хубаво време, което ни позволява да се качим на върха и да разгледаме Кавказ отвисоко – още следобеда на същия ден започва да вали суграшица и плътни облаци закриват планината.


В столицата Тбилиси сме – прекарваме една вечер в хостел, преди да потеглим обратно към Турция. Градът е хубав, разположен от двете страни на река, с широки улици, метро, стара част и забележителности за разглеждане. Основните забележителности както в града, така и в околностите, са религиозни обекти – църкви и манастири. Грузинците са православни и явно вярващи, което си личи както по множеството нови църкви, така и по това, как хората се прекръстват, когато преминават покрай тях. Нямаме проблеми с комуникацията – въпреки предупрежденията, че руския не е на почит, негативна реакция имаше само веднъж и тя се изразяваше в явно нежелание да ни упъти от страна на един войник, когото попитахме за посоката. Пазаруваме подаръци – коняк, чай, грузинската ракия – чача, както и опитваме разни улични специалитети като пирожки с картофи.

На връщане към Турция посещаваме родното място на Сталин – град Гори, където се намира музей, посветен на него. Грузинците все още почитат своя известен съгражданин. Вътре присъстват и фотографии на някои наши любими вождове от миналото. Въобще Грузия навява спомени за изчезващото родното минало – комунистическият тип архитектура по градовете, панелните блокове и автомобилите соц. марки са ни познати гледки.

Пътят ни продължава през планински селски райони в южната част на страната, като накрая достигаме до друг граничен пункт с Турция. Тук прекосяваме най-източните части на Таврите и отново излизаме на морето. Отново красиви пейзажи по пътя и отново жегата, която бяхме забравили в планината. Решили сме да изкачим Качкар, който ни беше аклиматизационна цел, но се отказахме от него заради лошото време. Сега отново имаме късмет – времето е страхотно – ясно и слънчево. Разделяме се на три групи – едната се мотае в подножието, другата предприема изкачване в спортен стил за един ден, а третата си натоварваме една палатка в раницата с план да нощуваме в планината.

Качкар е много зелена планина, в сравнение с повечето турски баири, известни с полупустинните си пейзажи. Поради близостта на северните ѝ склонове с Черно море, много често тук вали, което създава добри условия за всякакъв вид растителност. В подножието ѝ се отглежда чай, по-нагоре са разположени гъсти борови гори. Качкар е най-високата точка на Таврите – 3932 метра над морското равнище. В подножието му е разположен малък ледник, който, заедно с буйните реки и зелените хълмове, допринася за красотата на гледките.

Качкар

Самото изкачване е интересно, с леки изкатервания тук-там. Прекосява се голям неприятен сипей, след който се излиза на финалната премка под върха. Оттам нагоре човек трябва да използва и ръцете си на места. Ние сме оставили палатката и чувалите на мястото за лагер на около 3000 метра, до което достигнахме за около 3 часа от село Каврун.

Грузия

Това е яйла – живописно лятно овчарско селище, съставено от едноетажни дървени къщички. По цялата долина пасат крави, а по-нагоре се срещаме и с биковете, които си лежат спокойно около пътеката. Един от тях започва да рие с крак и пръхти, което за нас е знак да си обираме крушите нагоре по страничния склон в опит да ги заобиколим.

Изкатерваме върха и се озоваваме обратно при палатката по тъмно. Опъваме я, наливаме си вода от близката река, вечеряме и заспиваме уморени – на другия ден ни очаква слизане и един дълъг, прашен път към дома.

Автор: Любен Грънчаров >> Планински водач България
Снимки: Любен Грънчаров

Публикувано в категория: Грузия, Турция . Тагове: , , , , ,

  

Един коментар

  1. Любен
    Изпратен 05.11.2011 на 17:51

    Едно малко уточнение от моя страна: Качкар е най-високата точка на Понтийските планини, коит се намират във североизточна Турция, а не на Таврите, както съм написал по погрешка.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>