Прага – едно приключение с много емоции (2)

Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Kъм Прага – едно приключение с много емоции (1)

Ден V – 27.07.2011г.

Неусетно настъпи денят, в който трябваше да напуснем Прага. И ако мислите, че тук пътеписът ни ще приключи с „хванахме автобуса в обратната посока и се прибрахме живи и здрави в България”… Е, бяхме решили да направим нещо различно.
Ако в първата част на пътуването ни емоциите вземаха превес, то от тук насетне за нас започна приключението. Бяхме решили да направим първото си международно Пътуване на СТОП: Прага – София.

До сега бяхме пътували на стоп само из България и то на кратки дестинации. Нашият първи опит извън родината всъщност се оказа доста успешен и което е по-важното – беше едно изключително преживяване. За организацията на това наше начинание използвахме библията на всеки стопаджия – http://hitchwiki.org/. Най-полезното нещо от този сайт за нас бяха картите с отбелязани точки за стопиране на тях и подробни обяснения как да се стигне до изхода на даден град. За много от нещата се учехме в движение, тъй като както вече сигурно сте разбрали не сме от хората, които обичат да правят планове. Планът ни се свеждаше до очертаването на спирките по пътя ни: Прага-Братислава-Будапеща-Белград-София.


На тези от Вас, които имат желание да опитат този начин на пътуване искаме да дадем 6 основни съвета, които са плод на нашият опит от това пътуване:
1. Багажа. Много е важно да прецените всяка една вещ, която слагате в раницата си. Ако се колебаете дали да вземете нещо или пък смятате, че едва ли това ще ви е необходимо: по добре го оставете.
2. Вода. Когато тръгвате да стопирате задължително трябва да носите със себе си поне 1 л вода.
3. Табели. Вземете си кадастрон и хубав черен маркер. Когато наближаващата кола види името на града, което сте написали на табелата, може да се окаже, че дестинацията ви съвпада напълно с тази на шофьора. Това прави хората по-спокойни и определено има силно психологическо въздействие върху тях.
4. Маршрут за деня. Избирайте си маршурти от по 300-500км. на ден. Преценявайте нещата така, че да не замръквате на пътя.
5. Карта/GPS. Ние използвахме мобилен телефон с GPS навигация. Голямо предимство! Разбира се и добрата стара карта ще свърши работа.
6. Internet. Когато пътувате на стоп винаги се налага да проверявате много маршрути, карти и т.н. Когато използвате системата на Couchsurfing също е добре да имате достъп до профила си.
Денят започна много рано сутринта (към 7.30ч.). Стегнахме си багажа, закусихме стабилно и потеглихме. Предишният ден предварително бяхме проучили в сайта как да стигнем до изхода на града. В последствие това проучване за изходите винаги беше много забавно. И двамата се чувствахме като в онази игра – „Ford Boyard”, където ти дават карта, няколко ключови жокера и определено време, за да откриеш съкровището.

Взехме метрото до станция Opatov. От там трябваше да се качим нагоре по моста и да повървим около 1 км. Излизането ни от Прага беше лесна задача. Но тук стопът не вървеше много. На същото място вече чакаха други стопаджии – двама австрийци. Застанахме на няколкостотин метра зад тях и направихме табела за Бърно. За този първи ден целта ни бе да стигнем до Словакия, но не вярвахме, че имаме шанс за директен стоп и за това решихме да опитаме с някоя по-близка дестинация.

Стопирахме в продължение на близо 1 час, но без успех. В такива моменти е важно да сте позитивни. Не се отчайвайте и не се предавайте. След известно време вече обмисляхме варианта да повървим още няколко км, за да стигнем до най-близката бензиностанция и да опитаме там късмета си, когато видяхме, че една кола качи австрийците. След това същата тази пожарна кола качи и нас.

Първият ни стоп беше уникален – пътувахме в пожарна кола с шест момчета от Англия, които отиваха в… Монголия! Обясниха ни, че участват в състезание с благотворителна цел, в което над 300 участници с подобни странни коли трябва да пропътуват разстоянието от Англия до Монголия. Бяха закупили пожарната от сайта на eBay и обикаляха света с нея. Повече за тях и тяхната кауза можете да прочетете на сайтът им http://readytomongol.com/ (там някъде в тяхната история сме и ние).

Пътуването с тях беше истинско удоволствие. Навън заваля проливен дъжд, а покрива на пожарната кола пропускаше по малко вода, но не бяхме особено притеснени. Не спирахме да говорим, а единият англичанин остана очарован от малката бутилка мента, която носехме от България и бяхме забравили в една от раниците.

По някое време профучахме край три момичета, които стопираха под дъжда. Без много обсъждания колата рязко спря и… направихме обратен завой. Така пътуването продължи с шестима англичани, двама австрийци, три белгийки и двама симпатични българи, които допълваха интернационалната картинка.

Така навлязохме на територията на Словакия (и по-точно в близост до град Тренчин), но задачата ни за първия ден все още не бе изпълнена. Следващият ни домакин беше едно момиче, което живееше в Нитра (малко градче, което се намира на 90 км. от Братислава).

Тук пътищата ни с пътуващата пожарна кола се разделиха. Англичаните продължаваха към Полша, а ние останахме в Словакия. Беше все още следобед и имаше още няколко часа, които можехме да използваме за стопиране. Проблемът беше, че за да продължим трябваше да минем от другата страна на магистралата, което беше опасно. Решихме вместо това да тръгнем към Тренчин откъдето да вземем някакъв транспорт до Нитра (по-късно дълбоко съжалявахме, че не намерихме начин да продължим със стопа).

Може би вървяхме към 5-6 км и стигнахме до автогарата в Тренчин. За наше съжаление последният автобус в посока Тренчин-Нитра беше заминал към 17.00 ч., а вече беше близо 20.00ч. Бе твърде късно да се връщаме назад. Намерихме алтернативен вариант – трябваше да вземем влака от Тренчин до едно друго градче, Търнава, и след това от там да хванем директен автобус до Нитра. Забърквахме се във все по-дълбоки схеми, но все още не го осъзнавахме.
И така взехме си билети Тренчин-Братислава (цена за еднопосочен билет – 6 EUR) и бяхме решили да слезем в Търнава. По-късно за втори път дълбоко съжалявахме, че не продължихме с влака към Братислава. Низ от грешни стъпки, които не обмислихме добре.

Пристигнахме в Търнава по тъмно и лесно намерихме автогарата. Според информацията, която ни даде Марси (момичето от Нитра) трябваше да чакаме автобуса на Плтаформа № 2. Само че автобусът, който дойде около 22.30 замина (пред очите ни!) от Платформа № 8. След престоя си на тази гара разбрахме защо чужденците попаднали на Централна гара в София са винаги така дезориентирани.
Е, няма проблеми почакахме още около час и дойде последният автобус, който наистина заминаваше от Плтаформа № 2. Радостта ни беше кратка. Оказа се, че автобусът е препълнен и няма свободни места. Опитахме да предложим на шофьора да пътуваме прави и дори да заплатим повече, но той беше категоричен. Можем да си го кажем – бяхме загазили.

С почти нулевите си познания по английски една служителка в ж.п. гарата ни обясни, че първият влак за Братислава е в 4.30 и същите тези билети, които сме купили важат 24ч. и можем да ги използваме.
Междувременно картинката взе да става доста обезпокояваща. Около полунощ вече беше пълно с разни наркомани и хора в очевидно неадекватно състояние, които се въртяха около гарата и казиното до нея.

Затвориха ж.п. гарата. Много бяхме загазили.
Имахме желание да намерим някакъв хостел, за да пренощуваме там, но наоколо нямаше нищо, което да работи. Намерихме едно кафе, в което имаше Wi-Fi и не знам как успяхме да съобразим поне това, но го използвахме, за да намерим указания как на другия ден да се измъкнем от Братислава на стоп.
Към 2.00ч. сутринта кафето затвори и се озовахме на улицата. Ситуацията ни беше… Гледали ли сте онзи филм „Hostel”, в които група туристи отиват в Словакия и в последствие ги пленяват, за да ги измъчват? Това разбира се в кръга на шегата, но тогава изобщо не ни беше смешно.
Стоейки така, насред гарата, привличахме твърде много внимание. С тези огромни раници, които носехме все едно някой ни беше залепил огромен стикер: „Внимание, туристи!”. Решихме да се махнем оттам и тръгнахме по широката улица надолу. Беше тъмно и много пусто. След няколкостотин метра стигнахме до полицейски участък, но за съжаление се оказа, че няма дежурни и беше затворен. В същия момент към нас забързано се приближи някакъв мъж, които изглеждаше видимо притеснен. Започна да ни пита някакви неща на словашки, но ние не му обърнахме внимание. В следващият момент той се отдалечи от нас и започна да вика, за да привлече вниманието – явно на негови познати от близкия парк. Действието се развиваше към 3.00 сутринта, наоколо нямаше жив човек и беше тихо като в гробница. Побързахме да се отдалечим и намерихме място, в което да не се забелязваме от километри.
Така без да мигнем дочакахме 4.00ч. и много бързо се придвижихме обратно. Всичко ни беше като в мъгла, но помня, че направо се строполихме във влака и по някое време към 6.00-7.00 ч. сутринта се събудихме в Братислава.
Какъв ден само!

Ден VI – 28.07.2011г.

Към 9.00 ч. сутринта вече вървяхме из улиците на Братислава с единствената цел да се доберем до изхода на града. Може би поради отрицателните емоции от предишната вечер градът ни се стори доста сив и скучен. Всъщност столицата на Словакия много напомня на София и носи онзи неизменен архитектурен отпечатък типичен за повечето посткомунистически държави.

За тези ентусиасти от вас, които се интересуват как да стигнат до изхода на Братислава и да намерят добро място за стоп: трябва да стигнете до последната автобусна спирка Nový Most. Спирката е точно под моста. Вземете автобус 91 (единичен билет – 0.70 EUR). Ще пътувате дълго. Ще излезете от града и ще продължите да пътувате. В описанието на hitchwiki е указано, че трябва да слезете щом видите бяла табела с надпис “Cunovo”. Всъщност тази табела се намира след спирката. Там не го пише, но спирката се казва Čunovské jazerá.

Когато слезете ще се озовете на второкласен път. Ще трябва да повървите доста докато стигнете до едно разклонение и там ще видите… границата!
Точно там се озовахме и ние. Беше перфектно място за стоп, защото колите спираха за малко и след това бавно потегляха отново.

Направихме табела и след по-малко от 15 мин. вече пътувахме за Будапеща! Бяхме щастливи не само от факта, че хванахме толкова бързо директен стоп. Качи ни един изключителен унгарец. Колата, която караше, това че беше собственик на компания за логистка и че живееше в Budaörs (квартал, в който беше по-скъпо дори от Будапеща) говореха за това, че е човек с висок социален статус. Каза ни, че не обича да пътува, защото работата му е свързана с това и го прави твърде често. Същевременно обаче този човек беше изключително отворен към хората, много земен, често качваше стопаджии, беше много комуникативен, имаше много добри познания по история, знаеше кой е Павел Вежинов и беше чел негови книги, знаеше за България неща, с които самите ние не бяхме достатъчно добре запознати. Изключителен събеседник!

Така неусетно пристигнахме в Budaörs. Оттам хванахме автобус (единичен билет – 320 HUF), за да стигнем до центъра на Будапеща.
Стигнахме до Kálvin Square. Тук трябваше да се срещнем със следващият ни домакин. Казвам трябваше, защото той така и не се появи. Взехме си по бира и прекарахме няколко часа на площада в безуспешни опити да осъществим контакт с него. Това рядко се случва в Couchsurfing, но все пак се случва.

За съжаление не можахме да видим почти нищо от Будапеща. Раниците ни тежаха повече от всякога, за последните 36ч. бяхме спали около 3ч., а коктейлът от емоции, които бяхме погълнали през цялото това време беше просто зашеметяващ!
Отседнахме в първия хостел, в които имаше свободни места. Ако Прага е красива през деня, то силата на Будапеща е през нощта. Но не успяхме да направим нощна разходка, тъй като не можехме дори да държим очите си отворени. Знаем, че унгарската столица заслужава много повече внимание и за това и обещахме, че някой ден ще я посетим отново.

Ден VII – 29.07.2011г.

Нов ден и ново предизвикателство – Белград! Днес трябваше да изминем около 320 км. и нямахме време за губене. Докато допивахме сутрешното си кафе в хостела направихме маршрута за деня.

За днешното си изпитание имахме достатъчно жокери. Трябваше да хванем метрото и да слезем на метростанция Ecseri út. След това да се изкачим по едни вити стълби и да излезем на пътя. Трябваше да продължим да вървим около 800м докато стигнем до една доста запусната зелена тревна площ. Успяхме да намерим една почти заличена пътечка и да я прекосим, а от другата страна имаше бензиностанция. Идеално място за стоп.
Отново не бяхме уверени, че ще имаме възможност за директен стоп до Белград.
Тъкмо направихме табелата с надпис за Сегед, когато видяхме една кола с румънска регистрация. Жената се канеше да потегля и я попитахме дали иска да ни вземе до Сегед. Тя се съгласи и в следващия момент ни каза, че пътува за… Белград! Така, след по-малко от 5 мин. престой отново бяхме на път.

Пристигнахме в Белград късния следобед. Трябваше да се свържем с нашия домакин Сържан. Ако не ползвате роуминг програма, която е само за балканските държави, то трябва да знаете, че мобилните разговори в Сърбия ще ви излязат доста солено (около 3лв./минута). Така че просто си взехме фонокарта с минимален брой импулси и получихме указания от момчето как да стигнем до дома му.

Останахме с много добри впечатления, както от престоят ни в Белград, така и от новото ни запознанство. За нас Сържан беше доста интересна личност. Беше запален по екстремните спортове, плануваше скоро да направи първото си пътуване на стоп и успя да ни разкаже много за Сърбия. Разказа ни защо хората искат страната да остане извън ЕС, какви са повечето им проблеми, какъв е бил животът му по време на бомбардировките. Като се започне с родния език, мине се през историята и се стигне до живота на съвременният човек днес, можем да кажем, че Сърбия и България са две много подобни държави.

Въпреки че навън времето се развали и заваля проливен дъжд Сържан имаше желание да ни покаже Белград през нощта. Когато стигнахме до центъра дъждът вече беше спрял. Качихме се до средновековната крепост Калемегдан, която се намира на десния бряг на река Сава при вливането и в Дунав. За съжаление този път бяхме забравили да вземем камерата, за да направим няколко снимки, но тук ще оставим на въображението ви да си представи разкошната гледка, която се откри под нас. Белград през нощта прилича на нощна картичка от Ню Йорк. Огромни мостове осветени с безбройни светлини, множество пътища и коли, тъмни участъци с дива растителност и тук-таме проблясъците на реката. Този град сякаш никога не спи.
След това отидохме да изпием по бира и вечеряхме с традиционната за нашите съседи сръбска плескавица. Предполагам, че няма нужда да обясняваме колко беше вкусно.

Пътешествието ни отиваше към своя край, но ни предстоеше едно последно изпитание, което не се оказа никак лесно за преодоляване.

Ден VIII – 30.07.2011г.

Време беше да се приберем у дома. Този ден ни очакваха последните 400 км. на стоп. Въпреки че Сържан ни помогна с информация за това как да излезем от Белград, трябва да си признаем, че нещата не минаха много гладко.
За последното си предизвикателство трябваше да хванем автобус 50 и да слезем на последната спирка. После трябваше да хванем автобус 308 (посока Veliki Mokri Lug) и да слезем на спирка Lipovacka. За финал, според информацията, която успяхме да открием, трябваше да извървим неизвестно разстояние км и да стигнем до място където се заплаща за магистралата. Това трябваше да бъде мястото ни за стоп.
Общественият транспорт в Белград силно напомня на шофьорите от софийската школа. Както се изрази Сържан, в Белград се практикуват два екстремни спорта: единият е да се возите в автобус 50, а другият – да пресичате улица в центъра на града. Успяхме да се убедим сами в тези констатации.

След едно доста дълго пътуване се озовахме на въпросната спирка Lipovacka. Всъщност се намирахме на един мост над магистралата. Въпросът беше какво да правим оттук нататък. Единственият начин, по който можехме да се придвижваме е да вървим отстрани на платното, което е опасно. За наш късмет братята сърби ремонтираха усилено едната лента, която беше затворена. Възползвахме се от това и тръгнахме. Времето напредваше, а все още нямаше никакви изгледи за стопиране. Сами се опитвахме да намираме начини за забавление и решихме да се възползваме от оставените машини за ремонт на пътя.

Ставаше все по-горещо. В един момент се оказа, че сме забравили едната си бутилка с вода и установихме, че разполагаме само с 500мл. (виж т.2 от 6 основни съвета за стопаджии)! Но най-лошото беше, че в един момент на пътя се оказа, че затвореното платно е пуснато и движението е в двете ленти на магистралата. Това ни принуди да вървим зад мантинелата, което ни забавяше доста. Бяхме извървели толкова много, че вече нямаше място за мисълта да се върнем назад.

След изминати около 11 км по магистралта се довлякохме до един паркинг за тирове. Там един човек от Турция ни качи с него. Предупреди ни, че когато стигнем ГКПП „Калотина” ще трябва да слезем, за да не направят проблем за това, че има двама човека в тира и след това отново ще можем да се качим. Пътувахме цял ден и вечерта около 22.30 часа бяхме на границата. Както се бяхме уговорили ние слязохме и продължихме пеша. Подминавахме образувалите се километрични колони от коли. Нямаме намерение да навлизаме в подробности относно коментарите на хората при вида на двама стопаджии, които преминават границата пеша. Но не можем да не споделим, че никъде не сме се чувствали така обидени, както се почувствахме когато стъпихме на родна земя.

След проверката на документите преминахме границата и вече съвсем бяхме изгубили следите на тира. Беше около 23.00 ч. По ирония на съдбата се намирахме само на 55 км от дома и отново бяхме изправени пред задънена улица. За наш късмет се появи един човек от близката бензиностанция, който беше видял неуспешните ни опити за стоп. Така едно много симпатично българско семейство (емигранти в Германия), ни спаси. На 30.07.2011 около полунощ нашето пътешествие завърши.

От всичко което преживяхме през тези 4 дни можем да Ви кажем следното:
Пътуването на стоп може да бъде голям купон (като това да пътуваш с шестима англичани в пожарна кола), да ти донесе доза отрицателни емоции (като това да прекараш нощта на улицата в някое забито градче) или пък да се превърне в голямо изпитание (като това да вървиш 11 км по магистралата), но точно в тези неща се състои скритият му чар – в нито един момент не може да знаеш какво ще ти се случи.

Автори: Цветан Пасков, Елиана Боянова
Снимки: Цветан Пасков, Елиана Боянова

Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от Jabse.InK

Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи "По света" 2011, Чехия . Тагове: , , , , , , ,

  

Един коментар

  1. Вили Събева
    Изпратен 03.03.2015 на 14:27

    И ние миналата година 2014 направихе същия преход . Отидохме уж за работа в Чехия , но се оказа лъжа и така без пари за билети обратно до бг на стоп.Беще страхотно изживяване .Поздрави на афторите на пътеписа.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>