„По пътя на Алека!” Ню Йорк – отблизо (2)

Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Към „По пътя на Алека!” Ню Йорк – отблизо (1)

Концертът на Риана

В дните преди концерта, който щеше да се проведе в Ню Джърси, се бях подготвил с всякакви варианти за предвижване от Ню Йорк към залата “IZOD Center”. Беше ме страх да не се объркам и да изпусна голяма част от автобусите, които спират в близост до залата затова взех решение да тръгна от Ню Йорк още в 11:00 часа, въпреки че концерта беше с начален час 19:30. Всичко се разви без никакви трудности и пристигнах в Ню Джърси в близост до залата в 12:45.

Тази част от града изглеждаше като пустиня. В нея нямаше нищо друго освен спортни съоръжения. От автобусната спирка до спортана зала стигнах пеш. Вървях по улицата на сантиметри до преминаващите тирове и автомобили. Беше страшно, но нямаше друг вариант. Стигнах в залата още в 13:30. Чудех се какво ли ще правя до началото на концерта. Денят беше много горещ и беше невъзможно да стоиш дори на сянка и да чакаш започването на концерта навън. За моя радост вратита на съоръжението бяха отворени и попаднах в бокс офиса, където се продават билети за различни концерти – впоследствие се оказа, че оттук ще се влиза и за самата зала. Охраната се втрещи от това ранно фенско нашествие. Запомниха ме и започнаха да се шегуват с мен, докато аз бях седнал на столовете в близост до тях и заспивах, събуждах се, слушах Риана и постоянно следях часовника на моя телефон.

Най-накрая към 18:30 паркинга пред залата и самата чакалня започнаха да се пълнят, докато не настъпи момента, в който ни допуснаха да се разположим на местата, от които щяхме да наблюдаваме концерта. За първи път видях отблизо зала на отбор от Националната баскетболна асоциация. Постепенно всяко едно място се запълваше, докато не настъпи 21:30, когато всичките тези места бяха останали отново празни – причината бе излизането на сцената на барбадоската певица Риана и моменталното вдигане на крака на нейните фенове. Не очаквах такова шоу от страна на певицата. Бях изумен от нейната страхотна визия, сцена, изпълнения и екипа, който се грижеше за перфектноста на всичко.

Кулминацията на този концерт се оказа излизането на бис – започна да изпълнява песен, която е в дует с Джей-Зи. Миг преди да настъпи частта, в която трябва да запее рапъра, Риана замлъкна, залата притаи дъх и от сцената беше издигнат Джей-Зи. В този момент залаха избухна, аз не бях на себе си от радост. Фамозен момент – дори сега настръхвам, когато пиша за него. Още една моя мечта се беше изпълнила – да видя на живо не само Риана, но и Джей-Зи. Концертът приключи, всички в залата напуснаха своите места и излезнаха навън, докато аз останах последен и не исках да повярвам, че няма да има още. Е, за съжаление това наистина бе всичко. Без проблем се прехвърлих отново в Ню Йорк и заспах с огромна усмивка на лицето си.

Проблем с квартирата

Ден след концерта научих, че само до четвърти август имаме право да пребиваваме в общежитията, а след тази дата сме длъжни да освободим стаите си. Заедно с българите се организирахме и започнахме да си търсим квартира. Имахме по-малко от две седмици. Търсихме квартира за всички – ние бяхме 7 човека / 6 българи и турското момче, което учи в България /. Така се случи, че трима от нас си намериха квартира по-рано и се изнесоха. Останахме четирима момчета без жилище и ясно бъдеще. Интересно е да отбележа, че македонците, които също бяха на работа в същия ресторант, въпреки че са шепа хора – има-няма два милиона души – никога не останаха разделени и успяха да си намерят квартира за 13 човека, докато ние, българите, никога не сме били и никога няма да бъдем обединени в трудните ситуации. След няколко дни и ние успяхме да си намерим квартира и бяхме комшии с другите българи – намирахме се на отсрещната улица.
Квартирата се намираше на Брайтън Бийч, известен повече като „Малката Русия”. Бяхме с хазяйка и не след дълго започнаха проблемите с нея. Първият проблем бе хигиената – не сме пазили чисто, което беше лъжа. Вторият проблем бе с говоренето на висок глас в часовете след дванадесет вечерта, което нямаше как да се случи, поради простата причина, че се връщахме от работа към два часа през нощта. Третият проблем бе доста по-сложен и завърши с полиция. В края на месец юли и началото на август започнах да купувам дрехи, както за мен, така и за моята приятелка. В гардероба в нашата стая имаше много място и реших да оставя дрехите на сигурно място вътре. Всичко беше наред, докато хазяйката не реши един ден, докато сме на работа да изчисти този гардероб и дрехите ми изненадващо изчезнаха. На следващия ден след доста спорове си върнах част от покупките, но при продължилия спор за останалите тя започна да ме блъска и да крещи в лицето ми. До толкова беше обезумяла, че ме заплаши, че ще извика полиция, която да ме вкара в затвора. Полиция наистина пристигна, но в САЩ полицаите освен да се грижат за сигурността на гражданите са и психолози. Хазяйката излъга за абсолютно всичко – бил съм я блъскал, удрял, влизал в стаята й, правел съм бил постоянна мръсотия. Е, полицаите не повярваха на тези лъжи, сплашиха ни и двамата, за да няма допълнителни проблеми и си заминаха. Не влезнах в затвора, но останах без дрехи до следващия ден, когато отново закупих откраднатите вещи. След проблемите с американската полиция отношенията в квартирата се нормализираха и заживяхме по-спокойно.

Статуята на свободата

Едно от момчетата, което ми беше съквартирант взе решение да се завърне в България по-рано от очакваното. Оправи си всички документи, измести си полета и на осми август трябваше да отлети за родната ни страна. Именно това го подтикна да посети най-важните места в Ню Йорк – Статуята на свободата и Емпайър Стейт Билдинг. Ден преди Статуята на свободата се качиха на Емпайър Стейт Билдинг – викнаха ме и на мен, но аз твърдо им отказах, тъй като бях решен да се кача сам и да не съм зависим от никой.

Статуята на свободата нямаше такова значение за мен и тръгнах с тях на седми август да посетим това толкова известно място. Закупихме си билетчета, качихме се на корабчето и се отправихме към Liberty Island.



Очакванията ни бяха много големи, но не бяха оправдани. Заплатихме по двадесет и един долар за това удоволствие, а също така имахме и право да посетим и Елис Айлънд – това беше малък остров, на който след 1891г. се намира имигрантското бюро за приемане на новодошлите кандидат американци. Корабчето ни спря точно пред огромния музей, който ни беше трудно да обиколим целия за краткото време, което имахме.

Запознахме се с живота на имигрантите – как са спели, живели, какво са работели, все чисто битови въпроси. Интересно е да се отбележи, че там имаше и карта на Европа, в която бе отбелязана България и бройката на българите, които преди повече от 100 години са се отправили отвъд океана и са намерили ново жилище на американска земя.

Качване на Емпайър Стейт Билдинг

Беше ме обхванал някакъв панически страх от датата 11-ти, независимо дали е август месец или септември. Бях решен да се кача на най-високата сграда в Ню Йорк преди да настъпи единадесети август. Въпреки многобройните проблеми, които имах най-накрая намерих време и на десети август рано сутринта се отправих с метрото към 34-та улица; Хералд Скуеър, където се намираше това „чудовище”, ако може така да го нарека. Пристигнах сравнително рано, но не успях да избегна огромната опашка, която чакаше да си купи билети и да се качи на над 300 метра надморска височина. Чакайки реда си взех решение да си направя едно пълно удоволствие и въпреки че ще пръсна сумата и пари днес, то няма да бъдат пари хвърлени на вятъра. Освен традиционния 86-ти етаж, който е най-често посещавания от туристите, аз заплатих 15 долара за качване на 102-ри етаж, 32 долара за виртуална обиколка с хеликоптер и още 8 за карта, която ще ми е в полза на 86-тия етаж, за да мога да разпозная сградите, които се виждат. След преминаването на скенери и всички системи за сигурност се отправих към едно гише, от което се взимаха картите. На втория етаж се намираше салона, в който се излъчва виртуалната обиколка с хеликоптер, като седалките, на които всеки един от нас щеше да бъде настанен вибрираха и се клатеха – симулираха чувството, което щяхме да изпитаме ако бяхме вътре в хеликоптера. Вкараха ни в едно тунелче, където на около над 15 екрана ни представиха историята на тази внушителна сграда, а в същинския салон влезнахме след това мини-филмче. Този салон наподобяваше кино зала, но значително по-малка. Седнах на първия ред и по време на виртуалната обиколка на моменти изпитвах силен страх, тъй като всичко се случваше пред очите ми и все едно бях вътре в екрана. Трябваше ми време да се съвзема след като напуснахме залата.


След почивката се отправих към асансьорите, които трябваше да ни качат на 86-тия етаж – първо се качваме на 80-тия етаж, а след това с нов асансьор стигаме до 86-тия. Имаше огромен брой туристи и се създаде задръстване, поради което екипа, който беше ангажиран с нашето изкачване се изправи пред трудност и позволи изкачването до 86-тия етаж да се извърши по стъпалата. Бях гледал доста клипчета в интернет за състезанието, което всяка година се провежда в Ню Йорк в тази сграда за изкачването на стъпалата, но никога не съм си и помислял, че ще мога и аз да се включа, макар и извън състезание в това предизвикателство. Доста от хората преди мен се измориха още на третия самостоятелно изкачен етаж.

Стигайки на осемдесет и шестия етаж пред нас се откри великолепна гледка над цял Ню Йорк. Веднага разтворих картата и се насочих към всяка една посока – на картата бяха посочени посоките – север, юг, изток, запад и бяха начертани и надписани сградите, които ще се открият пред нас. За около 1 час обиколих и видях абсолютно всичко.

Отправих се към 102-рия етаж, който беше заграден с прозорци и се допускаха ограничен брой хора за посещение. Тук прекарах едва 15 минути, защото нямаше какво ново да се види. След като слезнах от асансьора, който ни върна отново на втория етаж се отправих към изхода, а малко преди него задължително всеки трябваше да посети сувенирния магазин, където цените бяха високи, но всеки втори си закупи някакъв артикул. С това приключението ми в сградата на моите мечти приключи. Най-голямата ми мечта беше изпълнена.

Мач на Ню Йорк Янкийс

На следващия ден, имах почивен ден и реших, че е време да посетя и първия си бейзболен мач. От 13:05 на „Янкийс Стедиум” в Бронкс се срещнаха за трети път в серията от мачове Ню Йорк Янкийс и Лос Анджелис Ейнджълс. Това са едни от най-добрите отбори в бейзболната лига и предполагаше пълни трибуни на стадиона. Единствените билети, които бяха останали за продажба на касите на стадиона бяха с цена 325 долара и единствения ми шанс да закупя евтин билет бе на черно. В 12:00 часа бях пред официалния вход и обикалях надлъж и нашир пространството за феновете, за да намеря евтин билет от многобройните продавачи. Бях си наумил да не давам повече от 15 долара за билет. Предлагаха ми ценните хартийки на цени повече от 40 долара и аз тактично отклонявах техните предложения. Изненадващо един от хората, на които по-рано бях отказал ме викна отново при него и в крайна сметка склони на моята твърдост и ми продаде билета за едва 15 долара.

След като го купих се отправих към входа и тогава станах свидетел на гледката, която трудно ще забравя. От улицата постепенно се задаваха огромен брой привърженици на Янките, пеейки песни и облечени в спортни дрехи. Тълпата ставаше все по-голяма и по-голяма, а песните и емоциите се нажежаваха до максимум. Бях станал свидетел на магията на Янките, която много бързо завладя и мен и докато се усетя се бях включил в тяхното празненство. Величествен стадион – това е най-малкото, което може да кажа за този стадион, след като се качих и го видях от най-високо.

Отправих се към мястото си, което е посочено на билета и останах много доволен, тъй като то беше отлично. Двубоят започна, емоцията нарастваше, но резлутатът оставаше нулев. Бях дошъл да гледам рънове и ако имах късмет защо не и хоумрън. Янките спечелиха двубоя с 6:5, радостта на феновете бе на максимум, а аз дори успях да се видя на видеото от мачовете, тъй като една от най-важните топки бе отправена към нашия сектор, а камерите логично не я изпускаха от поглед.

След мача обиколих от всички страни стадиона и попаднах на група върли привърженици, които изчакваха бейзболистите на победителите да излезнат и да раздават автографи. Нямах търпение да изчакам и тръгнах с идеята да посетя Сентръл Парк и всичките езера. Хванах си метрото и слезнах в самото начало на парка, успях да намеря езерата, гледката бе великолепна, а това беше невероятен завършек на този почивен ден.

На служба в катедралата „Свети Патрик”

След смяната на квартирите се сближих с единия от българите и започнахме заедно да излизаме и да обикаляме по забележителностите на Ню Йорк. Той беше също ентусиазиран да посети служба в катедралата „Свети Патрик” и един случаен ден, когато просто се разхождахме, минахме пред входа на катедралата с цел да разберем кога ще има служби. В неделя, 14 август, беше планирано да се проведе поредната служба и ние решихме да отидем. Този ден се оказа доста дъждовен и още през нощта започна да вали проливен дъжд, който не спря докато не влезнахме в готическо-ренесансовата сграда.
По-интересното в случая бе самото предвижване от Брайтън Бийч до 51-ва улица – улицата, на която се намираше катедралата. Хванахме си метрото, което трябваше да ни спре на 49 улица и пеша да стигнем до 51-ва улица. Точно този ден обаче по незнайни причини метрото не спря на 49-та улица, а ни спря десет улици по нагоре. На този проливен дъжд беше немислимо да ходим пеша – трябваше да си купим чадъри или да бягаме. Избрахме вторият вариант, който се оказа и грешния за мен, защото точно на една улица от целта се подхлъзнах и паднах тежко. Разцепването на брадата беше най-малкото, с което успях да се размина. Това не ни попречи да продължим и да станем свидетел на неделната служба, която бе феноменална.

Цялата катедрала бе изпълнена с хора, които пееха песните предвидени за този ден. Всичко премина под контрол и остави трайна следа в моето съзнание. Именно от тук тръгна и интереса ми към ирландската история и култура.

Обиколките продължават

След средата на месец август продължихме да обикаляме. Може да се каже, че не сме се спирали да се разхождаме. Посетихме великата зала на нюйоркските спортни отбори „Медисън Скуеър Гардън”, която беше в ремонт и се очакваше да отвори врати едва в края на месец септември. Отидохме до Гавернърс Айлънд, където ни бе представено военното съоръжения по време на войните в САЩ и разказани десетки интересни истории. Обиколихме всички по-интересни паркове, сред които мога да откроя: Проспект Парк, Томас Джеферсън Парк, Маркус Гарвей парк, Вашингтон Скуеър Парк и Медисън Скуеър Парк. Станахме свидетели на подготовката на тенисистите за началото на откритото първенство на САЩ в Флашинг Медоу Парк, където бяхме на 100 метра от централния корт „Артър Аш”. Посетихме също така стадиона на конкурентния тим на Янките Ню Йорк Метс. Времето минаваше бързо и наближаваше 29-ти август – денят, в който трябваше да пътувам обратно за България.

Земетресение и ураганът „Айрийн”

Дни преди полета при поредната обиколка по улиците на Ню Йорк попаднахме на магазин за техника, където на един около 20-тина инчов телевизор даваха извънредните новини от „Голямата ябълка”. При въпроса какво се е случило, тъй като за нас беше интересно какво за бога се е случило, получихме отговор, че всичко е наред и е незначително. Малко по-късно получавам смс на телефона си – моите родители са притеснени дали всичко е наред с мен след тежкото земетресение, което е разлюляло Ню Йорк. Земетресението беше с магнитуд 5.9 по скалата на Рихтер, но ние нищо не бяхме усетили.

Ден след това научихме за наближаващия ураган към нас. За мен това се явяваше голяма пречка, тъй като е възможно при едно усложнено положение да се спрат полетите и да не мога да отлетя обратно за България – очакваше се урагана да удари в събота срещу неделя, 27 срещу 28 август, а аз летях на 29 август. Паника и ужас обземаше гражданите, а по вестниците се насаждаше допълнителен страх – пишеше се за бъдещи жертви, отнесени къщи, евакуации на най-тежките райони.

Брайтън Бийч, нашия квартал, се намираше на 50 метра от океана; разделяше ни само Boardwalk-а. Нашата стая, която се намираше на втория етаж на двуетажната ни къща беше без един прозорец и без половин стена. Беше ни смешно, но с всеки изминал ден ситуацията ставаше изнервена и дори обмисляхме варианти да се евакуираме или да отидем на сигурно място. Денонощно следяхме ситуацията около урагана по интернет – новите метерологични прогнози ни успокояваха до голяма степен, тъй като се прогнозираше само тропическа буря над Ню Йорк със скорост на вятъра около 100 километра в час. Един ден преди бедствието се запасихме с храна и вода за около два дена и нямахме смелост да излезнем никъде – метрото беше спряно, а за автобуси бе немислимо да се помисли.
Вечерта преди урагана заваля страхотен дъжд, което доведе до прокапване на една от нашите вътрешни стени. Подът подгизна и ние бяхме принудени да си качим багажа по леглата – аз дори спах прегърнат с него.

В 08:00 часа в неделя ураганът „Айрийн” се очакваше да направи най-големия удар. През нощта се будех често от силата на вятъра, но лежейки в леглото си усещах, че с всеки изминал час вятъра блъскаше все по-леко и по-леко. И наистина се оказах прав – в 08:00 часа не беше нищо повече от една приятна лятна буря. Решихме се да излезнем и да разгледаме квартала. Вятърът не беше по-силен от 70 километра в час и не представляваше трудност да се придвижваме с нормалното си темпо.

Стигнахме на брега на океана, където бяхме посрещнати от изненадваща гледка – в океана бяха навлезнали петима младежи и се къпеха в бурните води. На плажа също така бяха и репортери, които вземаха интервюта от мястото на събитието. В следващите часове ураганът намаляше своята сила до момента, в който небето над нас се изчисти и огря силно слънце.

Полетите наистина бяха спряни, но официалната информация от сайта на международното летище, от което щях да излетя, е че в деня на моя полет ще се разреши излитането на самолетите от големите компании. Повод за притеснение нямах и се отправих към летището, където бях изправен пред угрозата да изпусна самолета си.

Международно летище Джон Ф. Кенеди

Самолетът ми трябваше да излети в 16:40 от Ню Йорк и да се отправи към Париж, откъдето щях да хвана нов самолет за София. Пристигнах по план – четири часа преди часа на излитане и имах достатъчно време да се справя с всичко. Чекирах си багажа, взех си бордната карта за полета до София, но за полета до Париж бях принуден да чакам до 15:15, когато едва тогава щях да я получа. През това време аз си опаковах багажа, за да има по-голяма сигурност, за което заплатих 12 долара.

Времето настъпи и започнаха да раздават бордните карти. Една жена, мънкаща под носа си, съобщаваше имената на пасажерите, при което всеки е длъжен да се обади и да си вземе хартийката, която ще го допусне до вътрешността на самолета. Толкова беше шумно, а тя толкова тихо говореше, че чувайки име, което наподобяваше моето се поколебах дали да не вдигна ръка. Случи се така, че секунда преди да сигнализирам човек с един кафез домашни любимци взе тази бордна карта, която по-късно се оказа моята. Времето до полета наближаваше, а раздаването на билетите приключи. Притеснен се отправих към служител на „Еър Франс”, на което ми беше казано, че пасажер с това име е вече в самолета. Аз не се сдържах и редом с обяснението, което изложих пред тази служителка правих гневни гримаси и жестове с ръцете, които само можеха да я изнервят. В крайна сметка всички разбраха, че аз съм точния пасажер и десетина минути преди самолета да излети бях допуснат в машината, получих десетки извинения от всеки един служител на авиокомпанията и се настаних на мястото си.

До София стигнах без никакви други трудности, но при получаването на багажа бях сюрпризиран с „ново пет”, след като беше видно, че багажа ми беше разопакован и отварян. Явно съм бил доста съмнителен на летището в Ню Йорк, че екипът на авиокомпанията е бил принуден да ми направи инспекция на големия куфар. Както и да е, липсваше ми само едно сувенирче, за сметка, на което бях получил един килограм кафе. Как се е случило да се разменят точно тези две неща не мога да си обясня, но кафето след има-няма една седмица се изпи.

Пътуването до моя град мечта беше завладяващо и интересно преживяване. За точно три месеца обиколих, видях и се запознах с американската култура и нрави. Вече се намирам в родния си град Свищов. Ако трябва да сравня двата града то единия – Ню Йорк, е мегаполис, в който живеят над 8 милиона души, докато другия – Свищов, е мъничък, тих и уютен. Сбъдвайки мечтата си осъзнах, че пътуването по света е много приятно удоволствие, но завръщането ми дава сигурност и спокойствие. В която и да е точка по земното кълбо да се намирам винаги родината и родното място ще ме тегли тук.

Автор: Иван Иванов
Снимки: Иван Иванов

Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от Jabse.InK

Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи "По света" 2011, САЩ . Тагове: , , , , , , , , , , , , , , ,

  

Един коментар

  1. Валентина
    Изпратен 08.10.2011 на 16:43

    Браво, момче!
    За хъса и мерака да опознаеш света, в който живееш, за да бъдеш истинска част от него.
    Успех и в бъдещи битки с неизвестността.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>